Уилям Шекспир
Хамлет ^[0] (9)

Първа сцена

 

КРАЛЯТ

И не успявате да доведете

беседата дотам, че да узнаем

отде му иде този смут, чиито

опасни пристъпи от бясна ярост

така разкъсват мирните му дни?

 

РОЗЕНКРАНЦ

Той само ни призна, че е разстроен,

ала не щя да каже от какво.

 

ГИЛДЕНСТЕРН

И нямаше охота да подлага

духа си на изследване, а бързо

изплъзваше ни се със хитра лудост

при всеки опит наш да разузнаем

какво му е.

 

 

КРАЛЯТ

                        Добре ли ви прие?

 

РОЗЕНКРАНЦ

Да, най-учтиво.

 

ГИЛДЕНСТЕРН

С насилие над себе си все пак.

 

РОЗЕНКРАНЦ

Въпросите скъпеше, но бе щедър

във свойте отговори.

 

КРАЛИЦАТА

                                А забави

предложихте ли му?

 

РОЗЕНКРАНЦ

Мадам, когато идвахме, се случи

да изпреварим странстващи актьори

и принцът прояви известна радост,

щом чу за тях. Те в замъка са вече

и тази вечер, ако се не лъжа,

ще му представят нещо.

 

ПОЛОНИЙ

                                Точно тъй е,

и принцът моли кралската ви двойка

да бъде тъй любезна да присъства

на представлението.

 

КРАЛЯТ

                                Ще го сторим

от все сърце. И радва ме това

по-ведро настроение на принца.

Вий, господа, изостряйте все още

у него тази склонност към забави.

 

РОЗЕНКРАНЦ

Разбрано, господарю!

 

КРАЛЯТ

                                Скъпа моя,

вий също оставете ни за малко!

Нарочно пратихме да викнат Хамлет,

да го срещнем тука уж случайно

с Офелия. Законни подслушвачи,

с баща й двама ще се скрием, тъй че,

сами невидими, да видим всичко

и по държанието му със нея

да разберем дали любовна мъка

го мъчи тъй.

 

КРАЛИЦАТА

                        Разбира се, съпруже…

А пък на вас, Офелия, желая

от чаровете ви да страда Хамлет,

та добродетелите ви да могат

да му възвърнат прежния покой

за чест на двама ви.

 

ОФЕЛИЯ

                                Госпожо, туй

и аз бих искала.

 

ПОЛОНИЙ

Офелио, ти тука се разхождай!…

А ние да се скрием, господарю!…

Чети таз свята книга, та това

занятие да оцвети в смиреност

самотността ти. Грешно е, но знаем,

че с кротък лик и действия набожни

ний често захаросваме отвънка

самия Сатана.

 

КРАЛЯТ (настрани)

                        Ах, точно тъй е!

Как шибнаха тез думи съвестта ми!

На блудницата сбръчканата буза

не е така далеч от красотата,

с която се покрива, както мойте

деяния ужасни са далеч от

цветистата ми реч!… О, тежко бреме!

 

ПОЛОНИЙ

Той иде. Да се дръпнем, господарю!

 

ХАМЛЕТ

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевният ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв завършек —

от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Ха, тук е спънката! Защото туй —

какви ли сънища ще ни споходят

в тоз смъртен сън, когато се измъкнем

от бренната обвивка — то ни спира,

таз мисъл прави земните ни мъки

тъй дълголетни. Кой търпял би инак

безчетните камшици на века ни:

неправдите на наглия потисник,

високомерието на рода,

сълзите на отритнатата обич,

бавежа на закона, произвола

на тлъстия чиновник, злия присмех,

със който недостойният заплаща

на тихата заслуга — всичко туй,

когато едно бодване тук вляво

очиства сметките ни? Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред него

зад гроба, в неоткритата страна,

отдето никой пътник се не връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати.

Тъй размисълът прави ни пъзливци

и руменият цвят на мъжеството

посърва под отровното белило

на многото мъдруване. И ето,

мечти високи, почини с размах

отбиват се встрани и губят право

да се зоват „дела“!… Но тихо! Ей я

красивата Офелия!… О, нимфо,

в моленията си къмто небето

спомни за всички мои грехове!

 

ОФЕЛИЯ

О, принце, нямаше ви толкоз дни.

Добре ли сте?

 

ХАМЛЕТ

                        Благодаря сърдечно —

добре, добре, добре!

 

ОФЕЛИЯ

                                Любезни принце,

аз имам много дарове от вас,

които дирех случай да ви върна.

Вземете си ги, моля ви!

 

ХАМЛЕТ

                                Не, не!

Аз никога не съм ви давал нищо.

 

ОФЕЛИЯ

Вий знаете, че сте ми давал, принце,

и придружени от уханни думи,

които правеха ги дваж по-ценни.

Но днес дъхът им изветрял е. Дръжте!

Най-скъпият подарък стойност губи,

дарителят когато ни разлюби!

Вземете си ги, моля!

 

ХАМЛЕТ

Ха-ха! Вие честна ли сте?

 

ОФЕЛИЯ

О, господарю!

 

ХАМЛЕТ

А хубава ли сте?

 

ОФЕЛИЯ

Какво иска да каже ваша милост?

 

ХАМЛЕТ

Това, че ако сте честна и хубава, честността ви би трябвало да се пази от много разговори с хубостта ви!

 

ОФЕЛИЯ

Нима, мой господарю, хубостта може да има по-добра събеседница от честността?

 

ХАМЛЕТ

Да! Може, разбира се. Защото силата на хубостта наддумва честността и я превръща в сводница, преди силата на честността да преобрази нея по свой образ. Това в миналото е било парадокс, но днешните времена го потвърдиха. Аз ви обичах някога.

 

ОФЕЛИЯ

Наистина, господарю, вие ме накарахте да го повярвам.

 

ХАМЛЕТ

А не е трябвало! Защото на нас, колкото и да ни присаждат добродетели, дивото ни стъбло си пуска вкуса. Аз не ви обичах.

 

ОФЕЛИЯ

Толкоз по-зле за мен!

 

ХАМЛЕТ

Върви в манастир! Защо ти е да плодиш грешници? Аз сам съм донейде честен и все пак мога да се упрекна в такива неща, че по-добре майка ми да не бе ме раждала. Аз съм много надменен, отмъстителен, славолюбив, и имам на свое разположение толкоз много гадости, че не ми стигат ум да ги обмисля, въображение да си ги представя и време да ги извърша. И за какъв дявол нещастници като мене се мотаят между земята и небето? Всички сме дипломирани негодници. Недей да вярваш на никого от нас! Казвам ти, поемай към манастира! Къде е баща ти?

 

ОФЕЛИЯ

Във къщи, господарю.

 

ХАМЛЕТ

Тогава да го заключат отвънка, та да може да се прави на глупак само у дома си! Сбогом!

 

ОФЕЛИЯ

О, лек му дайте, благи небеса!

 

ХАМЛЕТ

А пък ако речеш да се омъжиш, давам ти тази прокоба за зестра: „Дори да си невинна като лед и чиста като сняг, пак не ще избегнеш клеветите!“ Върви в манастир! Пътувай! Или щом непременно искаш мъж, търси го между лудите, защото, който има ум, знае какви украшения умеете да ни насаждате вие, жените. В манастира! И не губи време! Сбогом!

 

ОФЕЛИЯ

О, изцерете го, небесни сили!

 

ХАМЛЕТ

А пък тази ваша живопис аз я знам много добре. Бог ви е създал с един образ, а вие си правите друг. И знаете само да се връцкате, да правите муцунки, да чуруликате помежду си разни мръсотийки и все нищо да не разбирате, светици до една. Достатъчно! Стига ми вече! Побърках се от вас! И никакви женитби повече! Тези, дето са се оженили вече — с изключение на един, — нека си живеят, но другите да останат каквито са! В манастира, тръгвай!

 

ОФЕЛИЯ

О, господи, какъв сияен разум

е разрушен! Десница на войник,

око на книжник, слово на придворен —

погубени! Цветът на това кралство,

мерило за вкус и за обноски,

неподражамият образец

за подражателите — всичко в прах!

И аз, нещастната, която пих

нектара на любовните му думи,

да чувам как ума му висш фалшиви,

дрънчащ като разстроена звънарна,

да гледам дивния му лик попарен

от изстъплението! О, покруса —

видяла туй, което бе тогава,

да виждам туй, което ми остава!

 

КРАЛЯТ

Любов? Не, не, от друго страда той!

Пък и словата му — макар донейде

разкъсани — не бяха на безумец.

Във своята душа той крие нещо,

което меланхолията в него

усърдно е замътила, така че

предчувствам, този полог ще излюпи

опасности, които е разумно

да се предварят. И затуй реших:

по спешност в Англия ще го изпратя

да прибере невнесения данък.

Дано пътуването по море

с вида на новите земи и вещи

изскубне от сърцето му онуй,

което, непрекъснато ковано

от болния му мозък, го превръща

във друг човек. Какво ще кажеш ти?

 

ПОЛОНИЙ

Добре ще е, кралю, но пак си мисля,

че мъката му има корен, извор —

причина сиреч — от любовен вид…

А, дъще! Няма нужда да ни казваш

какво е казал принцът! Ний сами

от край до край го чухме… Господарю,

постъпвайте съгласно своя разум,

но ако сметнете, че е уместно,

то нека височайшата му майка

след представлението го помоли

да й разкрие тайната си болка

на четири очи. И нека бъде

по-твърда с него. Аз пък ще се скрия,

тъй да се каже, вътре във ухото

на тяхната беседа. Ако тя

не го разчопли, вий го изпратете,

във Англия или го затворете,

където вам угодно е.

 

КРАЛЯТ

                                Да бъде!

Щом лудостта големите обзима,

голяма зоркост е необходима!