Сара Дж. Маас
Огнената наследница (59)

58

— Бъди готов да тръгнеш за Сурия след два дни — нареди Едион на Рен, когато се събраха в полунощ в апартамента, в който Рен и Муртауг бяха останали. Все още не подозираха чий е. — Излез през южната порта. В този час е най-малко проверяваната.

Бяха минали седмици от последната им среща и три дни от неясното писмо, което бе пристигнало за Муртауг от Сол от Сурия — покана от стар приятел за посещение. Думите бяха толкова прости, че разбраха как младият лорд намеква за интерес към „възможността“, спомената от Муртауг в предишното писмо. Оттогава Едион бе разучил всеки път на север, като изчисляваше местонахождението и движенията на всеки легион и гарнизон. След още два дни дворът може би щеше да започне отново да се събира.

— Защо тогава чувството е все едно бягаме? — попита Рен, като спря обичайното си крачене напред-назад. Младият лорд на Олсбрук се бе излекувал и бе превърнал част от хола в свое лично помещение за тренировки, в което да възстанови силите си. Едион се питаше колко ли очарована ще е кралицата от това.

— Ами, защото бягаш — измърка Едион и отхапа от една от ябълките, които бе взел на пазара за Рен и стареца. — Колкото по-дълго останеш тук, толкова по-голям риск има да те намерят и всичко да се провали. Прекалено си разпознаваем, повече работа ще свършиш в Терасен. Няма да се пазаря, тъй че не си прави труда да отговаряш.

— Ами ти? — попита Рен капитана, който бе седнал на обичайния си стол.

Каол се намръщи и отговори тихо:

— След няколко дни се връщам в Аниел.

За да изпълни сделката, в която бе продал свободата си, за да изведе Елин във Вендлин. Ако Едион се оставеше да мисли прекалено дълго за това, щеше да се почувства зле. Не че харесваше капитана. Дори не го уважаваше. Всъщност съжаляваше, че Каол го е видял на онова стълбище да страда за смъртта на народа си в трудовите лагери. Но ето че бяха тук. Нямаше връщане назад.

— Като наш шпионин? — спря Рен, за да погледне капитана.

— Ще ви трябва вътрешен човек, все едно дали съм в Рифтхолд, или Аниел.

— Имам си вътрешни хора — отвърна Рен.

— Не ме интересува, Рен — махна с ръка Едион. — Просто се подготви да вървиш и спри да ме тормозиш с безкрайните си въпроси. — Ако трябваше, щеше да го върже за коня.

Едион се канеше да се извърне, когато по стълбите отекнаха стъпки. Всички извадиха мечове, вратата се отвори и Муртауг се появи задъхан на прага. Очите на стареца бяха ококорени, а устата му се отваряше и затваряше. Зад него не се виждаше заплаха по стълбите, не изглеждаше като да го преследват. Едион обаче остана с изваден мач и се премести за по-добра позиция.

Рен изтича до Муртауг и го прегърна през рамо. Старецът обаче заби пети в килима.

— Тя е жива — каза той на Рен, на Едион и на себе си. — Наистина.

Сърцето на Едион прескочи един удар. После пак запулсира и пак спря. Той бавно прибра меча и си наложи да се успокои, преди да каже:

— Изплю камъчето, старче.

Муртауг премигна и се разсмя задавено.

— Жива е! Във Вендлин!

Капитанът приближи. Едион щеше да го последва, ако краката му не бяха омекнали. Щом Муртауг бе научил за нея…

— Кажи ми всичко — нареди капитанът.

— Целият град говори за това — поклати глава той, — хората са излезли по улиците.

— Давай по същество — сопна се Едион.

— Легионът на генерал Нарок наистина е стигнал Вендлин — рече Муртауг. — Никой не знае как или защо, но Елин е била там, в Камбрийските планини, и го посрещнала в бой. Казват, че през цялото това време се е крила в Доранел.

„Жива — повтори си Едион. — Жива, а не мъртва след битката, дори ако Муртауг бърка детайлите.“

Старецът се бе ухилил.

— Убила е Нарок и хората му. Спасила мнозина с магията си. Казват, че владеела огъня със сила, невиждана от времената на самия Бранън.

Сърцето на Едион се сви до такава степен, че го заболя. Капитанът просто гледаше към стареца.

Това бе послание за целия свят. Елин бе воин, способна да се бие както с меч, така и с магия. Бе спряла да се крие.

— Тръгвам на север още днес. Това не може да чака — обърна се Муртауг към вратата. — Преди кралят да попречи на новините да се разпространят. Трябва да съобщя вестите в Терасен.

Последваха го по стълбите, към склада отдолу. Дори отвътре елфическият слух на Едион долови нарастващото напрежение по улиците. В мига, в който влезнеха в двореца, щеше да трябва да преценяват всяка своя стъпка, всяка своя дума. Отсега нататък много хора щяха да го държат под око.

Елин, неговата кралица. Едион бавно се усмихна. Кралят никога нямаше да разбере кой всъщност я е изпратил във Вендлин. Че неговият собствен шампион е унищожил Нарок. Малцина знаеха за недоверието, което семейство Галантиус изпитваше към Майев, затова Доранел беше в очите им добро скривалище да отгледаш млада кралица през всичките тези години.

— Изляза ли от града — рече Муртауг, докато вървеше към коня в склада, — ще пратя ездачи към всичките ни контакти във Фенхароу и Мелисанде. Рен, ти остани тук. Аз ще се справя със Сурия.

Едион стисна рамото на стареца.

— Кажи на Гибелния легион да се крие, докато се върна, но нека връзката за припаси с бунтовниците остане отворена. На всяка цена!

Не пусна Муртауг, докато възрастният човек не кимна.

— Дядо — каза Рен и помогна на мъжа да се качи на седлото, — нека аз ида.

— Тук ще стоиш — нареди Едион и Рен настръхна.

— Събери каквато информация можеш и после ще дойдеш при мен, когато съм готов — промърмори старецът в съгласие.

Едион не даде време на Рен да откаже, а отвори вратата на склада за Муртауг. Студен нощен въздух влезе вътре и се смеси с шумотевицата от града. Елин го бе сторила, Елин бе предизвикала това вълнение. Жребецът удари с копито и изпръхтя. Муртауг щеше да се отдалечи в галоп, ако капитанът не бе скочил да хване юздите му.

— Ейлве — прошепна Каол. — Кажи и на хората от Ейлве. Да не се предават. Да са готови. — Може би от светлината, а може би и от студа, но Едион можеше да се закълне, че в очите на капитана плуват сълзи. — Кажи им, че е време да отвърнат на удара.

* * *

Муртауг Олсбрук и ездачите му разпространиха новините като пожар. По всеки път, по всяка река, на север, юг и запад, през сняг, дъжд и мъгла, копитата на конете им отекнаха във всяко кралство. И от всеки град, от всеки хан, след всяка среща, тръгваха нови ездачи.

И така, докато не остана непокрит път, докато не остана човек, който да не знае, че Елин Галантиус е жива и готова да се изправи срещу Адарлан.

През Планините на Белия зъб и Рюн, по пътя към Западната пустош и червенокосата кралица, която управляваше от рушащия се замък. Към Пустинната земя и крепостта в оазиса на Тихите асасини. Конски тропот отекна по пътищата на целия континент, та чак до Банджали и речния дворец на краля и кралицата на Ейлве, все още носещи траурни дрехи.

„Не се предавайте“ — казаха ездачите на света.

Не се предавайте.

* * *

Дориан никога не бе виждал баща си толкова ядосан. Тази сутрин двама министри бяха екзекутирани. Единственото им прегрешение беше, че бяха опитали да го успокоят. Цял ден след новините за стореното от Елин във Вендлин баща й все още кипеше от гняв и търсеше отговори.

На Дориан щеше да му е смешно — бе в стила на Селена да се завърне по такъв начин, — ако не бе толкова ужасен. Бе начертала граница. Нещо повече, бе победила един от най-смъртоносните генерали на краля.

Никой, правил това, не бе оцелявал. Никога.

Някъде във Вендлин приятелката му променяше света, изпълняваше обещанието, което му бе дала. Не го бе забравила, нито него, нито останалите тук.

Когато намереха начин да унищожат кулата и да освободят магията от игото на баща му, тя щеше да разбере, че и те не са я забравили. Че той не я е забравил.

Затова Дориан остави баща си да беснее. Стоеше на съвещанията и потисна ужаса и погнусата си, когато кралят прати трети министър на гилотината. Заради Сорша, заради обещанието да я опази в безопасност и заради това, че някой ден нямаше да има нужда да крие кой е и какъв е. Запази маската си, предлагаше банални съвети какво да правят с Елин и се преструваше. За последно.

Когато Селена се върнеше, както се бе заклела…

Щяха да променят света заедно.