Джордж Лукас
Междузвездни войни (14) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

XIII

Ликуваща, радостна тълпа от техници, оператори и други обитатели на главната квартира на Съюза се роеше около всеки изтребител, който кацаше, а сетне рулираше до хангара си. Неколцина от оцелелите пилоти бяха излезли вече от корабите си и очакваха Люк, за да го поздравят.

От другата страна на изтребителя му посрещачите бяха значително по-малобройни и по-сдържани: до двама техници стоеше висок андроид, който с безпокойство наблюдаваше как хората се покатериха на обгорелия кораб и вдигнаха от кърмата му една силно пострадала метална топка.

— О, господи! Р-2? — извика Трипио, като се наведе до овъгления робот. — Можеш ли да ме чуеш? Кажи нещо! — Немигащите му очи се обърнаха към техниците. — Ще го поправите, нали?

— Ще направим всичко, каквото можем. — Единият мъж огледа обгорелия корпус на Р-2. — Много е загазил.

— Трябва да го поправите! Сър, ако нещо може да се вземе от мен, логически схеми, чипове, модули, ако могат да бъдат от полза, с радост ще ги даря…

Малката група отмина бавно, без да забелязва шума и възбудата наоколо. Между роботите и хората, които ги поправят, съществуваха много особени отношения. Дотолкова си приличаха, че понякога границата между тях се губеше.

В центъра на карнавалната атмосфера се открояваха три фигури, които се надпреварваха да видят кой на кого ще направи по-голям комплимент. Когато се стигна до поздравления чрез потупване по рамото, Чубака спечели служебно. Избухна смях — гигантското ууки се смути, като разбра, че в радостта си едва не бе направило Люк на пихтия.

— Знаех, че ще се върнеш — викаше Люк, — просто знаех! Смятай, че бях загинал, ако не беше се появил, Хан!

Соло не бе загубил нищо от самодоволната си увереност:

— Е, не можех да оставя едно фермерче да се хвърли самичко срещу тази станция. Пък и започнах да се досещам какво ще се случи, Люк, и се почувствах ужасно при мисълта, че може би те оставям да обереш цялата слава и цялата награда.

Докато се смееха, една стройна фигура с развяна туника се втурна стремително към Люк, без да се съобразява със сенаторския си сан.

— Ти успя, Люк, ти успя! — викаше Лия.

Тя се хвърли в обятията му и той я завъртя около себе си. После девойката отиде при Соло и също тъй сърдечно го прегърна. Както можеше да се очаква, корелианецът не изглеждаше никак смутен.

Внезапно, сякаш уплашен от хвалебствията на тълпата, Люк се обърна, отправи към уморения изтребител признателен поглед, сетне вдигна очи нагоре. За миг му се стори, че чува благодарна въздишка. Имаше навремето един луд старец, който така въздишаше в моменти на задоволство. Разбира се, това сигурно бе само горещ полъх от диханието на живота в джунглата, но Люк все пак се усмихна на онзи, когото си мислеше, че вижда там горе.

Храмът бе почти изцяло преустроен за нуждите на Съюза, но в руините на древната тронна зала имаше нещо толкова чисто и класически прекрасно, че архитектите не си бяха позволили да променят каквото и да било в нея. Само я почистваха от напиращата растителност на джунглата.

За първи път от хиляди години тази обширна зала беше пълна. Стотици бунтовници се бяха събрали, за да отпразнуват тържествено триумфа на съюзническата мощ.

Знамената на всички светове, които бяха оказали подкрепа на Съюза, се вееха от лекото течение в храма. В края на дълга открита пътека като бяло видение стоеше Лия Органа, облечена в официалното си одеяние с блестящи ивици от халцедон — служебните отличия на сенаторката.

В противоположния край на пътеката се появиха Люк, Хан, Чуй и Трипио. Огромният и космат Чубака току понечваше да побегне и да се скрие някъде, но Хан Соло все го побутваше да върви напред.

Те спряха пред Лия. Сред високопоставените лица Люк разпозна и генерал Додона. След минута към групата се присъедини и Р-2 — в пълния си блясък — и застана до обзетия от страхопочитание Трипио.

Чубака нервно се оглеждаше — по всичко личеше, че иска час по скоро да се махне оттук. Соло го накара да притихне, когато Лия пристъпи напред. В същия миг знамената се сведоха и всички в голямата зала обърнаха лица към подиума.

Тя окачи нещо тежко и златно около шията на Соло; после на Чубака, с когото доста се поизмъчи, и накрая на Люк. Сетне даде знак към смълчаната зала и сдържаният досега възторг се отприщи.

Сред шума от бурни поздравления и ликуващи викове Люк осъзна, че не го вълнуват нито възможностите да направи кариера в Съюза, нито пътешествията, които би могъл да предприеме с Хан Соло и Чубака. Цялото му същество бе завладяно от лъчезарната Лия Органа.

Тя забеляза красноречивия му поглед, но този път само се усмихна…