Сара Дж. Маас
Огнената наследница (41)

40

— Кажи ми най-голямото си желание — прошепна Дориан в косата на Сорша, докато преплиташе пръсти с нейните и се възхищаваше на нежната й кожа, опираща се в собствените му мазоли. Такива хубави ръце, като натъжени гълъби.

— Нямам такова — усмихна се тя в гърдите му.

— Лъжкиня — целуна я той по косата. — Ти си най-лошата лъжкиня на света.

Тя се завъртя към прозореца на стаята му. Утринната светлина накара тъмната й коса да заблести. Бяха минали две седмици от нощта, в която го бе целунала. Две седмици, откакто започна да се промъква тук, докато замъкът спи. Споделяха леглото, макар и не по начина, по който той копнееше. А и презираше промъкването и криенето.

Но ако я разкриеха, щеше да изгуби работата си. Предвид кой беше той… можеше да си спечели много неприятности само от това, че я свързват с него. Майка му например можеше да намери начин да я пратят някъде надалече.

— Кажи ми — повтори той и се приведе за целувка. — Кажи ми и ще го сторя.

Винаги бе бил щедър с любовниците си. Понякога им оставаше подаръци, за да не се оплакват, когато изгубеше интерес. Този път обаче наистина искаше да й подари нещо. Бе опитал с дрехи и бижута, но тя ги бе отказала. Сега реши да й подари редки книги, билки и инструменти за работата й. Тя се опита да откаже и тях, но той бързо бе преодолял протестите й. Най-често с целувки.

— Ако поискам луната на въже?

— Тогава ще започна да се моля на Деанна.

Тя се усмихна, ала лицето на Дориан помръкна. Деанна, богинята на лова. Обикновено се мъчеше да не мисли за Селена, Елин или която беше. Да не мисли за лъжите на Каол, за измяната на Едион. Не искаше да има нищо общо с тях, не и сега, когато Сорша бе с него. Някога бе глупак. Бе смятал, че ще разцепи света заради Селена. Момче с любов, изгаряща го като горски пожар. Или поне така бе смятал тогава.

— Дориан? — Сорша се отдръпна, за да види лицето му. Погледна го по начина, по който бе виждал Селена да гледа към Каол.

Той я целуна отново, нежно, но продължително. Тялото й се разтопи в неговото. Той се наслади на мекотата на кожата й, като прокара длан по ръката й. Тя се отдръпна.

— Трябва да вървя. Закъснявам.

Той изпъшка. Наистина бе време за закуска, а щяха да забележат, ако я няма. Тя се измъкна от прегръдката му, а той й помогна да облече роклята си. Винаги се криеха. Това живот ли беше? Не само с жените, които обичаше, но криеше и магията, истинските си помисли…

Сорша го целуна и застана на вратата с ръка на бравата.

— Най-голямото ми желание — усмихна се тя — е някоя сутрин да не се налага да излизам призори.

Преди да може да й отговори нещо, тя излезе.

Но той не знаеше какво може да каже или направи, за да изпълни желанието й. Сорша имаше своите задължения, а той — неговите си.

Ако напуснеше с нея, ако се изправеше срещу баща си, ако откриеха магията му… малкият му брат щеше да стане наследник. При мисълта Холин да вземе короната един ден му прилоша. Какво ли щеше да направи на света, особено със силата на баща им? Не, Дориан не можеше да си позволи да избира. Нямаше избор. Бе прикован към короната си и така щеше да остане до смъртта.

Някой похлопа на вратата. Дориан се усмихна при мисълта, че Сорша може да се е върнала. Но когато вратата се отвори, усмивката му угасна.

— Трябва да поговорим — каза Каол от прага. Дориан не го бе виждал седмици наред, но приятелят му изглеждаше остарял. Изтощен.

— Няма да си губиш времето с любезности, а? — изтегна се на дивана Дориан.

— Щеше да разбереш, че са такива. — Каол затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея.

— Опитай.

— Съжалявам, Дориан — каза тихо той. — Повече, отколкото си мислиш.

— За това, което ми причиниха лъжите ти? За това, което причиниха на нея? Щеше ли да съжаляваш, ако не те бяха хванали?

Каол стисна челюсти. Може би Дориан не беше честен. Не му пукаше.

— За всичко — каза Каол. — Но се опитвам да поправя нещата.

— Ами Селена? Дали работата с Едион помага на нея? Или на мен?

— И на двамата.

— Обичаш ли я още?

Не знаеше защо го интересува още, но бе важно.

Каол притвори очи.

— Част от мен винаги ще я обича. Но трябваше да я изведа от замъка. Бе прекалено опасно за това… в което се превръщаше.

— Не се превръщаше в нищо различно от това, което е. Което винаги е можела да бъде. Просто ти видя всичко. И когато зърна другото й лице… — Чак сега, когато Сорша бе влязла в живота му, Дориан прозря истината. — Не можеш да избираш каква част от нея да обичаш. — Той съжаляваше Каол. Осъзна, че сърцето го боли за приятеля му, за всичко, което той вероятно бе осъзнал последните няколко месеца. — Не можеш и да избираш с коя част от мен да си приятел.

— Аз не…

— Напротив. Каквото е сторено, вече е сторено Каол. Няма връщане назад, колкото и да опитваш да промениш нещата. Харесва ли ти, или не, но ти игра важна роля, за да стигнем до тук. Прати я по онзи път, да разбере коя е и каква е и да реши какво ще прави отсега нататък.

— Смяташ, че съм искал да стане така? — разпери ръце Каол. — Да можех, щях да върна нещата както преди. Да можех, тя нямаше да е кралица, а ти — магьосник.

— О, разбира се. За теб магията е проблем. За теб това, което е тя, е проблем. Но ти не се боиш от самите неща, нали? А от това, което представляват — промяната. Нека ти кажа нещо. — Дориан си пое дълбоко въздух. Магията проблесна и изчезна с лека болка. — Нещата вече се промениха. И то заради теб. Имам магия и няма как да се отърва от нея. А що се отнася до Селена… — Той потисна силата, когато си представи, когато за пръв път осъзна какво е да си на нейно място. — Що се отнася до Селена — повтори той, — нямаш право да желаеш къде да е и къде да не е. Можеш само да решиш дали си неин приятел, или враг.

Не знаеше цялата й история, не знаеше къде свършва истината и къде започва лъжата, какво е да си в Ендовиер до сънародниците си или да се кланяш на мъжа, убил семейството ти. Но бе видял късчета от личността й, независимо от името или титлата й.

И дълбоко в себе си знаеше, че тя не се бе отдръпнала от магията му. Бе разбрала тегобата и страха. Не бе избягала и не бе поискала от него да е нещо друго. Бе обещала да се върне за него.

Затова погледна приятеля си и макар Каол му да изглеждаше наранен каза:

— Взел съм решението си за нея. Когато времето настъпи, независимо дали си тук, или в Аниел, се надявам изборът ти да бъде същият.

* * *

Едион не искаше да си го признава, но самоконтролът на капитана, докато чакаха Муртауг в скрития апартамент, се оказа забележителен. Рен, който не можеше да остане на задника си повече от минутка, макар да бе все още с неизлекувани рани, обикаляше из хола като вълк в клетка. Каол обаче си седеше до огъня, не казваше почти нищо, но винаги гледаше и слушаше.

Тази нощ капитанът изглеждаше различен. По-напрегнат, по-внимателен. След всички срещи, в които бе наблюдавал всяко негово движение, вдишване и мигване, Едион веднага забеляза разликата. Дали не бе научил нещо ново? Дали не бе имало някакво развитие?

Тази вечер Муртауг се завръщаше след няколко седмици в Залива на Черепа. Бе отхвърлил предложението на Рен да иде с него и бе казал на внука си да почива. Което остави младия благородник изнервен и агресивен, макар да се мъчеше да го скрие. Едион бе искрено изненадан, че апартаментът не е станал на парчета. В своя военен лагер Едион щеше да изведе Рен на тепиха и да го остави да излее енергията си. Или да го прати на някаква мисия. Или най-малкото — да го накара да сече дърва.

— Значи ще чакаме цяла нощ? — каза накрая Рен, като спря пред масата и ги изгледа.

Капитанът кимна уморено, но Едион скръсти ръце и се ухили лениво.

— По-добра идея ли имаш, Рен? Да не прекъсваме някое посещение за опиум?

Това беше удар под кръста, но не и нещо, което капитанът да не знае за Рен. А ако Рен имаше такъв навик, Едион нямаше да го пусне и на двеста километра от Елин.

Младежът поклати глава и отвърна:

— Тия дни само чакаме. Чакаме Елин да даде някакъв знак, чакаме едно голямо нищо. Дядо също няма да каже нищо. Изненадан съм, че още не сме умрели. Че онези не са ме намерили. — Загледа се в огъня. Светлината на пламъците подчертаваше белега му. — Разполагам с един човек, който… — Рен млъкна за момент и прикова Каол с поглед. — Може да разбере нещо повече за краля.

— Нямам вяра на източниците ти, особено след срещата с онези хора — отвърна Каол.

Оказа се, че един от информаторите — хванат и измъчван — бе издал местонахождението им. И макар това да бе станало под натиск, не се нравеше на Едион. Той го заяви и Рен се напрегна. Отвори уста, несъмнено за да каже нещо глупаво и прибързано, но тройно подсвирване ги прекъсна.

Капитанът подсвирна в отговор и Рен застана на вратата, като я отвори, колкото да пусне Муртауг си вътре. Дори по гърба му Едион разпозна какво облекчение изпитва младежът, докато се здрависваше с дядо си след седмици чакане. Муртауг не бе млад. Когато отметна качулката си, лицето му бе бледо и мрачно.

— На бюфета има бренди — каза Каол. Едион отново се възхити на зоркото око на капитана, макар че никога нямаше да му го признае. Старецът кимна в знак на благодарност и дори не свали наметалото си, докато си наливаше чашка.

— Дядо — остана на вратата Рен.

— Отговори ми честно, момче — обърна се Муртауг към Едион. — Чувал ли си за генерал Нарок?

Едион се изправи с едно движение. Рен тръгна към тях, но Муртауг не отстъпи, когато генералът отиде до бюфета и умишлено бавно си сипа чаша бренди.

— Наречи ме момче отново — каза Едион със смъртоносно спокойствие, загледан в стареца — и ще се намериш обратно в каналите.

— Когато станеш на моята възраст, Едион… — вдигна ръце старецът.

— Не се хаби — спря го той и се върна на стола си. — За последно Нарок бе на юг. Чух, че събира армада към Мъртвите острови. — Територията на пиратите. — Това обаче беше преди месеци. Не ни казват много. Научих за Мъртвите острови, понеже някои от корабите на Господаря на пиратите отплували на север в търсене на неприятности. Чухме за това, след като опитали да се измъкнат от флотата на Нарок.

Пиратите всъщност се бяха разпръснали. Господарят на пиратите Ролф бе едни отвел на юг, други бяха заминали на изток, а неколцина бяха направили смъртоносната грешка да отидат до северния бряг на Терасен.

Муртауг се подпря на бюфета.

— Капитане?

— Опасявам се, че знам по-малко и от Едион — отвърна Каол.

Муртауг потърка очи, а Рен взе за дядо си стол от масата. Старецът се отпусна на него със стон. Бе цяло чудо, че още диша. Едион потисна порива на съжаление. Бе възпитан по-добре от това да се държи като надменна гад. Рои щеше да бъде засрамен от него, че се е обърнал така към възрастен човек.

Ала Рои беше мъртъв. Всички воини, които бе обичал преди десет години, бяха мъртви, а светът бе станал много по-лошо място. Самият Едион бе станал по-лош човек.

— Пътувах насам колкото се може по-бързо — въздъхна Муртауг. — През миналата седмица не съм почивал повече от няколко часа. Флота на Нарок го няма. Капитан Ролф отново е Господар на пиратите в Залива на Черепа, но нищо повече. Хората му не ходят до източните Мъртви острови.

Въпреки срама Едион изскърца със зъби от това, че Муртауг не говори по същество.

— Защо? — попита той.

Бръчките по лицето на Муртауг сякаш станаха по-дълбоки на светлината на пламъка.

— Защото тези, които отиват на изток, не се връщат. Във ветровитите нощи дори Ролф се кълне, че чува ревове от островите. На хора… ала не съвсем. Екипажът, крил се на островите по време на окупацията на Нарок, твърди, че тогава всичко притихнало, сякаш той бил отнесъл източника на звука със себе си. А Ролф… — Муртауг се почеса по носа. — Каза ми, че в нощта, когато се върнали на островите, видели нещо, застанало на ръба на скалите, на един от източните острови. Нещо като блед мъж… но не точно. Ролф може и да е влюбен в себе си, ала не е лъжец. Каза, че който и да е бил това, не е изглеждал правилно. Все едно имало яма от тишина около него, различна от ревовете, които обичайно се чували. Само ги гледал как минават покрай него. На следващия ден, когато се върнали на същото място, от него нямало и следа.

— Винаги е имало легенди за странни същества в моретата — каза Каол.

— Ролф и хората му се кълнат, че това не е легенда. Казват, че това същество е било направено.

— И откъде знаят? — попита Едион, загледан в капитана, чието лице бе бледо като тебешир.

— Носело черен нашийник като домашен любимец. Направило крачка към тях, все едно смятало да влезе в морето и да тръгне подире им, но след това невидима ръка го дръпнала, сякаш било на каишка.

Рен повдигна белязаната си вежда.

— Господарят на пиратите мисли, че в Мъртвите острови има чудовища?

— Мисли и вярва, че са били създадени там, а Нарок е взел няколко със себе си.

— И накъде е тръгнал Нарок сега? — попита Каол.

— Към Вендлин — отвърна Муртауг. Сърцето на Едион прескочи един удар. — Смята да отведе флота до Вендлин за изненадващо нападение.

— Невъзможно! — скочи на крака капитанът — Защо? Защо сега?

— Защото някой — отвърна старецът по-остро, отколкото Едион го бе чувал да говори някога — е убедил краля да изпрати шампиона си, който да убие тамошното кралско семейство. Какво по-добро време да изпита чудовищата от това, когато страната е потънала в хаос?

Каол стисна облегалката на стола.

— Но тя няма наистина да убие кралския род. Никога не би могла. Това… е измама.

Едион предполагаше, че това е всичко, което може да бъде казано на семейство Олсбрук и че няма нужда да узнават повече в момента. Пренебрегна предупредителния поглед, който Рен му хвърли. Не се и съмняваше как бе приел новината, че роднините на рода Ашривер са мишени. Те обаче бяха мъртви за него от десет години — от мига, в който бяха отказали да изпратят помощ на Терасен. Боговете да им бяха на помощ, ако стъпеше в кралството им. Запита се какво ли мисли Елин за тях. Дали смяташе, че Вендлин може да им стане съюзник, особено сега, когато Адарлан подготвяше нашествие към границите им? А може би щеше да ги остави да изгорят — така, както бяха изгорели хората от Терасен.

На него не му беше все едно.

— Няма значение дали ще бъдат убити, или не — отвърна Муртауг. — Когато онези създания пристигнат там, мисля, че светът ще разбере с какво се бори кралицата ни.

— Не можем ли да изпратим предупреждение? — настоя Рен. — Не може ли Ролф да прати вест до Вендлин?

— Ролф не иска да се замесва. Обещах му злато и земи, когато кралицата се завърне, но нищо не можа да го убеди. Получил си е територията и не иска да рискува хората си отново.

— Трябва да има начин да минем през блокадата, да изпратим съобщение — продължи Рен. Едион се запита дали да не му напомни, че Вендлин не е помогнал на Терасен, но осъзна, че не му се влиза в етичен спор.

— Пратих няколко души — каза Муртауг, — но им нямам вяра. Докато пристигнат, ще е късно.

— Какво можем да направим? — настоя отново Рен.

Муртауг отпи от брендито си.

— Ще търсим начини да помогнем от тук. Изобщо не вярвам, че изненадите на Негово Величество се крият само по Мъртвите острови.

Това вече беше интересно. Едион също отпи от брендито, но после го остави. Алкохолът нямаше да му помогне да подреди мислите си. Затова се заслуша в останалите и потъна в спокойния ритъм, в който преценяваше всичките си битки и военни кампании.

* * *

Каол наблюдаваше как Едион крачи из апартамента. Рен и Муртауг бяха излезли по свои задачи.

— Да ти кажа ли как изглеждаш, когато предстои да повърнеш? — попита Едион.

— Знаеш всичко, което знам аз, и не е трудно да се сетиш защо — отвърна със стиснати зъби Каол от стола си. Спорът му с Дориан го бе накарал да не бърза към замъка, макар принцът да му бе нужен, за да изпита теорията си за заклинанието. Дориан бе прав за Селена — за това, че Каол негодува срещу тъмнината й, уменията й и истинската й личност… но това не променяше чувствата му.

— Аз още не разбирам твоята роля във всичко това, капитане — отвърна Едион. — Не се бориш за Елин, нито за Терасен. За какво тогава? За висшето благо? За принца? На чия страна си всъщност? Предател ли си? Бунтовник?

— Не. — Кръвта на Каол се смрази при тази мисъл. — На ничия страна не съм. Искам да помогна на приятеля си, преди да се върна в Аниел.

— Може би това ти е проблемът — оголи зъби Едион. — Че не вземаш страна. Може би трябва да кажеш на баща си, че ще нарушиш думата си.

— Няма да обърна гръб на моето кралство или на моя принц — сопна се Каол. — Няма да се бия в твоята армия. Няма да избивам моя народ. Няма да изменя на думата, която дадох на баща си.

В крайна сметка, бе му останала само честта.

— Ами ако принцът избере да се бие с нас?

— Тогава ще се бия рамо до рамо с него, доколкото ми е възможно. Дори от Аниел.

— Значи ще се биеш рамо до рамо с него, но не за правдата. Нямаш ли свободна воля, желания?

— Желанията ми не ти влизат в работата. — А тези желания… — А и каквото и решение да вземе Дориан, той няма да одобри избиването на невинни.

— Няма вкус за кръвта, а? — подигра се Едион.

Каол не смяташе да му доставя удоволствие, като се поддаде на закачката. Вместо това посегна към гърлото си и каза:

— Мисля, че твоята кралица ще те осъди и за една капка невинна кръв. Ще те заплюе в лицето. В това кралство има добри хора и те заслужават да ги имаш предвид, независимо какво действие решите да предприемете.

Очите на Едион се стрелнаха към бузата на Каол.

— Както е осъдила теб за смъртта на приятелката си?

Едион се усмихна бавно и заканително, а после, толкова бързо, че Каол почти не видя как го прави, се озова пред него, опрял ръце на дръжките на стола.

Запита се дали Едион ще го удари или убие. Лицето му изглеждаше по-вълче от всякога, с изкривен нос и оголени зъби.

— Когато народът ти умира около теб, когато видиш жените си обезчестени, когато наблюдаваш глутници бездомни деца да гинат от глад по улиците, тогава ще ми говориш за това кой е невинен. До този момент фактът е, капитане, че не избираш страна, защото си момченце и те е страх. Не за невинните животи, а за мечтата, в която си се вкопчил. Принцът порасна, кралицата порасна. Само ти — не. Накрая това ще ти излезе през носа.

Каол не отговори нищо и бързо напусна апартамента. Почти не спа. Не прави нищо, освен да гледа към меча, оставен на бюрото му. Когато слънцето изгря, отиде при краля и му разкри плановете си да се върне в Аниел.