Шарон Вагнер
Както някога (9)

9

Обиколката ни завърши в голямата аудитория, където в продължение на цял час водихме разговор. За мен беше облекчение, че тази част от програмата най-после приключи. Когато излязохме навън, ни очакваше изненада. Слънцето бе изчезнало. Черни облаци забулваха небето. Някъде в далечина кънтеше гръмотевица. Връщах се към кулата със Сам, Филис и Марица.

— Да се надяваме, че няма да задуха западен вятър — каза Филис. — Той положително ще донесе дъжд. А нали знаете как ужасно вали тук!

Сам се усмихна.

— Спомняте ли си лошото време през първата пролет, която преживяхме тук? Истински потоп, валеше така, сякаш небето се бе продънило. Първо реката излезе от коритото си, а после водите отнесоха моста.

Всички ние кимнахме.

— Беше ужасно! — каза Беатриче. Тя не се усмихваше.

— Нека се надяваме, че нищо подобно няма да се повтори. В противен случай бихме имали най-дългата среща, която някога се е състояла в Спрус — установих аз.

— Не мисля за нас — поправи ме Беатриче. — Мисля за децата. Ако Джеймс и аз бъдем откъснати тук от външния свят…

— Защо веднага трябва да предполагаме най-лошото? — възрази Марица. После тя се обърна към мене. — Впрочем, Андре, при обиколката не те видяхме. Как така си попаднала в друга група? — Лицемерна усмивка изкриви устните й.

— О, да, бях се разговорила с няколко момичета и ви пропуснах — отговорих аз. — После, когато се огледах, вашата група вече беше тръгнала и затова се присъединих към друга.

— Имаше ли някой по-интересен там? — попита Сам. — Усещах изпитателния поглед на сините й очи.

— Зависи как човек гледа на нещата. Разговарях с някогашната съквартирантка на Марица, Тами Куин. — Усмивката, която си наложих да се появи на устните ми, беше почти толкова фалшива, колкото и тази на Марица.

— Миналата вечер по време на коктейла ние се поздравихме — разказа Марица и бързо добави: — Аз изобщо не знаех, че вие сте били приятелки.

— Само непряко — казах аз престорено. — Единствено чрез Бетси.

Изразът на лицето на Марица ме смути. Тя изглеждаше така, сякаш току-що беше получила тежък удар. Когато влизахме в Крепостта, обмислях как по-нататък да продължа да атакувам Марица, но още не бях сигнала до никакво решение, а в момента чух след себе си гласа на Нелс.

— Андре — извика той, — моля ви, почакайте за секунда.

Обърнах се и го погледнах.

— Какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Да ме вземете с вас на вечерята и да ми позволите след това при танците да ви настъпвам по краката.

Погледнах часовника си и бях изненадана, че е вече почти пет.

— А за мен е време да се кача горе, час и половина не са толкова много, за да може една гъсеница да се превърне в пеперуда.

Той повдигна рамене.

— Но аз мога да придружа и една гъсеница. Леля Анги би искала да поговори с вас.

— Точно сега ли? — попитах изненадана.

— Да. Тя изрично ми каза преди вечерята… На вас не ви ли е удобно?

Размислих няколко секунди, после поклатих глава.

— Е, добре, хайде да чуем какво желае госпожа Келог — казах аз.

Госпожа Келог седеше зад бюрото в канцеларията си. Когато влязохме, тя изтика фактурите, с които тъкмо се занимаваше, към Нелс, а мен ме поведе през хола към своето жилище.

— Не познавате ли някого, комуто е известно къде живее сега семейството на Бетси?

— Не. Защо?

— Тук има една кутия с неща, които й принадлежаха, и аз на драго сърце бих ги изпратила на нейното семейство, но не зная към кого да се обърна.

— Какви неща?

— Нещата, които полицията беше взела. Все пак, знаете, отначало не бяха убедени, че се касае за самоубийство. Така че те претърсиха книжата и взеха някои от нейните неща със себе си, навярно за да намерят у тях опорни точки за тезата си. Те явно трябва да ги бяха затрили някъде или пък не бяха открили нищо в тях и чак една година по-късно ми ги върнаха. Помолиха ме да изпратя нещата на нейното семейство.

— И вие сте ги пазили през всичките години?

— Да, наистина писах на адреса, който стоеше в нашата документация, но писмото ми бе върнато с бележка, че лицата са се преместили неизвестно къде.

— Ще ми позволите ли да прегледам още веднъж тези неща?

— Щом желаете. — Тя ме изгледа объркана. — Не, всъщност не исках да ви питам за това. Страхувам се, че би било твърде мъчително за вас отново да ви се припомня… Но все пак нещо трябва да бъде направено… а вие сте единствената, която може да го стори.

— Къде са нещата? — попитах я.

— В мазето. Ще помоля Нелс утре да ги извади. За днес така и така сигурно нямате време.

Погледнах часовника си. Думите, с които да възразя, вече бяха на езика ми. Любопитството заплашваше да ме надвие. После обаче кимнах в знак на съгласие.

— Вие ще прекарате вечерта с Нелс, нали — попита госпожа Келог. Лицето й беше непроницаемо.

— Да, защо? — Бях малко объркана от въпроса й.

— Той ще внимава и ще ви пази — каза тя. — Нелс е много добър човек, Андре, не забравяйте това.

— Няма да го забравя — отвърнах учудена. — Утре сутринта рано ще дойда при вас за нещата.

Така се сбогувах и напуснах жилището на госпожа Келог. Нейните думи обаче ме преследваха, докато минавах през хола и се изкачвах по стълбите нагоре към кулата. Не можех да се освободя и от чувството си, че в тези думи тя бе вложила и някакво предупреждение.