Шарон Вагнер
Както някога (5)

5

Вече лежах в леглото, когато другите, се качваха нагоре. Чувах ги да бъбрят пред моята врата, но нямах никакво желание да се присъединя към тях. Избликът на Марица и опитът на Беа да я успокои не бяха направили по-леко страшното бреме за вина, което оттогава носех със себе си. Затворих очи и отново сякаш чувах сърцераздирателните жалостиви и болезнени звуци, с които Тигър ме бе посрещнал в оная нощ. Той ми бе дал повода да вляза в стаята на Бетси и да погледна в леглото й. То беше празно. И в края на краищата Тигър бе завел всички нас през гората към скалите…

— О, Бетси — хлипах, — самата аз бях толкова нещастна. Страхувах се, че съм загубила Хънтър, а ти все пак ми каза, че при теб всичко било в ред. Защо не можеше да изчакаш? Дък не си бе отишъл завинаги.

Обърнах се по гръб и се втренчих в тавана на стаята, търсех отговора от сенките. Но нямаше отговор нито тогава, нито през тази нощ… След лятната ваканция двете с Бетси се бяхме върнали заедно за нашата втора учебна година в колежа. Бях се запознала с Хънтър и се влюбих в него. Настанало бе едно чудесно време, в което не проявявах интерес почти към нищо друго. Бях толкова заета със собствените си преживявания, че нищо у Бетси не ми направи впечатление. И тогава тя се хвърли от скалите в пропастта, след като узна за арестуването на Дък. Мислела, че е оставена сама от мене и от всички други, които бе смятала за свои приятелки.

В очите ми пареха сълзи. Като на филмова лента във въображението ми се изнизаха събитията от оня ужасен следобед. Бях се върнала, разтърсвана от гняв, в стаята си, защото току-що видях как Марица се качва с Хънтър в елегантната му червена кола с подвижен покрив. Бях тъй разгневена, че не обърнах внимание нито на това колко бледо беше лицето на Бетси, нито отдадох особено значение на писмото, което тя мачкаше в тънките си пръсти. Но в края на краищата бях смутена от нейното мълчание и все пак потиснах яда си най-малкото дотолкова, че да я попитам:

— Какво се е случило, Бетси? Да не би да виждаш свършека на света?

— Да — отвърна тя тихо и ми подаде смачканото писмо.

Бързо го прочетох, после приседнах до нея на леглото.

— Кой е този Паул? — попитах я.

— Приятел на Дък. Не си ли го спомняш? Та нали веднъж се срещнахме четиримата на бала с маски.

За момент сивите й очи блеснаха. След това те отново помръкнаха.

— Вярваш ли на това, което пише за Дък, искам да кажа, че Дък е виновен, че ще отиде в затвора? — попитах аз.

Тя кимна.

— Той не е направил сам всичко това, но тази банда… Винаги се страхувах, че ще се стигне до нещо такова.

— Зная — казах аз и си спомнях твърде добре колко често тя бе споделяла с мен мъката си от това, че нейният приятел бе въвлечен в тази банда. — Ще му върнеш ли пръстена? — попитах аз. Погледнах сребърния пръстен, който Бетси носеше.

— Аз обичам Дък — призна тя, докато нервно въртеше пръстена на ръката си. — Но Паул пише, че Дък може да получи десет години заради това.

— Възможно е, но е възможно наказанието да бъде и по-леко или да го пуснат под гаранция.

— Ако аз си намеря някаква работа и пестя, ние бихме могли да съберем достатъчно пари, за да отидем някъде другаде, където никой не го познава, и там да започнем отначало.

Поговорихме за това още известно време и в един момент тя изглеждаше вече по-спокойна. После в септемврийския късен следобед заедно отидохме оттатък в трапезарията. Едва когато се връщахме в Крепостта, Бетси отново бе станала мълчалива и тъжна. Пред вратата тя изведнъж се обърна.

— Сега още не мога да се прибера горе, Андре — пошепна тя.

— Къде мислиш да отидеш? — попитах аз и потиснах някакво чувство на нетърпение. — Знаеш, че имам уговорена среща с Хънтър и трябва да бъда тук, когато той дойде.

Усмивката на Бетси беше кротка и тъжна, когато тя ми каза:

— Е, да, разбира се, не се тревожи за мене. Ние с Тигър ще пообиколим малко, преди да седна да си напиша домашното по испански. Искам тази година действително сериозно да се занимавам, защото смятам, че навярно бихме могли да се преселим някъде в Юга или може би по крайбрежието и там евентуално да заработя като секретарка. Не смяташ ли, че това също би било добра длъжност?

— Звучи добре — съгласих се аз, но моите мисли вече бяха заети с нещо друго. Бях забелязала червената спортна кола и трескаво извиках: — До скоро…

Никога вече не видях Бетси и това беше, което не можех да си простя! Защо не я последвах, защо не почувствах аз, нейната най-добра приятелка, че тя беше толкова отчаяна и че искаше да посегне на живота си.

Откритието беше толкова ужасно, че за няколко мига дъхът ми секна. Това обаче не беше вярно. Невъзможно бе Бетси да е била толкова отчаяна и наранена. Но тя беше отишла до скалите и рухнала в страховитата бездна. Това беше факт. „Злополука ли беше?“ — питах се аз така, както тогава, в онази страшна нощ, ме питаше и шерифът и както навремето поклатих глава. Не можех да си представя, че Бетси дори в измамния час на здрача бе в състояние да направи грешка. Планината беше неин приятел, нейно убежище, когато се чувстваше самотна. Продължавах да се ровя в спомените си, за да намеря какво още се бе случило в оная нощ. Беатриче я нямаше. Тя узна за нещастието с Бетси едва късно в неделя вечер, когато се завърна, след като бе прекарала края на седмицата при родителите си. Аз бях първата, която се върна в кулата.

Горчива усмивка се появи на устните ми, когато си спомних в какво състояние малко преди полунощ се втурнах нагоре по стълбите. Хънтър ми се бе присмял, когато му казах, че съм го видяла с Марица. Беше ми обяснил, че тя била малко глупаво момиче, което само искало да флиртува с него. Щом го упрекнах, че вероятно това твърде много му харесва, той се ядоса. Спорихме известно време, а после, разтреперана от гняв, затичах да се прибера. Дали тогава настъпи краят на нашия любовен роман? Отново и отново си задавам този въпрос. Наистина ние си уговаряхме срещи и през последвалите шест ужасни седмици, но вече не беше същото. Междувременно Марица се бе преместила при нас в кулата и живееше в стаята на Бетси. По някакъв начин ставаше така, че тя винаги се появяваше още при идването на Хънтър. Когато имах уговорка с него, тя вече чакаше долу в хола, бъбреше с Хънтър, докато госпожа Келог пращаше някого да ме извика и да ми каже, че той е дошъл. Но ето че един ден беше извикана Марица, а не аз… След това вече нямах никакви срещи с Хънтър.

На мястото на мъката, която изпитвах по Бетси, се появи омраза срещу Марица. „Десет години, мислех си аз, десет години на забрава, а сега със завръщането ми и с една-единствена вечер се озовах в същата точка, където бях и тогава…“

От тъмнината зад моя прозорец идеше пронизителният писък на котка и трябваше да се овладея, за да не й отговоря с жалостив плач за моята собствена мъка. Посегнах към Пуси и погалих меката й козина. Моят малък портативен будилник показваше, че минава един часът. Наведох се и натиснах копчето на нощната лампа. В ръчната си чанта имах таблетки и знаех, че вече няма да мога да заспя, без да глътна нещо. С натежали ръце и крака се вдигнах, взех една чаша от масата и боса отидох в банята да си налея вода. Вече се връщах към леглото си, когато случайно погледнах към високото огледало в стаята.

Бетси! Можех да я видя по-ясно, отколкото леглото и прозореца, които също се отразяваха в огледалото. Тя беше с широката си, дълга до земята рокля, която й подарих за нашата първа Коледа в колежа. Косите й висяха свободно по раменете, а сивите й очи ме гледаха с израз, в който едновременно имаше нежност и молба. Не съзнавах, че съм извикала. Изобщо нямах сетива за нищо друго, освен за образа в огледалото, където Бетси сега бавно вдигна ръка, за да я протегне към мене. Чувствах се привлечена от нея към огледалото и тъкмо стигнах до него, когато вратата изведнъж се блъсна и отвори. Веднага след това Сам застана пред мене. Тя казваше нещо, във всеки случай така ми се струваше, че нейните устни се движат, но не можех нищо да чуя. После Сам вдигна ръце и ме разтърси за раменете. Погледнах я като събудена от сън. Тогава си спомних какво бях видяла, но в следващия миг ми причерня пред очите.

Когато отново отворих очи, лежах в леглото си и четири лица бяха наведени над мене.

— Добре дошла, мила моя — каза Сам иронично.

— Добре ли си вече? — попита Беатриче. В своя измачкан утринен халат тя излъчваше нещо майчинско. — Какво стана?

Погледнах към тях, но виждах само призрачната фигура в огледалото.

— Там беше Бетси — отговорих аз вяло. — Видях я в огледалото.

— Имала си кошмар — спокойно установи Сам. — Когато влязох, ти стоеше в средата на стаята и крещеше като ангел на смъртта, но тук със сигурност нямаше никой друг, освен нас.

— Прекалено много си се начела от твоите книги — вметна Филис приветливо. — За мен е разбираемо, че те предизвикват кошмарите ти. След като прочетох твоята книга „Убиец в коприна“, всяка вечер, преди да легна, гледах под леглото.

— Престанете да си правите шеги и да ме вземате на подбив — извиках аз. — Бях още будна и тъкмо станах да си донеса чаша вода и да глътна една таблетка, за да мога да заспя. Това съвсем не беше кошмар.

— Наистина ли вярваш, че Бетси още може да бъде тук? — попита Беатриче кротко.

— Защо не? — попитах и аз в отговор. — Защо да не е тук, при нас? Та тя е една от нас, беше частица от нашата група. А нали това е нашата среща.

— Ти си побъркана! — извика Марица, но очите й гледаха мрачно. — Не биваше да идваш. Ти си въобразяваш, че я виждаш, защото се чувстваш виновна. Това е всичко.

Аз видях лицето на Бетси пред себе си. В нейния израз нямаше обвинение, нямаше гняв, нямаше упрек, само една молба.

— Не съм виновна, Марица — казах аз. — Не съм виновна за това, че така се случи. Дори мислех, че изобщо не се е случило или поне не тъй, както си го представяхме.

Известно време никой не се помръдна. Когато се вгледах, видях, че цялата умора от лицето на Марица беше изчезнала.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Не вярвам, че Бетси е тръгнала към скалите, за да се погуби — отвърнах спокойно.

Марица отвори уста, за да ми възрази, но Сам я изпревари.

— Как иначе смяташ, че се е случило? — попита тя и приседна на леглото ми.

— Не зная, но сигурно заради това Бетси ми се яви в огледалото. Мисля, че тя искаше да ме помоли да открия какво действително е станало в онази нощ.

Преди да успея да кажа още нещо, чукане на входната врата към кулата ме прекъсна. Филис отиде да види кой е, докато другите мълчаха и стояха около мене. В тишината се разнесе гласът на госпожа Келог.

— Тук всичко ли е наред? — попита тя. — Едно от момичетата от втория етаж каза, че са чули някой да крещи.

— Всичко е наред, госпожо Келог — отговори Филис, макар да предполагах, че тя самата не вярва в това. — Само Андре е имала някакъв кошмар. Тя ни събуди, но вече се успокои. Съжалявам, че трябваше да смутим почивката ви.

— Сега е лошо време за Андре — слушахме да казва госпожа Келог. — Нейните спомени за колежа не са щастливи, както знаете.

Тя промърмори още нещо, после чухме как вратата се затвори и жената заслиза по стълбите. Филис се върна при нас с мрачно лице.

— Е, и — произнесе тя — що за дива история беше тази, която започна да ни разказваш?

— Това не е дива история — протестирах аз. Учудих се на внезапната промяна в нейната нагласа — от приятелско съчувствие към един вид гняв, който ме объркваше. — Преживях онази последна вечер отново, сетните часове, които прекарах с Бетси, и при това открих, че макар да бе излязла под влияние на крайно голямата си мъка заради Дък, тя съставяше планове за бъдещето. Преди да тръгне за онази разходка, съвсем не мислеше да слага край на живота си.

— Но ти не каза нищо при разследването — установи Сам. — На всеки, който бе готов да слуша, ти разправяше, че в оня следобед Бетси плакала и че ти си я оставила сама…

Потръпнах при този спомен, но се овладях. Тогава бях на деветнайсет години и знаех, че тук съм единствената приятелка на Бетси.

— А какво би казала сега? — попита Сам. — Че си имала кошмар и си видяла в огледалото едно мистериозно лице. Ти крещеше и стоеше втренчена в пространството като полудяла.

— Не беше кошмар — повторих аз. — Станах, за да си взема чаша вода.

Огледах се, търсейки с очи чашата, която бях държала в ръка, когато се връщах в стаята си.

— Къде е чашата ми? — попитах аз. И другите също се огледаха, но никъде не се виждаше чаша.

— Аз ще ти донеса нещо за пиене — предложи Беатриче.

— Вярваш ли ми най-после? — попита Сам. — Нямаше никаква чаша с вода, когато влязох тук. Това е било сън, един особено жив сън, това е всичко.

По лицата на другите виждах, че те изразяват съгласие с нея, и докато пиех от чашата, която Беатриче ми бе поднесла, не можех да не се попитам сама дали току-що преживяното все пак не беше сън. Но не беше сън, не беше кошмар, знаех го още в следващата секунда. Бях усетила студенината на плочките в банята, топлината на килима, който покриваше по-голямата част от пода на моята стая. Никой сън не можеше да бъде толкова достоверен, най-многото една халюцинация…

Марица, чиито очи отново гледаха равнодушно, стана.

— Щом събитието на тази нощ приключи, аз се връщам в леглото си.

Другите промърмориха нещо одобрително и една по една се оттеглиха, след като ми пожелаха лека нощ и ми препоръчаха най-после да забравя миналото. Само Беатриче остана още. Нейното кръгло лице бе белязано от загриженост.

— Ти не беше, знай това — каза тя.

— Какво не бях?

— Не беше нейната единствена приятелка. И аз обичах Бетси. Ние бяхме също толкова близки, колкото и вие двете, но тя рядко прекарваше времето си с мене. Може би защото ти се срещаше с Хънтър.

Кимнах с глава.

— Бях забравила това — признах аз. — Какво мислиш… какво мислиш за всичко, което се случи?

— Не мога да го повярвам — отвърна просто тя. — Бетси беше плаха и лесно ранима, но тя не беше от типа на склонните към самоубийство. Никога не можах да я разбера. Защо трябваше да го направи? Само за това, че Дък бе арестуван ли? Та той не беше мъртъв. Не бе престанал да я обича. И тогава, както и преди, имаше желание да се ожени за нея. Следователно тя би могла да превъзмогне това.

Поклатих глава.

— Защо не го каза по време на разследването?

Усмивката на Беатриче беше тъжна.

— Казах го, но никой не искаше да чуе това. Струваше ми се, че те предпочитат твоята история.

— Предпочитат? Защо?

— Действително едно самоубийство е нещо тъжно и трагично, ала то може бързо да бъде забравено. Не изисква по-нататъшни подробни издирвания. Но ако тя не по своя воля се е хвърлила в пропастта, те би трябвало да открият, да проучат как… — Беатриче замълча за момент, после тихичко каза: — Или кой…

— Кой? — прекъснах я аз трескаво. — Какво искаш да кажеш?

Беатриче се обърна настрана.

— Не зная, Андре, късно е и съм уморена. А всичко това ми се струва… Бих предпочела един от твоите романи. Хайде да се наспим, а утре да продължим този разговор. Съгласна ли си?

Тя си излезе, преди да успея да отвърна нещо.