Шарон Вагнер
Както някога (6)

6

Не зная колко дълго лежах така. Думите на Беатриче ме връхлетяха като шок, макар или тъкмо защото звучаха така убедително. В края на краищата трябваше ли случаят да се определи като злополука или дори като убийство?

Отново се сетих за аспирина. Измъкнах се от леглото и тръгнах към банята, за да напълня сега чашата, която Беатриче ми бе донесла. Тъкмо бях стигнала до вратата на банята, когато стъпих в локва. Бързо запалих светлината и се озърнах. Разлятата вода беше близо до мястото, където бях стояла, когато съзрях видението в огледалото. След като внимателно се огледах наоколо, открих и чашата. Тя стоеше до другите чаши на една лавица в ъгъла, която не можех да видя от леглото си.

Обхвана ме раздразнение. Спомних си много точно невярващата усмивка на Сам, когато на нея и на другите им разказвах, че съм искала да си налея вода. Тя дори оспори, че някъде е имало чаша. При това трябва тя или някоя друга да е вдигнала чашата и съзнателно да я е поставила така, че да не мога да я видя.

„Защо? — питах се аз объркана. — Защо искаха да ми внушат, че съм имала кошмар, след като доказателството, че не е било така, би трябвало да е намерено поне от една от тях. Кой би спечелил нещо, ако аз забравех случая или го преодолеех като един лош сън?“

И тъй като явно нямаше отговор на този въпрос, аз го преобърнах: Кой би загубил нещо, ако аз продължих да следвам моята идея? Без съмнение трябваше да бъде подето ново разследване. Да бъдат събудени за нов живот събитията от някога. Дали някое от предишните момичета, които обитаваха кулата, имаше нещо за криене? Но кое? Тогава Беатриче я нямаше тук, следователно тя се изключваше. По онова време Марица живееше още в друга част на Крепостта. Тя изглеждаше кандидатка, която стои вън от подозрение. Значи оставахме ние трите: Сам, Филис и аз.

Продължавах да търся възможните тайни причини, но не намирах никаква, която да подкрепи моята теза. Нито Сам, нито Филис бяха толкова близки с Бетси, но те нямаха и нищо против нея. Въздъхнах. Тези мисли не водеха доникъде. Главата ме заболя от толкова размишления. Глътнах аспирина, легнах си и подир един последен дълъг поглед в огледалото потънах в дълбок сън.

Събудих се от светлите слънчеви лъчи, нахлули в моята стая, и от шумовете на деня. Някъде течеше вода; откъм двете съседни стаи се чуваше шепот.

Наближаваше десет часът. Бях проспала закуската и бях доста гладна.

— Най-после — извика Сам, когато отвори вратата откъм банята, — тъкмо решихме да те събудим. Как си?

— Гладна съм — отвърнах аз и се усмихнах, макар главата да ме болеше и да се чувствах доста уморена.

Филис се засмя.

— За теб е щастие, че имаш приятелки с влияние — каза тя.

— Я не се фукай толкова — смъмри я Сам и обърната към мене, продължи: — Всяка от нас днес взе по две кифлички, за да ти донесем по една.

— А аз ще ти направя чаша нескафе — каза Беатриче, която се появи във вратата на банята.

С апетит изядох кифлите и изпих кафето, което Беатриче ми бе поднесла.

— Нося ти и една вест — извика Беатриче от вратата.

— Каква вест? — попитах заинтригувана. Главоболието ми бе изчезнало. Сега отново бях готова да посрещна всичко и всекиго.

— Този Нелс с удоволствие щял да те придружи при една разходка из гората.

Лицето на Марица, което, докато Беатриче говореше, отново бе добило суров, почти отчаян израз, сега се отпусна. Тя дори се опита да се пошегува:

— Единствена ти можеш да бъдеш толкова щастлива: да пристигнеш тук сама и веднага да намериш за придружител един мъж — истинска мечта.

— А каква е официалната програма за днес?

— Обяд в един часа, после обиколка на колежа и разговор с двамата нови преподаватели по социални науки и по древни езици, а по-късно, както вчера — коктейл и вечеря. Накрая може и да се танцува в спортната зала. — Гласът на Беатриче звучеше някак уморено. Изглежда, тя бе спала също толкова лошо, колкото аз.

Сам и Филис се върнаха в своите стаи. И Марица си беше отишла. Само Беатриче остана. Тя бе оправила леглото ми и сега седеше с Пуси на скута върху него. Погледът й беше замислен.

— Всъщност какво стана през последната нощ? — попита тя подир известно време.

Извадих от шкафа сините си панталони и ги обух, докато обмислях своя отговор. Най-после погледнах към нея с въздишка.

— Все още ли вярваш, че това не е било кошмар? — попита Беатриче и по звученето на гласа й открих, че и тя самата изпитваше съмнение.

— След като вие си отидохте, а аз не можех да заспя, станах още веднъж, тогава открих разлятата вода на пода и чашата, която бях държала в ръката си. Тя беше поставена отвън на лавицата.

Беатриче проследи с поглед посоката на моя пръст, зелените й очи се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз изпаднах в безсъзнание, така че не можех да си спомня дали съм изпуснала чашата и не знаех кой я е вдигнал и сложил на полицата. Но следва, че някой го е направил. Някой трябва да е пожелал аз да повярвам, че съм имала кошмар.

Известно време между нас цареше мълчание. Облякох се напълно, после разчетках косата си.

— Какво мислиш да правиш? — попита ме Беатриче, докато си слагах червило.

— Още не зная. Не зная какво би следвало да предприема. А ти знаеш ли?

— Би могла да поговориш с някого. Навярно със семейство Келог и да им разкажеш какво мислиш. Възможно е следствието да бъде възобновено…

— Изминали са десет години оттогава. Какво ново биха могли да открият сега.

— Може би истината? — каза Беатриче тихо.

Въпросът й ме засегна и аз веднага реагирах буйно.

— А какво ще стане, ако не съм права? — попитах.— И преди десет години, когато полицията ме разпитваше, бях убедена, че им казвам истината. Сега вече не съм сигурна. И ако в момента заговоря, може би ще поема вината за невярно твърдение.

— Какво би значело, ако Бетси не се е самоубила и не е жертва на злополука? Ако тя е била блъсната в бездната? — Зелените очи на Беатриче светеха.

— Защо се измъчваш с тези мисли? — попитах я аз. — Какво знаеш, което досега си премълчавала от мене? Предполагаш ли, че някой, когото всички ние познаваме, би могъл да я блъсне?

Въпросът ми звучеше раздразнено, не очаквах отговор. Във всеки случай не такъв, какъвто получих. Беатриче седеше съвсем тихо, гледаше своите ръце, които неспокойно въртеше на скута си. Най-после каза:

— Ти не си единствената от нас, която се чувства виновна за смъртта на Бетси, Андре.

— Какво да подразбирам? — попитах аз. — В онази нощ ти не беше тука, беше напуснала колежа след нашия последен час, за да отпътуваш при твоите родители, нали така беше?

Беатриче кимна.

— Но това се случи по-рано. Ти навярно си спомняш оня петък. Беше късно следобед. Вие двете с Бетси имахте още един допълнителен час…

— По биология — спомних си аз. — Но този ден Беатриче не взе участие, нямаше я на урока. Вероятно заради писмото. Аз не знаех нищо за това. Узнах едва след часа, когато дойдох тук, в кулата. Естествено, надникнах в нейната стая. — Но тогава никой от нас не се сети да погледне в твоята стая. Бяхме толкова сигурни, че вие двете сте на урок…

— Толкова важно ли беше, че нас двете ни нямаше? — прекъснах я аз. У мен се промъкна странно чувство. — Нима вие трите бяхте изковали някакъв заговор?

— Четирите — призна Беатриче колебливо. — И Марица взимаше участие.

— Марица ли? Че какво общо имаше тя с това?

— Ние говорехме, че за всички ни би било най-добре… — започна Беатриче със заекване. — Не искахме да причиним болка на Бетси, действително не! Аз вярвах, че тя ще бъде щастлива от промяната.

— От каква промяна?

— Не помня кой пръв даде идеята, но на всички ни тя изглеждаше разумна. Ти знаеш, че Марица и момичето, с което тя делеше стаята, се караха като две котки. И тъй като тя и Сам се познаваха и бяха от един и същи клас…

Усетих как при тази мисъл гневът се надигаше у мене.

— Вие сте искали да махнете Бетси, за да направите място за онова момиче ли? — Беатриче не ме погледна, но кимна с глава.

— Строго погледнато, съвсем не ставаше дума за това. Но тогава не знаехме, ние и не подозирахме, че Марица иска да си смени стаята само за да бъде близо до тебе и така винаги да следи кога идва Хънтър. Тя беше луда по него. Тогава мислехме само, че Марица би се приспособила добре към нашата група. Нали беше толкова весела и… А Бетси в действителност не бе такъв член на нашата група, какъвто беше ти. Тя винаги си стоеше вкъщи и… Марица беше напълно сигурна, че Бетси няма да има нищо против.

Отпуснах се върху леглото. Главата ме заболя от мислите, които ме измъчваха. Можех картинно да си представя сцената. Потресена от писмото, Бетси се е сгушила в моята стая заедно с Тигър, после е чула другите как те общо изковават план, който да направи живота й толкова тежък, че тя с радост да смени стаята си с Марица.

Затворих очи. Задушаваше ме отвращение, когато си мислех за това, че бях гледала на тези момичета като на свои приятелки.

— Беше грозно и подло, зная — каза Беатриче. — Оттогава нося товара на своята вина, навсякъде го влача със себе си.

Изгледах я и й повярвах. По-рано бих ги мразила всичките заради това. Но животът ме научи да разбирам и понякога дори да прощавам.

— Затова ли ни напусна тя? — попитах аз накрая. — Мисля си, това би ли могло да направи по-разбираемо нейното самоубийство? Щом човек в един-единствен следобед загубва приятеля си и всички свои приятелки, не е ли получил твърде тежък удар?

Беатриче се изправи и ме изгледа.

— Това е, което винаги си мисля. Бях сигурна, че всичко, което ние говорихме за Бетси, й е дало последния тласък. Срамувам се, че не ти го казахме открито, за да споделим твоето чувство на вина.

— А какво ви подтикна да го направите сега? — попитах аз. От вълнение гласът ми звучеше сурово.

— Спомняш ли си предишната съквартирантка на Марица, Тами?

В първия момент не можех да свържа името с никого. Но после все пак си спомних.

— Не беше ли онази малка брюнетка, с която те видях снощи преди вечерята.

— Точно тя. Питаше ме за тебе.

— За мене ли? Защо?

— Много искаше да узнае дали ти някога би простила на Бетси, ако тя би пожелала да се премести да живее при нея.

Бяха ми потребни няколко минути, за да разбера смисъла на думите, изречени от Беа. След това избухнах в истеричен смях. Смях се, докато сълзи бликнаха в очите ми.

— И излиза, че вие през цялото време сте размишлявали как да се избавите от Бетси, а тя самата вече планирала да се премести някъде другаде.

— Очевидно. Може би тя вече беше готова да обмисли как, щадейки теб, да изрази желанието си да напусне кулата и да отиде другаде.

Изведнъж се почувствах страшно уморена.

— Всичко това е толкова далече в миналото — казах аз. — Независимо че ти облекчи своята съвест, какво доказва то?

— Не зная. Убедена съм само, че трябваше да го научиш, Андре. Това, което си видяла през последната нощ, и онова, което мислиш за видяното… Трябва да знаеш всички обстоятелства. Ти беше най-близката с Бетси. Ти я обичаше повече от всички други. Така че и решението трябва да бъде твое.

— Благодаря — казах аз. Затворих очи и ми се искаше да мога да заключа и разума си за тези мисли, както можех да затворя погледа си за светлината.

— Ние ще чакаме твоето решение.

— Благодаря ти, че ми разказа всичко — отговорих аз. — Сигурно и за теб това не беше лесно.