Шарон Вагнер
Както някога (10)

10

Опитах се да забравя чувството, внушено ми от разговора с госпожа Келог. Но нейното предупреждение се бе забило в мене като трън. Не ме оставяше, докато се преобличах, придружаваше ме и когато влязох в стаята на Филис, където другите чакаха, за да тръгнем заедно към трапезарията. Докато слизахме надолу по стълбите, изведнъж почувствах на рамото си ръката на Сам.

— Случило ли се е нещо, Андре? — попита тя, докато забавяше крачките си и ме накара и аз да вървя по-бавно. — Видяхме, че говореше с Тами Куин — продължи Сам. — Първоначално се учудихме, но после Беатриче ни призна, че тя ти е разказала за някога.

Кимнах.

— И от Тами разбрах, че тя и Бетси били запланували размяната на стаите, още преди да бъде изкован заговорът за пропъждането на Бетси оттук.

— Не говори така, Андре — помоли Сам. — Беше лошо от наша страна, признавам. Но мисля, че всички ние достатъчно изстрадахме нейното самоубийство.

— Самоубийство ли? — повторих аз пренебрежително. — Вече съвсем не съм убедена в това.

— Какво ти дава повод да го твърдиш? — продължи Сам изплашена.

Повдигнах рамене.

— Вече не вярвам, че Бетси сама се е хвърлила от скалите, защото Дък се бе замесил в тази лоша история. Откакто зная, че тя още след получаването на писмото на Дък е говорила с Тами за това, че иска в понеделник да се премести, още по-малко вярвам в самоубийството.

— Какво е било тогава? — Сам ме гледаше настойчиво.

— Може би трябва да попиташ Марица. Тами ми разказа, че в оня петък Бетси два пъти я е търсила.

Моят отговор съвпадна с момента, в който тъкмо влизахме в хола. Там вече чакаха съпрузите, така че на Сам не й остана време да каже нещо. Мен ме чакаше Нелс. Той пристъпи и ме посрещна. За момента забравих всичко друго.

— Вие изглеждате като цвят от божур, каквито майки ми имаше в градината си — каза той с усмивка. После добави: — И в никакъв случай не като гъсеница.

Не обърнах внимание на другите. Напуснах Крепостта заедно с Нелс и вече бяхме изминали почти половината от пътя към трапезарията, когато се обърнах назад и погледнах. На около двайсет метра зад нас вървяха Хънтър и Марица. Събрали глава до глава, те си шепнеха нещо възбудено. Влязохме в преддверието на трапезарията.

— Моля ви, почакайте тук, искам да видя какво хубаво студено питие мога да ви донеса.

С въздишка се облегнах на стената. Изпитвах радост да наблюдавам Нелс. Без съмнение той беше най-едрият мъж в залата и при това един от тези с най-хубава външност. Дори и след като Хънтър влезе, Нелс не би имало защо да се страхува от сравнението. Все още гледах втренчено двамата, когато Хънтър неочаквано се обърна. Нашите погледи се срещнаха. Полазиха ме ту горещи, ту студени тръпки и за момент дъхът ми секна. След това обаче се овладях и си наложих да се усмихна любезно. Той леко ми кимна и отново се обърна. У мен обаче остана едно странно, почти болезнено чувство за празнота. „Дали пък все още не го обичам?“ — попитах се объркана. Обхвана ме пламенно желание отново да изляза навън, да отида в кулата, в тишината на моята стая. Но преди да отмине това желание, Нелс се върна и след няколко минути неговото очарование изтласка всички сенки.