Сара Дж. Маас
Огнената наследница (15)

14

Всяка стъпка към централната могила караше кръвта на Селена да бучи в ушите й. Тъмнината между мръсните древни камъни сякаш набъбна и се завъртя. Стана по-студено. И по-сухо.

Нямаше да спре. Не и докато Роуан гледаше. Не и когато имаше толкова работа за вършене. Не смееше да се взира прекалено дълго в отворения портал и нещото, което дебнеше в него. Остатъците от гордостта й — от глупавата й гордост на смъртна — не й позволиха да избяга обратно в полето. А и бягането, спомни си тя, само привличаше някои хищници. Затова продължи да върви бавно, призовала всичко, научено от тренировките, дори и когато тварта се приближи до прага на портала — просто вълна пулсации от свиреп глад, обгърнат в парцали. И все пак тварта си остана в могилата, макар Селена да бе достатъчно близо, че да я завлече в леговището си. Като че ли… се колебаеше.

Подминаваше могилата, когато усети застоял въздух да профучава покрай ушите й. Може би все пак трябваше да побегне. Ако магията й бе едничкото оръжие срещу тварите, ръцете й щяха да са безполезни. Ала тварта остана на прага.

Странният застоял въздух отново профуча. Високо жужене отекна в главата й. Селена се забърза. Тревата захрущя, а тя се опита да запомни всеки детайл, за да го използва срещу всеки евентуален нападател. Върховете на дърветата се люлееха на мъгливия вятър в другия край на полето. Не беше честно.

Селена мина покрай централната могила и стисна зъби от бученето в ушите си, което се превърна в пулсиращо главоболие. Ставаше все по-лошо и по-лошо, с всяка следваща крачка. Дори тварта се бе оттеглила. Но не заради нея или заради Роуан.

Кръгът от мъртва трева свършваше след няколко крачки. Само няколко. Само няколко, след които щеше да побегне от това, което беше накарало дори тварта да потрепери.

И тогава го съзря. Мъжът, застанал зад могилата. Не беше могилна твар. Видя само бялата му кожа, черната като нощта коса, невероятната красота и ониксовата огърлица, висяща от силния му врат, а после…

Тъмнина. Която я заля.

Не припадък. Истинска тъмнина, все едно някой бе хвърлил покров над двамата.

Усети тревата по земята, но не можа да я види. Не виждаше нищо. Нито напред, нито настрани, нито назад. Съществуваха само тя и завихреният мрак.

Селена приклекна и изруга, като огледа тъмнината. Където и да бе той, не бе смъртен, въпреки външния си вид. В това съвършенство, в бездънните му очи нямаше нищо човешко.

Кръв прокапа от горната й устна. Носът й кървеше. Бученето в ушите започна да заглушава мислите й, плановете й, все едно тялото й бе отвратено от това нещо. Мракът остана, непробиваем и безкраен.

Спри. Поеми си дъх.

Ала някой дишаше зад нея. Мъжът или нещо друго?

Дишането стана по-силно и по-близко. Леден вятър лъхна носа й, устните, кожата. Тя се затича. Бе по-умно да тича, отколкото да чака. Направи няколкото крачки, които трябваше да й остават до края на кръга, но…

Нищо. Само безкрайната тъмнина и дишащото нещо, което вече приближаваше. От него се носеше смрад на ръжда, мърша и още някаква миризма, която не бе надушвала цяла вечност, но не можеше да забрави никога, не и след нощта в онази стая…

Богове. Издишване във врата й, промъкващо се вътре в ухото й. Тя се завъртя и пое може би последния си дъх. Светът засия. Но не с облаци или мъртва трева. Не с елфически принц, чакащ наблизо.

А със стая.

С онази стая.

Слугинята пищеше. Пищеше като чайник. Все още имаше локви под затворените прозорци — прозорци, които Селена лично беше затворила предишната вечер, когато бяха започнали да се тресат заради бързата и внезапна буря.

Бе мислила, че е влажно заради дъжда. Бе влязла, тъй като бурята я бе накарала да чуе ужасяващи неща, да се почувства, сякаш има нещо лошо, сякаш някой стои в другия край на помещението. Но не дъжд бе напоил леглото в елегантната стая на провинциалното имение.

Не дъждът бе засъхнал по нея, по ръцете, по кожата и по нощницата й. А миризмата — не просто на кръв, а и на нещо друго…

— Това не е истинско — каза Селена на висок глас и отстъпи от леглото, на което бе застанала като призрак. — Това не се случва наистина!

Но родителите й лежаха там, проснати на кревата, с прерязани гърла от ухо до ухо.

Баща й, широкоплещест и красив, с вече посивяла кожа.

Майка й, със златиста коса, сплъстена от кръв, а лицето й… лицето й…

Бяха заколени като животни. Раните бяха толкова грозни, толкова дълбоки и груби… Родителите й изглеждаха толкова… толкова…

Селена повърна. Падна на колене. Пикочният й мехур се изпусна и тя повърна повторно.

— Това не е истина, не може да е истина — простена тя, докато топлата течност напои панталоните й. Не можеше да си поеме дъх, щеше да се задуши, щеше…

Стана на крака, изскочи от стаята, затича се право към дървените стени, мина през тях, все едно самата тя бе призрак, докато…

Друга стая, друго тяло.

Нехемия. Обезобразена, разкъсана, омърсена и пречупена.

Нещото зад нея се протегна към кръста й, като я хвана за корема, а после я притисна към гърдите си с нежността на любовник. Обзе я паника, толкова силна, че замахна назад с лакът и удари нещо, което почувства като плът и кост.

То изсъска и я пусна. Само това й трябваше. Тя се затича, право през илюзията за кръвта и органите на приятелката й, а после…

Бледата слънчева светлина, мъртвата трева и тежковъоръженият среброкос воин, към когото се затича, без да я е грижа за повърнатото по дрехата си, подмокрените панталони и писъците, излизащи от гърлото й. Тичаше, докато не го стигна и не падна на зелената трева. Стисна туфите и ги закъса, а след това отвори уста да повърне отново, макар вече да нямаше какво. Не знаеше дали плаче, дали крещи, дали изобщо издава някакъв звук.

След това усети промяната и превъплъщението, което зейна в стомаха й, за да я изпълни с неумолим изгарящ пламък.

Не, не…

Агонията мина през нея като пулс, а погледът й ту се избистряше с неестествена яснота, ту се замъгляваше със слабото зрение на смъртна. Челюстите я заболяха, когато зъбите й изскочиха напред и после отново се прибраха. Ту смъртна, ту безсмъртна, променяше се бързо като пърхането на крилцата на колибри.

С всяко следващо превъплъщение кладенецът ставаше все по-дълбок, а огънят се издигна нагоре и още по-нагоре…

И тогава наистина изпищя, тъй като гърлото й пламна. А може би магията й най-сетне бликна, освободена след толкова време.

Магията…

* * *

Селена се събуди под плетеницата листа на гората. Бе още ден, а от мръсотията по ризата, панталоните и ботушите й изглеждаше сякаш Роуан я е влачил от могилите до тук.

По ризата и панталоните й имаше повърнато. Освен това…

Беше се подмокрила. Лицето й пламна, но тя прогони мисълта защо е станало това, защо е повърнала. И последната мисъл, за магията…

— Никаква дисциплина, никакъв самоконтрол, никаква смелост — долетя ръмжащ глас.

С пулсираща от главоболие глава тя намери Роуан, седнал на камък и поставил мускулестите си ръце на коленете си. От лявата висеше кинжал, все едно го бе подхвърлял във въздуха, докато тя лежеше в собствената си мръсотия.

— Провали се — отсече той. — Стигна другата страна на полето, но ти казах да се изправиш срещу тварите, не да направиш магическа сценка.

— Ще те убия — каза тя с дрезгав глас. — Как смееш…

— Онова не беше твар, принцесо.

Той насочи погледа си към дърветата зад нея. Можеше да му изреве, че й отказва пътя до Доранел заради техническа подробност, но когато очите им се срещнаха, той като че казваше: „Онова нещо не трябваше да е там“.

„Какво тогава беше, по дяволите, тъпо копеле такова“ — отвърна на погледа му тя.

Той стисна зъби, преди да отговори.

— Не знам. Със седмици бродеха кожоходи, които ръмжаха откъм хълмовете и търсеха хора, които да одерат, но това… бе нещо съвсем различно. Не съм срещал подобно нито по тези земи, нито където и да е. Понеже трябваше да те извлека оттам, не мисля, че ще науча нещо в скоро време. — Той я погледна критично. — Когато се върнах, си беше отишло. Кажи ми какво стана. Видях само мрак, а когато се върна… беше различна.

Тя дръзна да погледне към себе си. Кожата й бе бяла като кост, все едно малкото цвят, който бе придобила по покривите във Варес, бе изстърган от нея. Не просто от страх или болест.

— Не — отвърна тя. — Върви по дяволите.

— Други хора може да умрат от това.

— Искам да се върна в крепостта — въздъхна тя. Не искаше да знае за съществата, за караконджулите или другите подобни изроди. Всяка дума й костваше огромно усилие.

— Ще приключим, когато аз кажа.

— Може да ме убиеш, измъчваш или хвърлиш от скала, но днес не съм способна да направя нищо повече. В онази тъмнина видях неща, които никой не бива да вижда. Върнах се в спомените си. Не в най-хубавите от тях. Това стига ли ти?

Той изплю шумно, но стана на крака и закрачи. Селена се изправи с олюляване и тръгна подире му, по целия път към коридорите на Мъглив рид, където сви тялото си така, че никой от стражите или работниците да не види подмокрените й панталони или повърнатото. Не можеше обаче да скрие лицето си. Задържа вниманието си върху принца, докато той не отвори една дървена врата и оттам не я лъхна облак пара.

— Това са женските бани. Стаята ти е на горния етаж. Утре призори те искам в кухнята.

С тези думи той я остави отново.

Селена влезе в горещата стая, без да се интересува кой е вътре. Свали дрехите си, стовари се в една от каменните вани и дълго време дори не помръдна.