Сара Дж. Маас
Огнената наследница (7)

6

Дориан Хавилиард стоеше пред масата със закуската на баща си с ръце зад гърба. Кралят бе пристигнал преди броени минути, но не му бе казал да седне. Някога Дориан щеше да възрази. Но след магията, бъркотията, в която Селена го бе забъркала, и другия свят, който видя в тунелите… всичко се бе променило. Най-доброто, което можеше да прави днес, е да се снишава, да не предизвиква вниманието на баща си или на когото и да било към себе си.

Затова Дориан остана прав и зачака.

Кралят на Адарлан привърши с печеното пиле и отпи от течността в кървавочервената си чаша.

— Много си мълчалив днес, принце. — Завоевателят на Ерилея посегна към чинията с пушена риба.

— Чаках да ме заговориш, татко.

Черните като нощта очи се спряха върху него.

— Доста необичайно.

Дориан се напрегна. Само Селена и Каол знаеха истината за магията му, но Каол му бе обърнал гръб толкова категорично, че той не искаше да дава обяснения на приятеля си. Този замък обаче бе пълен с шпиони и подмазвачи, които искаха да използват всичко научено, за да пробият нагоре. Бяха готови да предадат и самия престолонаследник. Кой знаеше дали някой не бе присъствал, скрит в коридорите или в библиотеката? Или пък не бе намерил книгите, скрити в стаята на Селена? Дориан вече ги бе преместил долу в гробницата, където ходеше всяка нощ. Не за да търси отговори на въпросите, които го измъчваха, а само за да изкара час в блажена тишина.

Баща му продължи да се храни. Дориан бе канен в личните му покои само няколко пъти досега. Те бяха големи колкото имение, с библиотека, столова и съвещателна зала. Заемаха цяло крило от стъкления замък, поставено срещу това на кралицата, майката на Дориан. Родителите му никога не споделяха ложето си и той не искаше да знае защо.

Видя, че баща му го гледа. Утринното слънце минаваше през изкривената стъклена стена и правеше всеки белег и всяка бръчка по лицето му още по-отвратителни.

— Днес ще забавляваш Едион Ашривер.

Дориан се постара да запази спокойствие, доколкото бе възможно.

— Мога ли да попитам защо?

— След като генерал Ашривер не успя да доведе хората си тук, има свободно време в очакване на Гибелния легион. Ще е добре и за двамата да се сближите — особено предвид скорошния избор на приятели, който направи.

Студената ярост на магията полази по гръбнака му.

— При цялото ми уважение, татко, имам две срещи, за които да се приготвя, и…

— Това не е молба — продължи да яде баща му. — Генерал Ашривер е уведомен. Ще го намериш пред покоите си по обяд.

Дориан знаеше, че трябва да си замълчи, но попита:

— Как може да търпиш Едион? Защо го остави жив? Че и генерал?

Не можеше да спре да се чуди на това още от пристигането на нахалника.

Баща му се усмихна хитро.

— Гневът на Едион е полезно оръжие, а и той умее да държи народа си под контрол. Няма да рискува да ги избия, не и след като му отнех толкова много. Обуздал е много потенциални бунтове на север заради този си страх. Той знае, че именно неговият народ — обикновените хора — ще пострада първи.

Дориан не можеше да повярва, че е кръвен роднина с толкова жесток човек. И все пак каза:

— Въпреки това е изненадващо, че държиш генерала едва ли не като заложник, почти роб. Не е ли малко опасно да го управляваш само чрез страха му?

Наистина, той се запита дали баща му е казал на Едион за мисията на Селена във Вендлин — родината на неговия род, където братовчедите му от дома Ашривер продължаваха да управляват. Макар че Едион се хвалеше с многото си победи срещу бунтовниците и се държеше все едно притежава половината империя… Колко ли помнеше от роднините си отвъд морето?

— Имам си начини да държа Едион на къс повод — отвърна кралят, — а дързостта му ме забавлява. — Той кимна с брадичка към вратата. — Няма обаче да ми е забавно, ако закъснееш за срещата с него.

И просто така го прати на Вълка.

* * *

Въпреки опитите на Дориан да покаже на Едион менажерията, кучкарника, конюшните и дори проклетата библиотека, генералът искаше само едно — да се разхожда из градините. Твърдеше, че е неспокоен и преял след предишната нощ, но усмивката му към Дориан подсказваше друго.

Едион не си направи труда да разговаря с него, прекалено зает да си тананика мелодии и да оглежда различните жени, покрай които минаваха. Свали полуцивилизованата си маска само веднъж, когато вървяха по тясна пътека, опасана с високи розови храсти — великолепни през лятото, но смъртоносни през зимата — и стражите се завъртяха и за миг застанаха с гръб към тях. Толкова трябваше на Едион, за да спъне Дориан в един от трънаците, без да спира да си тананика.

Само бързата реакция спаси принца от това да издере лицето си, но плащът му стана на парцали, а ръката го заболя. Когато стражите минаха през ъгъла и застанаха пред двамата, за да не достави удоволствие на генерала, като съска от болка и оглежда раните си, Дориан прибра замръзналите си пръсти в джобовете.

Заговориха само когато Едион спря край фонтана и опря белязаните си ръце на кръста си, оглеждайки градината все едно е бойно поле. Подсмихна се при вида на шестимата стражи и очите му засияха по начин, странно познат на Дориан.

— Ескорт за принца в собствения му дворец? — попита генералът. — Засегнат съм, че не са пратили повече стражи, за да те пазят от мен.

— Смяташ, че можеш да победиш и шестимата?

Вълкът се изкикоти и сви рамене. Белязаната дръжка на Меча на Оринт отрази лъчите на слънцето и заслепи принца.

— Не искам да отговарям. В противен случай татко ти може да реши, че не съм достатъчно полезен, за да компенсирам темперамента си.

Някои от стражите зад тях промърмориха, но Дориан отвърна:

— Вероятно не си.

И това бе всичко, което Едион му каза по време на мразовитата жалка разходка. Докато накрая генералът не му се ухили:

— По-добре върви при лечител.

Тогава Дориан осъзна, че дясната му ръка кърви. Генералът просто му обърна гръб.

— Благодаря за разходката, принце — извика през рамо. Прозвуча почти като заплаха.

Едион не правеше нищо без причина. Може би опитваше да принуди краля да го екзекутира. Защо му бе това обаче Дориан не можеше да знае. Освен ако просто не искаше да провери какъв човек е престолонаследникът и дали от него може да стане играч. Нямаше как да е сигурен дали воинът го преценява като възможен съюзник, или като заплаха. Макар и надменен, Едион имаше лукав ум. Вероятно гледаше на дворцовите интриги като на друг тип бойно поле.

Дориан остави избраните лично от Каол стражи да го отведат в прекрасния топъл замък, а след това ги изпрати с едно кимване. Каол не бе дошъл днес и той бе благодарен за това. След разговора за магията и отказа му да приказват за Селена, Дориан не знаеше дали има нещо, за което да си разменят и дума. Не вярваше, че Каол с лека ръка би поръчал смъртта на невинни, все едно дали са приятели, или врагове. Би трябвало да е наясно, че Селена по някакви си свои причини не би убила благородниците от рода Ашривер. Нямаше обаче смисъл да говори с него, след като и той криеше тайни.

Дориан се замисли над пъзела от думите на приятеля си и влезе в катакомбите на лечителите. Обгърна го мирис на розмарин и мента. Това бе лабиринт от складове и лаборатории, далеч от любопитните очи в стъкления замък. Горе в него имаше още една лечебница за онези, които не смееха да слязат до тук, но това бе мястото, в което работеха най-добрите лечители в Рифтхолд — и цял Адарлан — и развиваха уменията си от хиляди години. Избелелите камъни сякаш бяха попили изсушените билки и придаваха на подземните коридори приятна атмосфера.

Дориан намери малък работен кабинет, в който млада жена се бе привела над голяма дъбова маса. На масата бяха подредени различни делви, везни и хаванчета, заедно със стъкленици, пълни с течности, сушени билки и отвари, бълбукащи над малки самотни огньове. Изкуствата на лечителството бяха сред малкото, които баща му не бе забранил преди десет години, макар Дориан да бе чувал, че някога са били по-силни. Тогава лечителите използвали магия, за да церят. Сега разчитаха само на това, което могат да намерят в природата.

Дориан влезе в кабинета и младата жена вдигна поглед от книгата, която четеше. Пръстът й отбеляза мястото на страницата, където бе спряла. Не бе първа красавица, но все пак бе хубава. С нежни черти, кестенява коса, сплетена на плитка, и златиста кожа, подсказваща, че поне един от роднините й произхожда от Ейлве.

— Може ли…?

Тя го погледна по-внимателно, след което се поклони.

— Ваше Височество. — Червенина покри врата й.

Дориан вдигна окървавената си ръка.

— Тръни.

Да спомене, че са от рози, щеше да го направи още по-жалък. Тя продължи да гледа настрани, но прехапа долната си устна.

— Разбира се. — След което махна с тънката си ръка към дървения стол до масата. — Моля, седнете. Освен ако не искате да идем в лабораторията?

Дориан обикновено мразеше някой да се суети около него, но тази млада жена бе толкова изчервена и внимателна, че само каза „няма проблем“ и седна в стола си.

Тишината се спусна върху него, докато жената започна да се щура из кабинета, като първо смени мръсната си бяла престилка, изми ръцете си за около минута, взе различни игли и превръзки и най-после придърпа един стол срещу него.

Не разговаряха и докато тя внимателно изми и разгледа ръката му. Той обаче се загледа в лешниковите й очи, сигурните й пръсти и червенината, която продължаваше да обагря врата и лицето й.

— Ръката е… сложна — промърмори тя накрая, загледана в драскотините. — Исках да проверя за по-сериозни щети, дали няма заседнали тръни. — После добави бързо: — Ваше Височество. Мисля, че изглежда по-лошо, отколкото е. — Тя нежно разтри един мехлем по ръката му и той като истински лигльо направи гримаса. — Простете — промърмори тя, — трябва да дезинфекцирам раните. За всеки случай.

След това някак се сви, все едно си бе заповядала да мълчи.

Той се затрудни в отговора, но накрая каза:

— И по-лошо съм се наранявал.

От неговата уста прозвуча глупаво и тя спря за миг, преди да вземе превръзките.

— Знам — отвърна и го погледна.

Проклятие. Имаше невероятни очи.

Тя бързо сведе поглед и внимателно бинтова ръката му.

— Назначиха ме в южното крило на замъка. Често имам нощни смени.

Това обясняваше защо му е позната. Бе излекувала не само него онази нощ, но също и Селена, Каол, Лапичка… Бе се грижила за раните на всички им през последните седем месеца.

— Извинявай. Не мога да си спомня името ти…

— Сорша — каза тя, без да звучи ядосана, а трябваше. Разглезеният принц и неговите самовлюбени приятели, толкова погълнати от живота си, че не можеха да научат името на лечителката, която ги шиеше отново и отново.

Привърши с превръзката на ръката му и той добави:

— Знам, че не го казваме достатъчно често, но благодаря.

Зелено-кафявите очи го погледнаха, последвани от колеблива усмивка.

— За мен е чест, принце мой.

После събра цяровете си. Той го прие като знак, че трябва да си върви, затова се изправи и размърда пръсти.

— Добре си чувствам ръката.

— Това са дребни рани, но трябва да ги наглеждате. — Сорша изхвърли окървавената вода в мивката в задната част на стаята. — Няма нужда да идвате чак до долу, Ваше Височество. Само се обадете. С радост ще се погрижа за вас. — Тя направи реверанс с лекотата на опитен танцьор.

— Ти си отговаряла за южното крило през цялото това време?

Въпросът във въпроса бе достатъчно ясен: Всичко ли си виждала? Всяко смъртоносно нараняване?

— Ние имаме записки за пациентите — отвърна тихо Сорша, така че никой, случайно минал по коридора, да не може да я чуе, — но понякога забравяме да отбележим всички.

Не бе казала на никого за видяното и за нещата, които не си пасваха. Дориан се поклони в знак на благодарност и излезе от стаята. Колко ли още хора имаше, които бяха видели повече, отколкото показваха? Дори не искаше да знае.

* * *

За радост, когато престолонаследникът напусна катакомбите, пръстите на Сорша вече бяха спрели да треперят. По милостта на Силба, богинята на лечителите и носителката на мира — а също и на милостивата смърт, — тя бе успяла да им попречи да треперят и докато го превързваше.

Сорша се облегна на масата и въздъхна тежко. Нямаше нужда да превързва раните. Бе постъпила егоистично и глупаво с желанието си да задържи красивия принц до себе си колкото се може по-дълго.

А той дори не знаеше коя е.

Бе назначена за лечител преди година. Бяха я викали безброй пъти, за да се погрижи за раните на принца, капитана и тяхната приятелка. Но престолонаследникът нямаше и представа коя е в действителност.

Не го бе излъгала, че не е записала нараняванията им. Но помнеше всичко, особено случката преди месец, когато тримата се бяха появили мръсни и окървавени, а кучето на момичето бе ранено. Нямаше обяснение. Никой не каза нищо.

А момичето, тяхната приятелка…

Кралският шампион. Ето коя бе тя. Любовница на принца и капитана. Сорша бе помогнала на Амити да се погрижи за младата жена след жестокия дуел за титлата. Понякога проверяваше момичето и виждаше как принцът я държи за ръката в леглото й.

Правеше се, че това няма значение, понеже престолонаследникът бе известен женкар… но сърцето й пак се свиваше. После нещата се промениха, след като момичето бе отровено с глориела и при нея остана капитанът. Капитанът, който се бе държал като звяр в клетка, обикаляше стаята и опъваше нервите и на самата Сорша. Не бе изненада, че след няколко седмици прислужницата на момичето Филипа бе дошла с молба за контрацептивна отвара. Филипа не бе казала за кого, но Сорша не бе идиот.

Когато посети капитана седмица след това и той бе с одрано лице и мъртъв поглед, Сорша разбра всичко. Схвана какво е станало и последния път, когато принцът, капитанът, момичето и кучето бяха дошли целите в кръв. Каквато и връзка да бе имало между тримата, си бе отишла.

Особено от страна на момичето. Селена. Бе чула името й по случайност, когато мислеха, че вече бе излязла. Селена Сардотиен. Най-великият асасин в света, вече и кралски шампион. Още една тайна, която Сорша щеше да опази, без да я молят.

Тя бе невидима. И повечето дни бе доволна от това.

Сорша се намръщи към запасите си. Трябваше да приготви половин дузина отвари преди вечеря. Всички те бяха сложни и й бяха оставени от Амити, която се възползваше от поста си при всяка възможност.

На всичко отгоре трябваше да пише седмичното си писмо на свой приятел, който искаше да научи всеки детайл за замъка. Само при мисълта за това я заболяваше глава.

Щеше да отпрати всеки към друг лечител, но не и принца.

Сорша се върна към работата си. Бе сигурна, че я е забравил в мига, в който си е излязъл. Дориан бе наследник на най-могъщата империя в целия свят, а Сорша бе дъщеря на мъртви имигранти, чийто дом във Фенхароу бе станал на пепел. Селце, за което никой не си спомняше.

Това обаче не й пречеше да го обича, тайно, и в сенките, още от мига, в който го бе видяла преди шест години.