Уилям Шекспир
Хамлет ^[0] (17)

Пета сцена

 

КРАЛИЦАТА

Не, не желая да говоря с нея.

 

БЛАГОРОДНИКЪТ

Но тя упорства! И не е с ума си!

Мадам, бедата й извиква милост!

 

КРАЛИЦАТА

Какво желае?

 

БЛАГОРОДНИКЪТ

                Плаче за баща си,

говори, че е чула за коварства,

без повод скача, бие се в гърдите

и бъбри смътни работи. Речта й

не казва нищо, но неясността

във нея кара хората да търсят —

те зяпат я в устата и нагаждат

към свойте мисли нейните слова,

които — подкрепени от неспирни

игри на образа и на ръцете —

на всекиго се струват пълни с нещо

неясно, но покъртващо все пак!

 

ХОРАЦИО

Поговорете с нея, ваша милост!

Тя може да посее зли догадки

сред някои размирни умове.

 

КРАЛИЦАТА

Пуснете я да влезе!

Порокът, който в съвестта си крия,

съзира зло във всяка дреболия

и с мнителност изпълнен е такава,

че сам от много скришност се издава!

 

ОФЕЛИЯ

Къде е несравнимата кралица

на Дания?

 

КРАЛИЦАТА

Офелия! Ела!

 

ОФЕЛИЯ (пее)

„— Как да разпозная, драга

кой е твой любим?

— Той във плащ е и с тояга

като пилигрим.“^[1]

 

КРАЛИЦАТА

Каква е тази песен, чедо мое?

 

ОФЕЛИЯ

Какво казахте? Не, чуйте само:

„— Моме, твоят мил красавец

спи под хладна пръст,

при нозе му — росен здравец,

при глава му — кръст.“

Ох, ох!

 

КРАЛИЦАТА

Офелия, какво ти е?

 

ОФЕЛИЯ

                        Не, чуйте:

„Във саван с цветя почива…“

 

КРАЛИЦАТА

О, гледайте, съпруже!

 

ОФЕЛИЯ (пее)

„… твоят млад герой.

Който мине, го облива…

без сълзи безброй.“

 

КРАЛЯТ

Как сте, мила девойко?

 

ОФЕЛИЯ

Благодаря, да ви го връща бог! А казват, че кукумявката била хлебарска дъщеря^[2]. Господи, ние знаем какво сме, но не знаем какво можем да станем! Да благослови бог трапезата ви!

 

КРАЛЯТ

Намек за баща й!

 

ОФЕЛИЯ

Моля ви да не говорим за това. Пък ако ви питат какво значи, казвайте така:

„— На Валентиновден заран

вратата отлости

и валентинка ще ти стана^[3]

ако ме искаш ти!

 

Тъй каза тя. И до зората

пристана му сама.

А след зората бе момата

не толкова мома.“

 

КРАЛЯТ

Нещастна Офелия!

 

ОФЕЛИЯ

Да, да. Ето, без да се заричам. Сега свършвам:

„Моми, любов недейте дава

без булчински венец!

Мъжът туй чака, не прощава,

подлеца му с подлец!“

 

Сега тя казва: — „Нали щеше

да се венчаеш с мен!…“

 

„— Щях, честен кръст, ако не беше

тоз Валентиновден!“

 

КРАЛЯТ

От колко време е така?

 

ОФЕЛИЯ

Надявам се, че всичко ще се оправи. Трябва да имаме търпение. Но не мога да не плача, като си помисля, че са го сложили в хладната пръст. Трябва да съобщим на брат ми. Благодаря ви за добрия съвет. Каляската ми, моля! Лека нощ, госпожи! Лека нощ, мили госпожи, лека нощ, лека нощ!

 

КРАЛЯТ

След нея! И наглеждайте я, моля!

Така отравя само тежка скръб

и тя извира явно от смъртта

на нейния баща. Но чувай още!

Гертруда, о, Гертруда,

нещастията тръгнат ли, те идат

не поотделно като съгледвачи,

а в гъсти полкове. Смъртта най-първо

на нейния баща. След туй синът ви

в изгнание, наложено при туй

от неговата лудост. Към това,

народът в настроения нездрави,

подхранвани от слухове за края

на бедния Полоний. (И сглупихме,

че закопахме го надве-натри!)

Офелия, откъсната от своя

разсъдък — тази искра, без която

човек е само сянка или звяр.

И най-подир — беда по-зла от всички —

вестта, че брат й тайно бил се върнал

от Франция и мрачен като облак

от лоши подозрения, допускал

дърдорковци различни да му тровят

слуха със злоумишлени брътвежи

за края на баща му, във които

необходимостта да се запълни

незнанието с нещо, току-виж,

не се поколебала да намеси

и нашата особа. О, Гертруда,

тоз залп от бедствия, летящ към мене,

убива ме с излишъци от смърт!

 

КРАЛИЦАТА

Ах, господи! Какъв е този шум?

 

КРАЛЯТ

Швейцарската ми стража^[4]! Да застанат

на входа! Какво има?

 

ВЕСТИТЕЛ

                        Господарю,

спасявайте се, не губете време!

И океанът, насипи надхвърлил,

не гълта сушата с такава скорост,

с каквато младият Лаерт начело

на сбирщина метежници залива

пазачите ви! „Крал“ сганта му вика

и — сякаш този свят тепърва почва

и няма още нрави, обичаи,

върху които се крепи редът —

крещи неистово: „Да изберем

Лаерт за крал!“ И шапки, и ръце

приветстват този избор до небето:

„Лаерт да бъде крал! Лаерт — наш крал!“

 

 

КРАЛИЦАТА

Как бодро лаят в грешната следа!

На крив сте път, неверни датски псета!

 

КРАЛЯТ

Изкъртиха вратите!

 

ЛАЕРТ

Къде е този крал? Вий стойте вън!

 

ДАТЧАНИ

Не, не, да влезем!

 

ЛАЕРТ

                        Моля ви да бъда

оставен тука сам!

 

ДАТЧАНИ

                        Добре, добре!

 

ЛАЕРТ

Благодаря ви. Стойте зад вратата!

 

Баща ми де е? Искам го от тебе,

подлецо коронован!

 

КРАЛИЦАТА

                        Успокой се,

добри Лаерте!

 

ЛАЕРТ

Едничка капка кръв спокойна в мен

ще нарече баща ми „рогоносец“

и ще жигоса лилийното чело

на майка ми със знак „мръсница“!

 

КРАЛЯТ

                                        Казвай,

защо като Гигантите и ти

на бунт се вдигаш срещу своя Зевс?^[5]

Гертруда, остави го и не бой се:

ограда от божественост предпазва

кралете, тъй че подлата измяна

през нея само може да надзърта,

без нищо да ни стори. Е, Лаерте?

Да чуем от какво си разярен!

Недей го дръж, Гертруда! Казвай, хайде!

 

ЛАЕРТ

Где е баща ми?

 

КРАЛЯТ

                Мъртъв.

 

КРАЛИЦАТА

                        Кралят няма

вина в това!

 

КРАЛЯТ

Не му пречи! Да пита!

 

ЛАЕРТ

От що умря? Усукване не искам!

По дяволите клетвите за вярност

в дън бездните обетите към трона,

във ада земен и божествен съд!

Изправен пред небето, заявявам,

че ни от тоя, ни от оня свят

не ме е страх! Каквото ще да става,

 

КРАЛЯТ

Че кой те спира?

 

ЛАЕРТ

                        Мен ли? Мен цял свят

не може да ме спре! Дълга си зная,

а средствата си ще пестя, така че

да стигнат при разплащането!

 

КРАЛЯТ

                                Момко,

като разпитваш от какво баща ти

напусна този свят, дали си вписал

във свойта мъст, че смяташ да съсипеш

като щастливец на комар — еднакво

и враг, и свой, и губещ, и печелещ?

 

ЛАЕРТ

Не, само неговите врагове!

 

КРАЛЯТ

Не искаш ли тогава да ги знаеш?

 

ЛАЕРТ

Приятелите на баща си в тези

обятия широки ще прегърна

и всеотдаен като пеликан,^[6]

с кръвта си ще ги храня!

 

КРАЛЯТ

                                Ето думи

на честен син и верен благородник!

Това, че пръст аз нямам във смъртта

на татко ти и че скърбя за него,

ще видиш с разума си, както виждаш

деня с окото си…

 

ЛАЕРТ

                        Какво е туй?

О, жарка ярост, мозъка стопи ми!

Триж солени сълзи, изсушете мрака

на моите очи! За тази гледка,

кълна се, ще мъстя, дорде везната

се наклони към мен! О, майска роза,

Офелио, сестрице моя скъпа!

Възможно ли е младият й разум

невъзвратим да е като живота

на бедния ни старец? О, уви!

Кръвта е нежна в обичта и често

ни кара да изпращаме след своите

покойници обични ценна част

от себе си!

 

ОФЕЛИЯ (пее)

„В открит ковчег лежеше той.

Ой-ой-ой!

Окъпан от сълзи безброй…“

Сбогом, гълъбе мой!

 

ЛАЕРТ

Към мъст да ме зовеше с умни думи,

не би ме убедила тъй, сестрице!

 

ОФЕЛИЯ

Вие прощавайте: „Хопа-хей! Хопа-хей!“ Вижте как хубаво излиза. А кой открадна дъщерята на господаря? Домоуправителят. Голям хитрец е той!

 

ЛАЕРТ

В туй нищо има повече от нещо!

 

ОФЕЛИЯ

Ето незабравки — те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга — не мисли за друга!

 

ЛАЕРТ

Не, има разум в лудостта й! „Спомени“, „мисли“ — за нещо намеква!

 

ОФЕЛИЯ

А това са кученца и камшиченца за вас. А момината сълза е за мен. За вас и за мен тези седефчета. В неделен ден може да им викаме „божа милост“. Но вие ще ги носите не затова… Ето една паричка. На вас исках да ви дам виолетки, но те увехнаха, като умря баща ми. Казват, че починал по християнски…

„О, радост моя, Робин,

о, Робин, мили мой!…“

 

ЛАЕРТ

Дори печал, страдание, покруса

превръща тя във чар и мила прелест!

 

ОФЕЛИЯ (пее)

„Нима не ще си дойде той?

Сама ще ме остави той?

Далеч е, далеч,

няма връщане веч.

Своя раб, отче наш, упокой!

 

Брада той имаше от сняг!

Коса той имаше от сняг!

Със мене и ти

се моли да прости

греховете му господ всеблаг!“

И на нас всички ни! Господи, прости грешните ни души! Бог да ви закриля!

 

ЛАЕРТ

О, боже, виждаш ли това?

 

КРАЛЯТ

                                Лаерте,

аз трябва да участвувам в твойта скръб

или лишаваш ме от мое право.

Върви и подбери измежду свойте

най-мъдрите и нека те ни чуят

и кажат кой от двама ни е прав:

ако намерят върху краля сянка

от пряка или косвена вина,

ний за възмездие ще ти дадем

престол, земи, живот и всяко нещо,

което имаме: ако обаче

ни оправдаят, довери се нам

и нека заедно подирим средство

да облекчим духа ти!

 

ЛАЕРТ

                        Тъй да бъде!

Безвестната му смърт и туй така

прибързано и скришно опело —

без меч, трофеи, почести и блясък —

о, всичко туй вопие до небето

за изясняване!

 

КРАЛЯТ

                И ще го имаш.

А щом откриеш истината ти,

голямата секира ще свисти!…

Елате с мен!