Сара Дж. Маас
Огнената наследница (69)

68

Оказа се, че Роуан има много свободно тълкувание на подчинението, което изискваше от него кръвната клетва. По време на двете седмици пътуване до най-близкото пристанище на Вендлин той командваше Селена дори по-дръзко отпреди. Вярваше, че сега, когато е сред придворните й, това му дава ненарушими права да се грижи за безопасността й, сред които влизаше и това да е напълно информиран за всички нейни планове и движения.

Докато приближаваха края на калдъръмената улица и пристанището, тя се запита дали не бе направила грешка, че го върза за себе си. През последните три дни спореха какво да предприемат по-нататък — преди да се качи на борда на кораба, който бе наела да я върне в Адарлан.

— Този план е абсурден — каза Роуан за стотен път, като спря в сенките на кръчмата край пристанището. Морският въздух бе свеж, но хладен. — Самоубийство е да се върнеш там.

— Първо, ще се върна като Селена, не като Елин…

— Същата Селена, която не е свършила работата на краля и сега ще преследват.

— Кралят и кралицата на Ейлве вече трябва да са получили предупреждението.

Тя го бе пратила още първия ден в града, когато разследваше убийствата на онези нещастни хора. Бе почти невъзможно да изпратят писма до империята, но Вендлин си имаше начини. Що се отнася до Каол… това бе другата причина да е тук, на пристанището, готова да се качи на кораба.

Тази сутрин, когато се събуди, свали аметистовия пръстен от ръката си. Почувства се освободена, като последна сянка, вдигната от сърцето й. Но между тях бяха останали неизречени думи. Трябваше да е сигурна, че той е в безопасност. И че ще остане така.

— Значи ще вземеш Ключа от стария си учител и ще намериш капитана. А после?

Какво покорство само!

— После отивам на север.

— И от мен се очаква да си седя на задника през следващите боговете знаят колко месеци?

— Трудно може да останеш незабелязан, Роуан — завъртя очи тя. — Татуировките ти привличат внимание, косата, ушите, зъбите…

— Имам и друга форма.

— И, както вече казах, магията не работи там. Ще си пленен в нея. Чувала съм, че плъховете в Рифтхолд са вкусни и охранени, но готов ли си да изкараш четири месеца само на тях?

Той я изгледа кръвнишки, след което започна да изучава кораба, макар да бе сигурна, че снощи се е измъкнал от стаята им, за да свърши тази работа предварително.

— Заедно сме по-силни, отколкото разделени.

— Ако знаех, че ще си такъв трън в задника, нямаше да те оставя да дадеш тази клетва.

— Елин! — Поне не беше започнал да я нарича „Ваше Величество“. — Все едно дали си себе си, или Селена, те ще опитат да те намерят и убият. Вероятно вече са по петите ти. Трябва да стигнем Варес сега и да намерим роднините ти по майчина линия, рода Ашривер. Те сигурно имат план.

— Мога да взема Ключа на Уирда от Рифтхолд само с уменията на Селена.

— Моля те! — настоя той.

Ала тя вирна брадичка.

— Отивам, Роуан. Ще събера останалите си придворни — нашите придворни, — а после ще вдигна най-великата армия в историята на този свят. Ще поискам да ми върнат всяка услуга, която дължат на Селена Сардотиен, на родителите и на рода ми. А после… — Погледна през морето към дома. — После ще разтърся звездите. — Тя го прегърна, за да обещае. — Скоро ще те извикам. Времето не е далеч. Дотогава се постарай да бъдеш полезен.

Той поклати глава, но също я прегърна — толкова силно, че костите й изпращяха.

След това се отдръпна, за да я погледне.

— Може да ида и да помогна във възстановяването на Мъглив рид.

— Така и не ми каза — кимна тя — за какво се помоли на Мала в сутринта преди да влезем в Доранел.

За миг изглеждаше, че няма да й каже. Ала после го стори.

— За две неща. Да преживееш срещата с Майев и да ти даде силата, от която се нуждаеш.

Ето откъде идеше странната утешителна топлина, присъствието, което я бе успокоило… слънцето, което я бе целунало по бузите, за да потвърди всичко. Цялата потръпна.

— Второто?

— Себична молитва на глупак.

Тя прочете останалото в очите му. Беше се сбъднала.

— Не е ли опасно за един леден принц да се моли на носителката на пламъците?

Роуан сви рамене и се усмихна хитро, докато избърсваше сълзата, прокапала по бузата й.

— По някаква причина Мала си ме харесва. Смята, че двамата с теб сме опасна двойка.

Тя обаче не искаше да знае и да мисли за слънчевата богиня и нейните планове. Хвърли се към Роуан, вдиша от аромата му, запамети усещането за него. Първият й придворен. От двора, който щеше да промени света, да го претвори наново. Заедно.

Когато нощта се спусна, се качи в камбуза на кораба заедно с останалите пътници. Това бе, за да не узнаят маршрута през рифовете. Отплаваха колкото се може по-тихо, а когато най-после я пуснаха от камбуза, тя се появи на палубата и погледна открития океан. Белоопашат ястреб летеше над главата й и се сведе достатъчно ниско, за да я погали със звезднобялото си крило за сбогом, преди да се обърне с крясък към града.

Тя проследи белега на дланта си, символ на обета, който бе дала на Нехемия, сама в безлунната нощ.

Щеше да вземе първия Ключ от Аробин и да открие останалите, а после да ги върне в Портата. Щеше да освободи магията, да унищожи краля и да спаси народа си. Все едно колко невъзможно звучеше и колко време щеше да отнеме. Все едно колко далеч трябваше да стигне.

Вдигна лице към звездите. Тя бе Елин Ашривер Галантиус, наследница на два могъщи рода, защитница на славен народ и кралица на Терасен.

Тя бе Елин Ашривер Галантиус. И нямаше да се страхува.