Шарон Вагнер
Както някога (2)

2

Дори и на ранното следобедно слънце Крепостта изглеждаше сива и неприветлива. Това беше една триетажна сграда с дебели стени, които времето бе оцветило почти в черно. А заради двете грамадни кули с основание й бяха дали името Крепостта. Паркирах колата зад Крепостта, на площадката, насипана с чакъл. И удивена се огледах. Там беше само синьо-бялата кола на колежа. Дали пък не бях първата? Бях учудена и същевременно малко разтревожена. Измъкнах се от колата и бързо затворих вратата зад себе си, за да не може Пуси да ме последва. Докато размишлявах дали да използвам задния вход, или да заобиколя сградата и да вляза от главния вход, задната врата се отвори и от нея се показа една слабичка жена със сребристосиви коси.

— Добър ден! — извика тя и се приближи на няколко крачки от мене, за да ме огледа по-отблизо. — Андреа Уелс?

— Моля, госпожо Келог, само Андре — отвърнах аз.

Няколко мига ние мълчешком стояхме една срещу друга. След това с добродушна усмивка тя протегна ръцете си към мене. И сега, както и навремето, аз я почувствах едва ли не като майка. Ако не беше тя, как бих преживяла в Спрус ужасните седмици и самотните мъчителни дни, които последваха онова страховито събитие?

— Как сте? — попитах аз, като се вгледах в нейните големи сини очи. — Струва ми се, че вие сте се подмладили от годината, когато ви видях за последен път.

— А вие сте станали тъкмо това, което винаги съм очаквала: красива и умна. Успехът много ви отива, Андре, и никой друг не би могъл да го заслужава повече.

Усмихнах се малко смутено.

— Много е хубаво човек да се върне тук. Първата ли съм?

Госпожа Келог кимна с глава.

— Аз бях много изненадана, когато директорът ми каза, че вие петте ще прекарате тук ваканционните дни. Това е необичайно, нали?

Като някаква сянка в моя спомен изплува приятното фино лице на Бетси и внезапен ужас ме прониза. Но се овладях и дори се принудих да се усмихна.

— Къде ще живея тук? — попитах аз. Изведнъж изпитах настойчивата потребност да върша нещо, за да сваля от себе си бремето на моя спомен.

— Къде другаде би могло, освен горе в кулата. Всички вие ще получите своите стари стаи. И тогава всичко ще бъде точно така, както някога.

Конвулсивно преглътнах. Когато се реших да предприема това пътуване, бях убедена в истинността на поговорката, че не съществува връщане в миналото, че човек никога не може да намери нещата такива, каквито са били по-рано. В този момент обаче ме обзе съмнение.

Взех моите два куфара от колата, после подадох на госпожа Келог мантото си и торбичката с храна за котката, която бях купила, преди да потегля насам. Извиках Пуси и тръгнахме към Крепостта.

— Колко момичета от моя клас ще дойдат? — попитах аз, след като с уговорки накарах Пуси да влезе в асансьора, който щеше да ни изведе на втория етаж.

— Тук, в дома, ще бъдат петнайсет. Това е почти половината от класа. Другата половина ще се разпредели в две от новите общежития, но всички вие ще се видите на вечеря, а и с мъжете им, доколкото някои от тях също ще пристигнат.

— А къде ще бъдат настанени съпрузите? — попитах аз любопитно.

— В града.

— Положително това ще бъдат три интересни дни — казах аз, докато се изкачвах по стълбите нагоре с двата куфара. Но неочаквано ме обзе чувството, че би трябвало да се върна назад, да избягам от това място, колкото може по-далеч…

Щом стигнах пред входа към кулата, аз се спрях. Обхвана ме неочакван страх да продължа нагоре. Когато погледнах през рамо към вратата вдясно от мене, ми се стори, че там стои Бетси. Сякаш виждах стройната й фигура, дългите й коси и нейните очи, зачервени от плач.

Госпожа Келог отвори вратата и запали светлината. Призрачният образ изчезна.

— Вие ще намерите някои неща малко променени — каза тя. — Нови, модерни мебели, по-приветливи цветове… Но тук, горе, е по-студено, отколкото в която и да било друга част на колежа. А вятърът стене като загубена душа, която… — Тя прекъсна изречението си и аз разбрах, че едва в този момент съзна какво бе изрекла.

— Кога очаквате другите? — попитах аз.

Междувременно бяхме стигнали до първото от трите свързани едно с друго помещения. Вътре имаше обикновено легло, една маса, стол, вградени гардероби предлагаха широко място за дрехи и бельо. Помещението имаше две врати — едната водеше към банята, която се ползваше и от обитателката на следващата свързана с нея стая. Другата водеше към стаята на Бетси… не, на Марица. И оттам към още едно помещение, в което бе живяла Беатриче.

— Те би трябвало да дойдат всеки момент — отговори госпожа Келог, като отдръпваше от прозореца тежката завеса. — Най-добре ще бъде сега да сляза долу, защото нали знаете какво става, когато пристигат гости.

Аз й се усмихнах, макар нервите ми да вибрираха още при мисълта, че трябва да остана сама.

— Благодаря ви за помощта — отговорих. — И аз ще сляза долу веднага след като разопаковам нещата си.

Светлото дърво на новите мебели и боядисаните в жълто стени придаваха на помещението по-приветлив вид, отколкото някога, но дори и яркото юнско слънце, чиито лъчи проникваха през прозореца, не можеше да прогони сенките на миналото. „Или може би сенките са само в моите мисли? — питах се аз. — През всичкото това време съзнанието ми за вина приспано ли беше, сгушено в някакъв ъгъл или насъбрано като прах, който можеше да бъде отстранен само чрез… Чрез какво? И защо трябваше да нося чувството за вина? Всеки би потвърдил, че нямах никаква вина, че никой не би могъл да й помогне в нейната мъка или да я спаси.“

Пуси измяука, после пристъпи до вратата на банята и се опита да я побутне с лапа.

— Кажи ми само, завърши ли вече обследването на стаята? — казах аз, но в следващия момент изтръпнах.

Отвъд вратата се чу рязък вик. Отидох дотам, отворих и запалих лампата. Това беше стаята на Саманта. Нищо не се помръдваше. Наблюдавах Пуси, която пресече помещението и започна да го проучва. Дали пък тук нямаше някоя друга котка? Във всеки случай поведението на Пуси не загатваше за това.

„Дали имам слухови халюцинации?“ — попитах се аз. Бавно се върнах към куфарите си. През полуотворения прозорец дотук проникна шум от блъскането на автомобилна врата. Обзета от надежда, погледнах надолу. Редом с моята паркираше една зелена кола, но не можах да видя на кого принадлежи. „Надявам се, че ще е на някой от нашите“ — прошепнах си сама. Като в отговор на моето желание чух стъпки нагоре по стълбата. Сърцето ми затуптя по-силно, когато реших да изляза, за да видя кой идва.

Влезе Саманта. За момент тя ме погледа мълчаливо.

— Добре дошла в кулата, Сам! — казах аз тихо.

Тя остави двата си куфара на пода, после ме прегърна.

— Андре, толкова съм щастлива, че си дошла!

В един миг и аз бях щастлива. Точно толкова време вярвах в искреността на нейната прегръдка и в топлотата, която звучеше в гласа й. След това обаче отстъпих назад и забелязах, че усмивката не стигаше до очите на Саманта. Погледът й бе прикован в мене с израз, в който се таеше учудване и любопитство.

— Имаш ли долу още багаж? — попитах аз.

— Само няколко дреболии.

Тя отвори една врата и посегна към електрическия ключ.

— Аз ще ти ги донеса — казах й. — Госпожа Келог ни е отредила нашите стари стаи. Още не съм разопаковала нещата си.

Слязох по стълбите и тъкмо мислех от втория етаж да взема асансьора, когато отново чух вик. Помислих си, че е Пуси, и затичах обратно по стълбата.

— Какво има? — попита Саманта, докато нежно галеше Пуси зад ушите.

Кимнах.

— Съжалявам, забравих да те предупредя, че тя искаше да разучи какво има в твоята стая. Чух нещо в банята и за миг помислих, че е Тигър. После обаче си спомних: госпожа Келог ми разказа, че нейният стар котарак умрял през пролетта. Тогава си казах, че е някаква мишка или нещо такова. Ако Пуси ти пречи, прогони я към моята стая.

— Не говори глупости — отвърна Сам някак по момчешки. — Ако тя стои тук, ще ми напомня малко повече за старите времена. В края на краищата Тигър живя две години с нас.

„Старите времена“ — казах си тихо аз и се обърнах към вратата.

— Сега обаче отивам и ще ти донеса нещата.

— Съжалявам, че моят вик те е изплашил — извика Сам след мене.

Този път заслизах по-бавно по стълбите. Опитах се при това да анализирам чувствата, които ме вълнуваха, откакто видях Сам отново. Като някакъв леден полъх ме докосна откритието, че не изпитвам към нея нищо по-различно, отколкото в миналото. За мен тя беше и си остана една загадка. Видях нещата на Сам оставени до вратата към асансьора, едно куфарче за тоалетни принадлежности и друго за перуки. Взех ги и отново тръгнах нагоре. Но колкото и да се съпротивлявах вътрешно, споменът за миналото ме държеше във властта си.

Ние с Бетси се бяхме запознали при мероприятието, свързано с избора на стипендиантите за Спрус колидж. Взаимно си вдъхвахме кураж, когато мислехме за Спрус и се отдавахме на догадки за това с какви момичета ще се запознаем там. Саманта беше първата от групата, с която ние се запознахме…

Бетси, плаха както винаги, не беше изрекла нито една-единствена дума. Аз обаче отвърнах на любопитния поглед на Сам.

— Какво правиш тук? — попитах я, болезнено засегната от начина, по който тя се бе втренчила в нас.

— Родителите ми заминаха днес за едно кратко пътешествие из Европа — отвърна Сам. — Така че вкъщи нямаше никой, който да се грижи за мене.

В нейния тон не личеше и следа от самосъжаление. Смутени, мълчахме няколко секунди. Бетси бе забила очи в пода. Сам оглеждаше помещението. Най-после тя взе един от куфарите си и тръгна към съседната стая. Много, много по-късно схванах, че Сам бе направила своя избор: аз бях нейната приятелка, Бетси беше моята.

Сам потъна с нещата си в своята стая. Заех се да изваждам моите дрехи и да ги окачвам. Накрая въздъхнах и се отпуснах върху леглото. Макар да нямах намерение да спя, очите ми се затваряха и аз заплувах в море от потискащи сънища за миналото. Сънувах Бетси и нощите, в които заедно учехме, сънувах и времето, което тя прекарваше в грижи за излекуването на Тигър, който, пълен с благодарност, след това вървеше подире й навсякъде, закъдето и да тръгнеше тя… С изключение на оная нощ… Явно страхът да не ми се наложи да преживея повторно онази нощ ме накара да се събудя. Настръхнала като от студ, протегнах ръка, за да докосна Пуси. В този момент злокобен вик разкъса тишината.

Слабото телце на Пуси сякаш се вдърви. Това беше вик на сиамска котка. Това беше вик на Тигър. Станах и пристъпих до отворения прозорец, убедена, че викът идваше отвън, а не от сградата. Но нищо не се виждаше. Отсреща гората се мержелееше неясно, слънцето беше ниско склонено над планината. Погледнах часовника си и с изненада установих, че беше четири и половина. Включих светлината. В същия момент забелязах бележката.

„Андре — беше написано с едрия почерк на Сам, — аз слизам долу, за да правя компания на госпожа Келог. Останалите момичета ще дойдат малко преди вечеря.“

Слязох бавно надолу към преддверието, където зад стъклена преграда се намираше рецепцията. През стъклото можах да видя госпожа Келог и Сам, които се бяха навели над някакъв списък.

Влязох.

— Здравей, сънливке! — извика Сам, като вдигна очи към мен. — Нали нямаш намерение да проспиваш цялата среща?

— Трябва да сте били много уморена — вметна госпожа Келог. — Дали в последно време не сте се съсипвали от работа?

Повдигнах рамене.

— Винаги имам много работа. Но през изминалите дни действително тя беше малко повече от обикновено, защото трябваше да завърша един роман и да го предам в уговорения срок.

Погледът на Сам се плъзна някъде над мене.

— Кой би помислил, че някога ти ще станеш толкова прочута писателка! — каза тя.

— Аз пък всякога съм знаела, че тя ще постигне нещо — се включи госпожа Келог. — Още от началото бях убедена в това.

По лицето на Сам пробягна усмивка.

— Кога ще бъде вечерята? — попитах аз.

— В осем часа, но в преддверието към трапезарията от шест и половина ще сервираме коктейл. Не забравяйте да си сложите плакетките с имената. — Госпожа Келог се усмихна. — Иначе ще бъдете изненадани колко малко от вашите приятелки ще ви познаят без тях.

Последвах Сам. Зачакахме мълчаливи пред вратата на асансьора.

— Смятам, че тя има право — каза Сам накрая. — Вероятно и аз не бих те познала.

— Толкова много ли съм се променила? — попитах я.

— Външно не особено. По-скоро това е ореолът на успеха, който те прави да изглеждаш променена. По-рано ти винаги имаше вид на твърде безнадеждна. — Изразът на лицето й издаваше завист и горчивина. — Ти успя, Андре, от всички нас ти си единствената, която успя да осъществи своята мечта.

— Не бих казала, че е така — отвърнах аз. — Имах намерение да си избера някаква професия. Но какво стана с тебе? Ти си имаш мъж и деца, с които можеш да се гордееш, точно същото е и с Беатриче.

Сам повдигна вежди, но не каза нищо в отговор. Асансьорът дойде и ние тръгнахме нагоре. Тя излезе преди мене и не можах да видя лицето й, когато ме попита:

— Би ли искала да си омъжена, Андре? Или все още чакаш да срещнеш съвършения мъж?

Веднага извиках в паметта си отговорите, които имах готови, когато подобни въпроси ми поставяха приятели или любопитни репортери.

— Не съм си правила труда да размишлявам над това. Първо, не исках да се омъжвам, а когато с времето раната, която получих тук, заздравя, вече бях твърде заета с кариерата си и с това да осигуря възможност на моите братя и сестри да получат добро образование. Трябваше да продам цял куп романи, за да може от седемте деца да излезе нещо прилично.

— Как са братята и сестрите ти? — Въпросът звучеше любезно, но без особен интерес.

— Наистина добре. Четирима от тях си имат семейства, междувременно се сдобих със седем племенници. Нина и Джей още ходят на училище. — Усмихнах се на спомена си. Моята стипендия предизвика много промени в нашето семейство. Майка ми и баща ми живеят в хубава къща. А как е твоето семейство? — попитах аз. — Какво прави Грант?

— Той пое фамилното предприятие и, изглежда, е най-подходящият човек, който може без загуби да го ръководи. — В това звучеше повече умора, отколкото гордост. — Децата са добре и мисля, че те са при по-добри условия, отколкото бяхме аз и Грант. Един ден, когато те се обърнат назад, ще си спомнят, че са имали роден дом, а не са били по интернати и ваканционни лагери.

— А по-рано аз ти завиждах тъкмо за това — признах.

— Смятам, че моите родители ме обичаха и мислеха, че правят най-доброто за мене. Но когато преди една година отидох на погребението на моя баща, ми се струваше, че никога не съм го познавала.

И тъй като точно в този момент влизахме в нейната стая, аз пропуснах да й отговоря. В старанието си да насочвам разговора колкото може по-далеч от лични неща, попитах почти без да се замисля:

— А кога възнамеряваш да се миеш, аз… — Един злокобен вик пресече думите ми. За моя изненада Сам пребледня.

— Какво беше това? — попита тя смаяна.

— Звучеше както виковете на Тигър. Аз и преди това чух същия писък, тъкмо когато се събудих.

— Но Тигър е мъртъв — прошепна Сам с побелели устни.

— Възможно е тук в околността някой да има сиамска котка — заразсъждавах аз. — Всички те крещят така.

Тръпка разтърси Саманта. Знаех за какво си спомняше тя, когато пошепна:

— Звучи така, сякаш животното е в беда.

Кимнах. После хвърлих поглед към часовника си.

— Всъщност бих искала малко да се поразходя наоколо и да се поогледам да не би някой да е поставил капан. — Очаквах, че Сам ще ми предложи да дойде заедно с мене, но тя погледна през прозореца отсреща към гората и отново тялото й се разтърси от тръпка.

С Пуси в ръце бавно тръгнах към отсрещната гора. Въпреки че бе започнало да се смрачава, не ми беше трудно да намеря отново добре познатия път. Той водеше недалеч от бездната между старите дървета и буйно израсналите храсти. Пуснах Пуси на земята и развеселена наблюдавах как тя изчезна в храстите. Почти бях забравила защо дойдох, когато викът отново проряза ушите ми, този път се разнесе съвсем наблизо.

— Ела тук, котенцето ми — извиках аз тихо. — Къде си, в беда ли си?

Отново чух вик. Изоставих пътя и развълнувана тръгнах към стръмните скали, зад които зееше страшната пропаст. Не се бях отдалечила много от пътеката, когато за трети път чух вика, този път непосредствено до мен. Огледах се наоколо, но не можах да видя нищо. Изведнъж кракът ми докосна някакъв твърд предмет. Наведох се и в здрача открих един капан. Беше празен и съвсем ръждясал. Явно от години не бе използван. И отново чух писък. Сега той идеше откъм малката поляна. Тръгнах нататък, сякаш бях привлечена от магнит. Но тогава изведнъж се спрях като скована. Пред мене беше пропастта. Неволно погледнах към бездната. Но там долу нямаше нищо! Никакъв Тигър, никаква Бетси… нищо, само ужасни спомени. Обърнах се и затичах отново към гората, сякаш бях преследвана от същите призраци, които ме примамиха да дойда до това злокобно място. Тичах, докато най-после излязох на пътя.

Междувременно зад сградата се бяха появили няколко коли. Докато минавах през хола, ми се мярнаха някои познати лица. Почти се бях изкачила горе, когато един познат глас ме накара да се спра.

— Наистина ли мислиш, че трябваше да я оставиш сама да излезе, Сам? — питаше Беатриче. — Ти знаеш колко бързо тя губи нервите си.

Смехът на Сам звучеше иронично.

— Почакай само да видиш нашето малко агънце, Беа. Андре се е превърнала в съвсем друг човек.

— Та това е ясно — включи се трети глас. — Тя никога не би се върнала тук, ако не се беше променила. — Това беше гласът на Марица.

— Положително не, но смятам, че все пак някой от нас трябва да погледне дали междувременно не се е върнала. Вече е доста късно, пък тя нали трябва и да се преоблече.

Чух някакво мърморене, после настъпи тишина. Почаках още няколко минути и изкачих последните стъпала. Първа ме чу Беатриче. Тя веднага излезе и в нейната прегръдка нямаше нищо от предпазливата сдържаност, която почувствах, когато ме поздравяваше Сам.

— Питах се, къде си се дянала, къде може да си отишла? — каза тя.

— Стигнах по-надалеч, отколкото възнамерявах — отвърнах аз, отклонявайки се от отговор. Не исках да разказвам нищо за това, което чух и намерих.

Беатриче опря ръце на хълбоците си, а на лицето й се появи тъжен израз.

— За мен също би било много добре, ако прекарвам в разходки цялото време тука — каза тя. — При всяко от моите бебета наддавах по две кила и половина, а сега не мога да се избавя от тях.

— Но ти изглеждаш много щастлива — установих аз. — Беатриче въздъхна и отмахна от челото си разбъркан кичур от червеникавите си коси. Зелените й очи се смееха. — Добре ли са Джеймс и децата? Дойдоха ли с тебе? — попитах аз.

Беа кимна.

— Те останаха в един хотел в града. Джеймс ще дойде тук за коктейла. По-късно ще трябва ти да ме придружаваш, защото той положително ще иска скоро да се върне с колата при децата. Ние не обичаме да ги оставяме за дълго сами.

Бях така потънала в разговора с Беатриче, че не чух леките стъпки на Сам. Очите на Беа се разшириха и заради това се огледах. Неволно от гърдите ми се изтръгна звук на удивление. Роклята на Саманта беше много широка, тя се вееше като бледосин облак около нея. Един сребърен колан правеше талията й да изглежда много тънка. Сам изглеждаше така, че чак дъхът на човека спираше.

— Действително ли си облякла този тоалет само за вечерята в добрия стар колеж? — попитах аз удивено.

— О, и при това не бих искала някой да помисли, че съм се разкрасявала изключително — отвърна Сам. — Но ти нали ме знаеш, аз винаги съм била любителка на роклите.

Обърнах се, та най-после да отида да се преоблека, но гласът на Сам ме задържа.

— Намери ли нещо, Андре? — попита ме тя.

Размислих един момент. Веднага у мене изникна представата за ръждясалия капан и чух вика, но поклатих глава.

— Не — отговорих й, — нито следа от котка никъде.