Шарон Вагнер
Както някога (8)

8

Толкова много някогашни ученички бяха дошли на срещата в Спрус, че за обиколката на колежа трябваше да се образуват няколко групи. Удаде ми се да се присъединя към тази, в която беше Тами Куин.

— Тами — помолих я аз, когато тръгнахме по алеята към училището, — можеш ли да ми отделиш няколко минути?

Тя се обърна към мене изненадана и някак колеблива, после обаче се усмихна.

— Андре Уилс! — извика Тами. — Прочела съм всички твои книги и много ми харесаха.

— Благодаря — отвърнах малко смутена. В момента не знаех как точно да поведа разговора към това, което ми бе на сърцето. — Как преживя всички тези години? — попитах накрая.

— Нелошо — отвърна тя. — Упражнявам професията си — библиотекарка съм. Знаеш ли, освен това имам мъж и четири деца.

Тами говореше открито и естествено и за пръв път ми направи впечатление, че тя съвсем не е толкова незначителна, за каквато винаги я бях смятала.

— Звучи добре — казах аз искрено. — И животът, който ти водиш, трябва да е хубав и пълноценен.

Тя мълча един миг. За моя изненада видях как на бузите й изби червенина.

— Сигурно за всички вас действително е събитие сега да живеете тук, както живяхте някога.

— Е, не съвсем, в ония времена с нас беше и Бетси — подхвърлих аз.

Очите на Тами се премрежиха.

— Да, тогава беше толкова тъжно! — каза тя тихо.

— На мен Бетси много ми липсваше. В края на първата ни година в колежа ние прекарвахме заедно някои часове и после, тъкмо когато бяхме решили… — Тами замълча. Може би тя мислеше, че трябва да щади моите чувства.

— Беатриче ми разказа, че вие двете сте искали заедно да се преместите — додадох бързо.

Тами сведе глава.

— Надявам се, ти не смяташ, че Бетси ти е била сърдита — промърмори тя. — Действително не беше. Бетси мислеше само, че може би ти пречи и че за теб би било по-приятно, ако тя не е постоянно наоколо ти.

Усетих много голяма болка. В един момент имах желанието да й възразя, че мнението на Бетси е било погрешно, че би било неискрено спрямо мене, но спрях думите, които напираха да се откъснат от устните ми. Вместо това попитах:

— Ако те разбирам правилно, доста време преди тя да… преди тя да падне в пропастта, вие вече сте говорили, че Бетси трябва да се премести при теб?

— Три или четири седмици преди това — отговори Тами честно. — Смятахме го едва ли не за окончателно решено. Бетси искаше само да изчака някакъв подходящ момент, за да ти го съобщи. Ти все пак знаеш колко плаха беше тя и как се пазеше да не нарани чувствата на другите хора.

Прехапах устните си. Едва след известно време можах да заговоря отново.

— Знаеш ли, откакто съм пак в колежа, мисълта за това, което се случи тогава, не ме напуска. Навремето бях твърдо убедена, че Бетси сама е търсила смъртта. Но сега вече съвсем не съм толкова сигурна. Всъщност в оня последен следобед ти говори ли с нея?

— Тя ми разказа за писмото и сподели своята загриженост за това какво ще стане с Дък. Но, изглежда, че и нещо друго я вълнуваше…

— Знаеш ли какво беше то? — попитах аз, затаила дъх.

Тами поклати глава.

— Не точно. Но то беше нещо, което започна два дни преди оня петък.

— Какво имаш предвид? — не се сдържах аз. — Не направи ли Бетси поне някакъв намек какво я тревожи?

Тами въздъхна и кимна. Междувременно бяхме стигнали до училищната сграда и влязохме вътре. Седнахме на един чин в една от класните стаи.

— Не зная много — започна тя. — Спомням си само, че някъде през първата половина на седмицата веднъж Бетси слезе долу и искаше да говори с Марица. Тя беше толкова разгневена, колкото никога не бях я виждала. Аз самата тъкмо тръгвах за учебни занятия и поради това не можах да чуя за какво става дума. Когато се върнах и ги попитах, никоя от двете не искаше да ми каже нещо.

— Какво каза Марица?

— Тя разказваше, когато по-късно я разпитвах, че Бетси дошла при нея доста развълнувана и я карала да отиде при момичетата в кулата и да уреди въпроса със смяната на стаята. Тя самата не искала нито час по-дълго да остане в кулата.

Направи ми впечатление, че докато Тами говореше, лицето й беше замръзнало и затворено. Инстинктивно почувствах: тя не ми каза всичко, което знае.

— Но все пак ти положително си се замисляла за това, явно са премълчавали пред теб — казах аз.

— Е, да, мислех си, че може би Бетси е видяла Марица и Хънтър и затова е била толкова ядосана — отвърна Тами колебливо.

Внезапна болка ме прониза. Спомних си за оная петъчна сутрин, в която видях русата глава на Марица до Хънтър, когато те двамата се качиха в червената му кола и отпътуваха.

— Наистина ли и в оня ден Марица и Хънтър са се срещали? — ми се изплъзна от устата неволно.

Тами сви рамене.

— Не съм сигурна. Марица не беше от ония, които обичат да споделят, а още по-малко пък с мене. Но тя много се интересуваше от него, това го зная. След като го бе видяла за първи път, заяви, че такъв би бил мъжът, за когото на драго сърце щяла да се омъжи.

— Какво още се случи в оня петък?

— Е, първо, Бетси дойде сутринта и ми каза, че е твърдо решила в края на седмицата да говори с тебе, така че в понеделник да може да се премести. Но после се отби при мене още веднъж в петък вечерта, аз обаче тъкмо се бях заела с едно домашно, поради което тя остана едва няколко минути. Не говорихме много. Забелязах само, че беше доста възбудена.

— Заради писмото ли? — попитах бързо. — Кога беше това?

— Приблизително към осем, може да е било и по-късно — отвърна Тами. — Тя не искаше да каже какво я мъчи, но е много вероятно да е било именно писмото. — Тами погледна през прозореца. — Там долу минава нашата група — каза тя и скочи.

— Какво ти каза Бетси, когато влезе при теб? — попитах аз и я последвах, излизайки от класната стая. Ние се оказахме на коридора в същия момент, в който втората група, която разглеждаше колежа, минаваше. Тами ми отговори едва когато напуснахме учебния корпус:

— Тя питаше за Марица. Можеш ли да си представиш защо?

Поклатих отрицателно глава.

— Нямаше ли я Марица в оная вечер?

Тами кимна.

— Тя явно имаше една доста късна среща — отговори тя. — След като Бетси излезе, Марица се появи при мене и каза, че пак трябвало да излезе, прибра се малко преди вечерния час.

Нашата група тъкмо бе стигнала до едно от новите общежития. Тами ускори крачката си.

— Защо не разказа всичко това по време на разследването? — попитах я аз.

— Защо? Какъв смисъл би имало. Първо, мислех, че може би ти и Бетси сте се скарали заради смяната на стаята. После Марица ми каза, че ти изобщо още нищо не си знаела и че може би ще се разсърдиш, ако го разправя някому, поради което и мълчах. Наистина не зная какво би могло да се промени, ако заговорех за това, освен да се вдигнеше повече шум. Положително не би се стигнало до нищо. Или?

Спрях се.

— А може би щеше да е твърде важно, ако Бетси не се е хвърлила сама.

Тами пребледня. Кафявите й очи се отвориха широко.

— Какво? Но ти все пак на всички казваше…

— Говорех това, което тогава смятах за истина. Ала сега вече съвсем не съм толкова сигурна дали истината действително е била такава — отвърнах аз.