Шарон Вагнер
Както някога (4)

4

По-късно ние бавно вървяхме по обградената от дървета алея към Крепостта.

— Не мога да разбера как вие, момичетата, някога сте имали нерви да живеете тук — каза Нелс, когато пред нас под тъмното небе се възправи старата сграда. — Та това е истинско свърталище на призраци.

— Точно същото винаги казвах и аз на Сам — подхвърли Грант. — Но тя все настоява, че Крепостта е нещо особено, но съвсем не призрачно.

— Е, добре, в момента тя не изглежда съвсем зловеща — установи Нелс. — Когато стаите са обитавани, става приемлива. Но през последната седмица, когато пристигнах, тук бяха само леля ми и чичо ми и тогава стените направо ми се струваха призрачни.

За момент се възцари мълчание… И в тишината ужасният котешки вик проехтя още по-високо. Марица изкрещя. Това премина като ехо в нощта. Беатриче пристъпи до мене от другата страна.

— Това твоята котка ли е? — попита ме тя нервно.

Поклатих глава:

— Не. Пуси звучи съвсем различно. Това беше сиамска котка. Спомняш ли си, Тигър крещеше така.

— Та старият Тигър още ли е тука? — попита Хънтър.

— Ако имате предвид котката, която леля ми и моят чичо имаха, не. Тази пролет е починала.

— Ние и преди това чухме същия вик веднъж — казах аз. Обърнах се към Нелс. — Когато сте дошли през последната седмица, всъщност би трябвало нещо да ви е направило впечатление. Не сте ли срещнали някъде някоя скитаща котка?

Нелс поклати русата си глава.

— Възможно е това да е котка, която е в беда — каза Беатриче. — Не смяташ ли, Андре, че тя може да е попаднала в капан, както тогава?… Зелените й очи търсеха моите.

Поклатих отрицателно глава.

— Още днес следобед ходих да огледам, но нищо не успях да намеря. Само един стар, съвсем ръждясал капан.

Недалеч от нас изведнъж проехтя сърцераздирателен жалостив вик. Звучеше тъжно и страховито едновременно. Той ни преследваше и когато вече влизахме в преддверието на Крепостта.

— Точно така крещеше Тигър, след като Бетси… — Не можех да продължа.

Марица се спусна към мене като фурия. Очите й бяха широко отворени, ноздрите й трептяха.

— Затваряй си устата! — изкрещя тя. — Никой да не отваря дума за котки! Разбрахте ли!?

В един момент имах желание да я ударя… Да й кресна в лицето, че тя няма никакво право да говори така, че Бетси е част от нашия спомен. Но Беатриче вече беше застанала помежду ни.

— Мисля, че тя има право — каза Беа спокойно.

Марица бавно отстъпи назад, Хънтър застана редом с нея.

— Марица, вземи си една таблетка — каза той кратко. — Трябва да успокоиш нервите си.

Докато Хънтър говореше, тъмните му очи бяха спрени на мене и аз усещах как старото чувство се надига в душата ми.