Джордж Лукас
Междузвездни войни (10) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

IX

Колкото по-дълбоко проникваха във вътрешността на гигантската станция, толкова по-трудно им бе да изглеждат спокойни и безразлични. За щастие, дори някой да усетеше колко са нервни облечените в брони „войници“, щеше да намери това за напълно естествено само при вида на огромния, опасен пленник ууки. В същото време присъствието на Чубака правеше невъзможно двамата млади мъже да изглеждат незабележими, както би им се искало. Колкото повече напредваха, толкова повече се затрудняваше движението им. Войници, чиновници, техници и роботи непрекъснато щъкаха нагоре-надолу. Заети със задачите си, те изобщо не обръщаха внимание на тройката, само някои от човеците отправяха озадачени погледи към уукито.

Мрачният вид на Чубака и външната увереност на тези, които го водеха, успокояваха любопитните.

Най-после стигнаха до цял ред асансьори. Люк въздъхна облекчено. Компютърното им управление би трябвало да ги отведе навсякъде в станцията след обикновена устна команда.

За секунда изпитаха силно напрежение, когато някакъв дребен служител се затича с намерение да се качи с тях, но Соло му направи красноречив знак и той, без да протестира, тръгна към следващия асансьор.

Люк огледа командното табло, после, опитвайки се да се покаже хладнокръвен и самоуверен, изрече командата. Вместо това гласът му прозвуча нервно и уплашено, но асансьорът не бе програмиран да анализира чувствата на говорещия. Вратата се плъзна, затвори се и те поеха нагоре. Стори им се, че пътуват с часове, но всъщност само след минути вратата се отвори и те излязоха, за да попаднат в зоната на органите на сигурността.

Люк очакваше, че ще намерят нещо като старомодните, оградени с решетки килии — от онези, които използваха на Татуайн в градове като Мос Айсли. Видяха обаче само тесни рампи, водещи до една бездънна вентилационна шахта. Тези проходи, разположени на няколко равнища, обикаляха успоредно един над друг покрай гладки извити стени с безлични арестантски килии. Пред всяка се виждаха наежени стражи и непроницаеми енергийни врати.

Съзнавайки с тревога, че ако се застоят на едно място, рискуват да дойде някой и да започне да им задава неудобни въпроси, Люк трескаво мислеше какво да предприемат.

— Нищо няма да излезе от това — прошепна Соло.

— Да беше ми казал по-рано — отговори обърканият и уплашен Люк.

— Мисля, че ти казах. Аз…

— Шшшш!

Соло млъкна. Най-лошите очаквания на Люк се сбъднаха. До тях се приближи висок мрачен офицер и намръщено заоглежда Чубака.

— Къде отивате вие двамата с това… нещо?

При тази забележка Чубака изръмжа и Соло го успокои с бързо сръгване в ребрата. Обхванатият от паника Люк успя да избърбори почти инстинктивно:

— Преместване на затворник от блок TS-138.

— Не ми е известно — озадачи се офицерът. — Трябва да изясним.

Той се обърна и тръгна към един малък пулт да поиска информация.

В това време Люк и Хан бързо преценяваха ситуацията и оглеждаха алармените инсталации, енергийните врати, фотосензорите и стражите.

Докато сваляше белезниците от Чубака, Соло кимна на Люк. Сетне прошепна нещо на уукито. Рев, който можеше да спука и най-здравото тъпанче, разтърси коридора, когато Чубака размаха ръце и изтръгна пушката от ръцете на Соло.

— Внимавай! — извика не на шега ужасеният Соло. — Предпазителят е вдигнат. Ще ни направиш на решето.

С извадени лъчеви пистолети двамата с Люк отскочиха встрани от вилнеещото ууки и започнаха да стрелят покрай него. Реакцията им беше отлична, старанието безспорно, а мерникът… ужасно калпав. Нито един изстрел не засегна подскачащото и извиващо се ууки. Но затова пък улучиха няколко автоматични камери, контролни уреди и тримата втрещени стражи.

Докато наблюдаваше суматохата, на офицера му мина през ум, че в известен смисъл тази ужасно неточна стрелба е доста резултатна. Той се готвеше да задейства системата за всеобща тревога, когато пистолетът на Люк го улучи и той падна, без да гъкне, върху сивия под.

Соло се втурна към отворената проговорна уредба, от която се чуваха нетърпеливи въпроси. Очевидно между затвора и други пунктове имаше аудио-визуална връзка. Той огледа екрана на близкото табло.

— Трябва да открием в коя килия е тази твоя принцеса. Сигурно има цяла дузина нива и… Ето. Килия 2187. Давай, Чуй и аз ще ги задържаме тук.

Люк кимна разбиращо и хукна по тесния коридор.

След като направи знак на уукито да заеме позиция, от която да държи под око асансьорите, Соло пое дълбоко дъх и отговори на нестихващите викове от уредбата:

— Всичко е под контрол — гласът му звучеше сравнително спокойно. — Ситуацията е нормална.

— Не изглеждаше такава — отсече сърдит глас с тон, който искаше да каже „без глупости“. — Какво се случи?

— Ами, оказа се, че оръжието на едного от стражите е неизправно — заекна Соло, който започваше да нервничи. — Сега няма проблеми, чувстваме се прекрасно. Как е при вас?

— Пращаме горе една команда — неочаквано съобщи гласът.

Хан почти подушваше, че оттатък ставаха подозрителни. Какво да каже? Можеше да бъде по-красноречив само с пистолета си.

— Не, не. Имаме енергийно изтичане. Дайте ни няколко минути да го отстраним. Голямо изтичане, много опасно.

— Неизправно оръжие, изтичане… Кой е този? Какъв…?

Соло насочи пистолета си и превърна таблото в безмълвна купчина парчетии.

— И без това всичко дотук беше пантомима — промърмори той, после се провикна към коридора: — Побързай, Люк! Ще имаме компания.

Люк чу, но беше зает — тичаше от една килия на друга и проверяваше номерата, които светеха над всяка врата. Килия 2187 сякаш не съществуваше. Но все пак той я намери тъкмо когато се канеше да се откаже и да провери по-долното ниво. Дълго изследва безизразната изпъкнала метална стена. Като нагласи лъчевия си пистолет на пълно разреждане с надеждата, че няма да се стопи в ръката му, той откри огън срещу вратата. Когато оръжието се нагорещи дотолкова, че повече не можеше да се държи, започна да го прехвърля от ръка в ръка. Междувременно димът се поразсея и Люк видя с изненада, че вратата я няма.

От дъното на килията към него с неразбиращ поглед се взираше същата млада жена, чийто портрет Р-2 бе излъчил в един хангар на Татуайн преди няколко столетия или поне така му се струваше.

Тя била дори по-прекрасна от онзи образ, реши Люк, като я гледаше в унес.

— Ти си дори по-прекрасна… отколкото…

Объркването й отстъпи място най-напред на почуда, после на съмнение.

— Не си ли малко нисък за щурмовак? — запита.

— Какво? О, униформата. — Той свали шлема, възвръщайки междувременно самообладанието си.

— Дойдох да те спася. Аз съм Люк Скайуокър.

— Моля? — попита тя учтиво.

— Казах, че съм дошъл да те спася. Бен Кеноби е с мен. Двата робота…

В миг недоверието й изчезна и тя се изпълни с надежда, щом чу името на стареца.

— Бен Кеноби! — Тя погледна покрай Люк, търсейки да зърне джедая. — Къде е той? Оби-уон!

Губернаторът Таркин наблюдаваше как Дарт Вейдър крачи бързо насам-натам в почти празната зала за конференции. По едно време черният лорд се спря и се огледа така, сякаш някъде наблизо удряше голяма камбана, която само той можеше да чуе.

— Той е тук — каза Вейдър безстрастно.

— Оби-уон Кеноби! Това е невъзможно! Какво те кара да мислиш така? — изтръпна Таркин.

— Един трепет в Силата, такъв трепет, какъвто съм чувствал само в присъствието на моя стар учител. Няма място за съмнение.

— Сигурно… сигурно е умрял досега.

Вейдър се поколеба, увереността му го напусна бързо:

— Може би… ето, сега изчезна. Това беше само мимолетно усещане.

— Джедаите са изтребени — заяви твърдо Таркин. — Огънят им бе угасен преди десетилетия. Всичко, което остана от техния метод, си ти, приятелю.

Един говорител тихо забръмча.

— Да — обади се Таркин.

— Имаме сигнал за тревога в блок АА-23.

— Принцесата! — извика Таркин и скочи на крака.

— Знаех си, Оби-уон Кеноби е там. Знаех, че не мога да се заблудя за този трепет в Силата.

— Вдигнете всички секции по тревога — заповяда Таркин по разговорната уредба. После се обърна с широко отворени очи към Вейдър. — Ако си прав, не трябва да му се позволи да избяга!

— Може да не иска да избяга — отвърна Вейдър, като се мъчеше да овладее емоциите си. — Оби-уон Кеноби е последният от джедаите… и най-великият. Опасността, която той представлява за нас, не бива да се подценява. Но така или иначе, само аз мога да се разправя с него. — Той отметна назад глава и заби поглед в Таркин. — Сам.

Люк и Лия вече вървяха по коридора, когато поредица от ослепителни експлозии разцепи прохода пред тях. Няколко войници се бяха опитали да излязат от асансьора, но един след друг. Чубака ги бе поопекъл. Следващите войници се отказаха от асансьорите и избиха дупка в стената. Отворът беше твърде голям, за да могат Соло и уукито да се справят успешно. По двама, по трима имперските войници си проправяха път към затворническия блок.

Отстъпвайки по прохода, Хан и Чубака попаднаха на Люк и принцесата.

— Не можете да се върнете по този път! — каза им Соло с почервеняло от възбуда и тревога лице.

— Наистина не можем, изглежда, сте сполучили да отрежете единствения ни път за отстъпление — съглася се с готовност Лия. — Това, както знаете, е затвор, а затворите не се строят с многобройни изходи.

Дишайки тежко, Соло се обърна, за да я изгледа от горе до долу.

— Моля за прошка, твоя светлост — каза той саркастично, — но може би предпочиташ да се върнеш в килията си?

Тя отклони поглед, лицето й изразяваше безразличие.

— Трябва да има друг изход — промърмори Люк, издърпа от колана си малък предавател и внимателно регулира честотата: — Трипио… Трипио!

Познат глас отвърна задоволително бързо.

— Да, сър?

— Тук сме отрязани. Съществуват ли други изходи от зоната… изобщо някакви изходи?

Предавателят запращя неясно, Соло и Чубака все още държаха имперските войници приковани в другия край на прохода.

— Какво беше това…? Не разбрах.

В командната стая край залива Р-2 бибикаше и свиркаше неистово, докато Трипио се занимаваше с контролните уреди и се мъчеше да оправи лошото предаване.

— Казах, че поради присъствието ви, сър, всички системи са задействани. Главният вход, изглежда, е единствен вход или изход от килийния блок. — Високият робот натискаше бутоните и картината върху светещите екрани постоянно се менеше. — Всяка друга информация относно вашата секция е ограничена.

Някой започна да чука по заключената врата на стаята, отначало спокойно, а после, когато отвътре никой не се обади, по-настоятелно.

— О, не! — простена Трипио.

Димът в коридора с килиите беше вече толкова гъст, че Соло и Чубака трудно се прицелваха. Това беше все пак и щастливо обстоятелство, като се има предвид, че димът объркваше стрелбата и на имперските сили.

От време на време някой от войниците се опитваше да се приближи, но щом се окажеше извън закрилата на дима, точният огън на двамата контрабандисти бързо го прибавяше към растящата маса от неподвижни тела.

Стрелбата още продължаваше, когато Люк се приближи до Соло.

— Няма никакъв друг изход — надвика той оглушителния шум.

— Обкръжават ни! Какво да правим?

— И това е някакво избавление — чу се нечий гневен глас. — Двамата мъже се обърнаха и видяха, че принцесата ги гледа с царствено неодобрение. — Като се промъквахте тук, нямахте ли план за излизане?

Соло кимна към Люк:

— Той е мозъкът, скъпа.

Люк се усмихна смутено и вдигна безпомощно рамене. Той понечи да се обърне, за да поддържа огъня, но преди да успее да го стори, принцесата грабна пистолета от ръката му.

— Хей!

Люк втрещено загледа как тя се плъзна покрай стената и откри някаква малка решетка. Насочи пистолета си към нея и стреля.

Соло също я гледаше зяпнал и не вярваше на очите си.

— Какво смяташ да правиш?

— Струва ми се, че от мен зависи спасяването на кожите ни. Влизай в тази шахта за боклук, летецо!

Докато другите гледаха изумени, тя се спусна с краката напред в отвора и изчезна. Чубака изръмжа заплашително, но Соло бавно поклати глава.

— Не, Чуй, не искам да я разкъсаш. Още не ми е ясна. Или започва да ми харесва, или аз сам ще я убия. — Уукито изсумтя още нещо, на което Соло отвърна безцеремонно — Влизай, космати уроде. Все ми е едно какво подушваш. Няма време да придиряш.

Соло избута противящото се ууки към малкия отвор и го блъсна вътре. Чубака изчезна и Соло го последва. Люк изстреля последна серия, воден повече от надеждата, че създава димна завеса, отколкото че ще улучи някого, и се плъзна в шахтата.

Преследвачите бяха спрели за миг да изчакат подкрепления. Освен това жертвата им беше в капана и въпреки цялата си преданост към империята никой от тях не искаше да умре напразно.

Помещението, в което попадна Люк, беше слабо осветено. Той почувства миризма на разложено. Тук се събираха отпадъци от станцията. Поне една четвърт от пространството беше запълнено с лигави нечистотии и Люк сбърчи нос от отвращение.

Соло се препъваше покрай стените, хлъзгаше се и потъваше до колене в смрадливите купища. Търсеше изход, но намери само един малък, солиден люк. С върховно усилие опита да го открехне. Капакът отказа да помръдне.

— Идеята за боклукчийската шахта беше чудесна — каза той язвително на принцесата, като избърса потта от челото си. — Каква невероятна миризма успя да откриеш! За нещастие не можем да излезем оттук, яхнали някой по-пъргав аромат, а друго, спасение не се вижда. Освен ако съумея да отворя този люк.

Той отстъпи назад, извади пистолета си и стреля в капака. Рикоширайки от стените, мълнията се понесе с вой из помещението и всички потърсиха прикритие в боклука, докато най-сетне тя се пръсна над главите им.

Без да проявява излишна придирчивост, Лия първа изплува от вонящата маса.

— Прибери това нещо — каза тя мрачно на Соло, — иначе ще загинем.

— Слушам, твоя светлост — промърмори Соло с фалшиво покорство. Той не си даде труд да прибере оръжието и погледна нагоре към отворената шахта. — Скоро ще разберат какво се е случило с нас. Ние владеехме нелошо положението до момента, в който ти ни поведе насам…

— Владеехте го, как не — прекъсна го тя, като изтърсваше боклуците от косата и раменете си. — О, всъщност можеше да бъде и по-лошо.

Сякаш за да потвърди думите й, някакво смразяващо стенание изпълни помещението. Изглежда, идваше някъде изпод краката им. Чубака нададе един от своите ужасни крясъци и залепна до стената. Люк извади пистолета си и се завзира напрегнато, но нищо не видя.

— Какво беше това? — попита Соло.

— Не разбрах. — Люк погледна надолу и зад себе си. — Стори ми се, че нещо премина покрай мен. Внимавайте…

Внезапно Люк изчезна в боклука.

— То отнесе Люк! — извика принцесата. — Повлече го надолу!

Соло се огледа наоколо, като трескаво търсеше нападателя.

Също тъй внезапно, както бе изчезнал, Люк се появи отново, този път заедно с част от нещо друго. Дебело белезникаво пипало плътно бе обвило врата му.

— Застреляй го! Убий го! — изкрещя Люк.

— Да го застрелям? Изобщо не го виждам! — протестира Соло.

Нещото, на което принадлежеше отвратителният крайник, засмука още веднъж Люк надолу. Соло гледаше безпомощно…

Чу се далечен шум от тежки механизми и две от срещуположните стени се придвижиха с няколко сантиметра една към друга. Шумът затихна и отново настъпи спокойствие. Люк се появи изненадващо близо до Соло, като с ръце и крака се мъчеше да се измъкне от задушливата каша и разтриваше зачервения си врат.

— Какво стана с онова нещо? — възбудено запита Лия и погледна към неподвижната маса под тях.

Люк изглеждаше истински озадачен:

— Не знам. То ме грабна… после ме освободи. Просто ме пусна и изчезна. Може би не миришех достатъчно лошо за него.

— Никак не ми харесва тая работа — мърмореше Соло.

Отново далечният шум изпълни стаята, отново стените замаршируваха една към друга. Само че този път по нищо не личеше, че ще спрат.

— Какво се гледате, не стойте така! — подтикна ги принцесата. — Опитайте се да ги спрете по някакъв начин!

Дори дебелите колове и старите метални греди, с които Чубака действаше, се чупеха като клечки и не бяха в състояние да забавят движението на стените.

Люк извади своя предавател, като се опитваше едновременно да говори и да внуши на стените да се оттеглят.

— Трипио… Трипио, обади се! — Паузата не донесе отговор и това накара Люк да погледне разтревожено другарите си. — Не знам защо не отговаря. — Той опита отново. — Трипио, обади се. Чуваш ли?

 

 

— Трипио — продължаваше да зове приглушеният глас, — обади се, Трипио!

Гласът на Люк се носеше сред слабия шум, който издаваше малкият ръчен предавател върху изоставения компютърен пулт. Като не се смята непрекъсващият зов, в командния пункт беше тихо.

Внезапно страшна експлозия удави молбите. Тя отнесе с гръм вратата и метални късове се разхвърчаха във всички посоки. Няколко от тях засегнаха предавателя и го накараха да млъкне.

Четирима въоръжени войници влязоха през разрушената врата. На пръв поглед стаята изглеждаше изоставена, но изведнъж се чу неясен уплашен глас, който идваше от един от високите сандъци за припаси в дъното.

— Помощ, помощ! Помогнете ни да излезем!

Двама от войниците се наведоха да огледат неподвижните тела на офицера и помощника му, докато другите отваряха сандъка. От него излязоха два робота, единият длъгнест андроид, другият чисто механичен, с три крака. По-високият правеше впечатление на уплашен до побъркване.

— Те са луди, казвам ви, луди! — Той сочеше енергично към вратата. — Май казаха, че тръгват за затворническото ниво. Току-що заминаха. Ако побързате, можете да ги хванете. Оттук, оттук!

Двама от войниците излязоха от стаята и заедно с охраната в коридора бързо се отдалечиха. Другите останаха да пазят роботите, но напълно ги забравиха, тъй като се заеха да обсъждат случилото се.

— Цялото това напрежение претовари веригите в моя другар — обясни Трипио услужливо. — Ако нямате нищо против, бих искал да го заведа долу в цеха по поддържането.

Единият от стражите погледна с безразличие и кимна на робота. Трипио и Р-2 бързо излязоха, без да се обръщат. Когато заминаха, стражът се сети, че високият андроид беше от съвсем непознат за него тип, но после сви рамене — какво пък, станцията беше толкова голяма…

— Измъкнахме се като по чудо — промърмори Трипио, докато двамата припкаха по празния коридор. — Сега трябва да намерим друг информационно-контролен пулт и да те включим отново. Иначе всичко е загубено.

Боклукчийското помещение се смаляваше безжалостно, гладките метални стени се приближаваха една към друга с тъпа педантичност. Концертът от скърцащи и пукащи звуци сякаш стигаше вече до финалното си ужасяващо кресчендо.

Чубака, който скимтеше, докато се мъчеше с цялата си невероятна сила и тежест да задържи едната стена, приличаше на космат Тантал в мига на сетните си мъки.

— Едно е сигурно — отбеляза нещастният Соло, — ще станем много по-тънки. Това може да се рекламира като средство за отслабване. Лошото е, че ще бъде завинаги.

Люк се спря да поеме дъх, гневно размахвайки безполезния предавател.

— Какво може да се е случило на Трипио?

— Опитай пак с люка — посъветва го Лия, — това е единствената ни надежда.

Соло закри очите си и стреля. Безплодният гръм проехтя подигравателно във все по-стесняващото се помещение.

 

 

Сервизният отсек бе пуст, тъй като поради безредиците всички явно бяха изтеглени другаде. След като внимателно претърси помещението, Трипио даде знак на Р-2 да го последва и двамата заедно започнаха бързо да оглеждат многобройните сервизни табла. Р-2 забибика. Трипио се втурна към него и зачака нетърпеливо докато малкият робот включваше ръката си в открития контакт. Свръхбърза електронна вихрушка от данни се изви от Р-2 и заля Трипио, който му правеше знаци:

— Чакай малко, забави! — Звуците затихнаха. — Така е по-добре. Те са… Къде? Те… какво? О, не! Ще излязат оттам втечнени!

По-малко от метър живот оставаше за пленниците на боклученото езеро. Лия и Соло бяха принудени да се обърнат така, че се оказаха с лице един към друг. За първи път надменността бе напуснала лицето на принцесата. Щом почувства първия допир на приближаващите се стени, тя хвана ръката на Соло и я стисна конвулсивно.

Люк беше паднал и лежеше на една страна, като се мъчеше отчаяно да държи главата си над надигащото се тресавище. Малко остана да се задуши в тинята, когато предавателят му забръмча.

— Трипио!

— Там ли си, сър? — отзова се андроидът. — Имахме малки проблеми. Ти не би повярвал…

— Млъквай, Трипио! — изкрещя Люк. — И изключи всички боклукчийски системи на затворническото ниво и под него! Чуваш ли? Изключи боклукчийските…

Секунда по-късно Трипио се хвана за главата в ужас от кошмарното скърцане и виковете, които се разнесоха от предавателя.

— Не, изключи всичко, Р-2! Побързай! О, чуй ги, те умират. Р-2! Проклинам металното си тяло! Не бях достатъчно бърз. Аз съм виновен! Бедният ми господар… всичките… не, не, не!

Скърцането и виковете продължаваха, но това бяха викове на облекчение. Благодарение на намесата на Р-2 стените вече се раздалечаваха една от друга.

— Р-2, Трипио — крещеше Люк в предавателя, — всичко е наред, ние сме добре. Чувате ли ме? Добре сме, справихте се отлично!

Като се чистеше с отвращение от лепкавата тиня, той се втурна към люка, изстърга натрупаната мръсотия и разчете номера под нея.

— Отвори люка за поддържане на налягането на агрегат 366–117891.

— Да, сър — потвърди Трипио.

Може би това бяха най-щастливите думи, които Люк бе чувал някога.