Сара Дж. Маас
Огнената наследница (48)

47

Селена тихо изруга и огледа дърветата. Къде, по дяволите, бе отишло това същество? Дъждът заваля отново, но миризмата на смърт все още бе всепоглъщаща. Тя извади дългия си кинжал, за да го насочи по посока на Роуан, да му даде знак да покаже дали диша. Трябваше да е жив. Нямаше да приеме алтернативата. Острието бе толкова чисто, че видя в него лицето си, дърветата, небето и…

Съществото, застанало зад нея.

Селена се завъртя и замахна към незащитената му страна. Единият й кинжал бе насочен към ребрата му, а другият — към гърлото. Това бе движение, което бе практикувала години наред, лесно като дишането.

Но черните му бездънни очи я срещнаха и Селена замръзна, телом и духом. Магията й изпука и угасна. Едвам чу влажното тупване на оръжията й, когато удариха земята. Дъждът, капещ по лицето й, бе съвсем далечно усещане.

Около тях се простря тъмнина, приветстваща, прегръщаща. Готова да я успокои. Създанието свали качулката на наметалото си.

Лицето му бе на млад мъж, неестествено съвършено. На врата си носеше тъмен камък — камък на Уирда, спомни си смътно тя, — блестящ на дъжда. Това бе превъплъщение на бога на смъртта. Нито изражението на лицето му, нито гласът му бяха на смъртен, когато се усмихна и каза:

— Ти си била…

Не можеше да отклони поглед. В тъмнината се чуха писъци. Писъците, които бе заглушавала години наред. Но сега те я викаха.

Усмивката му се разшири и разкри прекалено бели зъби. Той посегна с ръка към гърлото й.

Ледените му пръсти бяха толкова нежни. Погали с палец врата й, след което наклони главата й, за да я погледне в очите.

— Агонията ти бе сладка като вино — промърмори той и се втренчи в душата й.

Вятър забрули лицето й, ръцете й, тялото й започна да вие името й. Но в тези очи имаше спокойствие и вечност, обещание за толкова сладък мрак. Тя не можеше да отклони поглед. Щеше да е такова облекчение да се остави на мрака. Трябваше просто да се предаде, както той искаше. „Вземи ме — искаше, опитваше да каже тя. — Вземи всичко.“

Блясък на сребро и стомана разбиха мастилената завеса и още едно същество — от вятър, гняв и омраза — се появи там, за да я отнесе. Тя замахна към него, но усети лед, усети… Роуан.

Роуан искаше да я отведе надалече, викаше името й, но тя не можеше да го стигне, не можеше да спре порива към другото същество.

Зъби пронизаха кожата й между врата и рамото, тя подскочи към болката все едно бе въже, което да я измъкне от морето на ступора, докато…

Роуан не я притисна към себе си, като я прегърна с една ръка. Мечът му бе в другата, а кръв течеше по брадичката му, когато заотстъпва от създанието, дебнещо до дървото. Болка. Ето защо трупът от тази сутрин бе така белязан. Полуелфът бе опитал да си причини физическа болка, за да се освободи от тези твари, за да напомни на тялото си кое е истина и кое не е.

Съществото сподави смеха си. Богове, бе я хипнотизирало. Така бързо, така лесно. Не бе имала шанс, а в момента Роуан не нападаше, защото…

В тъмното, с ограничени оръжия срещу враг, който не се нуждаеше от меч, за да ги убие, дори Роуан нямаше шанс. Истинският воин знаеше кога трябва да отстъпи от битка.

— Трябва да бягаме — каза той.

Съществото отново се изсмя и пристъпи към тях. Роуан я издърпа назад.

— Може да опитате — каза то с глас от друг свят.

Това бе всичко, което Селена искаше да чуе. Тя вдигна стена от пламък и двамата с Роуан побягнаха. Вложи цялата си воля, ужас и срам в щита, без да я е грижа за последствията. Създанието изсъска. Нямаше представа дали светлината пречи на очите му, или просто е подразнено.

Не я интересуваше. Стената им спечели време — цяла минута, в която тичаха нагоре през дърветата. Тогава зад гърба им се чу трещене, а смрадта се разпростря наоколо като паяжина.

Роуан познаваше гората, знаеше как да прикрива следите им. Това им спечели още време и разстояние. Но съществото ги преследваше, макар той да използваше вятъра, за да разпръсва миризмата им.

Тичаха километър след километър, докато не започна да усеща дъха в дробовете си като натрошено стъкло. Дори Роуан изглеждаше изморен. Не се придвижваха към крепостта — нямаше да отведат това нещо дори на двайсет километра от нея. Бяха се насочили към Камбрийските планини. Въздухът ставаше все по-студен, а хълмовете — по-стръмни.

Ала съществото ги следваше непреклонно.

— Той няма да спре — изпъшка Селена, когато се изкатериха почти на четири крака по един стръмен наклон. Сподави подтика да падне на колене и да повърне. — Следва миризмата като хрътка.

Нейната миризма. Далеч зад тях съществото продължаваше подире й.

Роуан оголи зъби. Дъждът течеше по лицето му.

— Тогава ще бягаме, докато пукне!

Мълния освети една козя пътека, водеща нагоре по хълма.

— Роуан — изрече задъхано Селена, — имам идея.

* * *

Селена се запита дали просто не си проси смъртта.

А може би богът на смъртта просто обичаше да си играе с нея.

Беше поредното мъчително придвижване нагоре сред дървета, чиято кора бе одрана. След това си направи весел огън и запали факла до един забравен път. Светлината освети оголените дървета.

Молеше се останалият далеч зад нея Роуан да привлича вниманието на създанието така, както му бе казала — като го води в кръг с миризма от туниката й.

Прокара кинжала си по една голяма скала и се чу скърцане. Въпреки непрестанното си треперене, докато го точеше, тананикаше откъс от симфонията, която бе ходила да слуша в Рифтхолд всяка година, преди да стане робиня. Контролираше дишането си и се съсредоточи да брои минутите. Чудеше се колко ли време може да остане така, преди да намери друг начин.

Скръц. Вонята на гнилоч я блъсна в носа, а притихналата гора стана дори още по-тиха.

Скръц. Не нейното острие се точеше, а нечие чуждо, почти като отговор на нейното.

Тя въздъхна от облекчение и прокара кинжала още веднъж по влажния камък, преди да се изправи. Вложи сила в коленете си. Не си позволи да затрепери, когато видя петима от тях, застанали зад голите дървета. Високи, мършави, носещи зловещите си сечива. „Бягай“ — изкрещя тялото й, но тя остана на място. Вирна брадичка и се усмихна в тъмното.

— Радвам се, че получихте поканата ми.

Не се чу звук, не се видя движение.

— Четирима от приятелите ви дойдоха неканени последния път, когато напалих огън тук. Не им се отрази добре. Вие обаче вече знаете това.

Още един наточи остриетата си. Светлината на огъня се пречупи в назъбения метал.

— Елфическа кучка. Добре ще се позабавляваме с теб.

Тя се поклони, макар стомахът й да се обръщаше от вонята на мърша, и размаха факла все едно да ги покани към това, което чакаше долу.

— Надявам се — каза тя.

Хукна да бяга, преди да я обкръжат.

* * *

Селена разбра, че са недалеч, не по стъпканите храсти или свиренето на остриетата във въздуха, а по вонята, която сграбчи със стоманени пръсти сетивата й. Стиснала факлата в една ръка, тя използва другата, за да остане изправена, докато тичаше надолу по стръмния път, като избягваше скали, къпинаци и разхлабени камъни.

Измина километър, докато стигне мястото, където бе казала на Роуан да отведе съществото. Безумен бяг в мрака. Коленете и лактите й протестираха, но тя продължи да тича, а кожоходите съкращаваха разстоянието около нея като вълци край елен.

Ключът бе да не се паникьосва. Паниката те прави глупав. Паниката убива. Чу писък на ястреб. Роуан бе точно там, където бяха планирали, а съществото на краля тъпчеше храстите на минута зад него. Точно край рекичката, където бе хвърлила факлата. Точно където пътят се изкривяваше покрай една скала.

Древният път продължаваше в една посока, но тя отиде в другата. Вятърът профуча покрай нея, но към пътя. Скри се зад едно дърво и постави ръка на устата си, за да заглуши накъсаното си дишане. Вятърът отвя миризмата й.

След миг твърдо тяло обкръжи защитно нейното. А после петте чифта боси крака минаха по пътя, след миризмата, която бе полетяла към създанието, тичащо след тях.

Притисна лице в гърдите на Роуан. Ръцете му бяха здрави като стени, а оръжията по тях — успокоителни.

Най-сетне той я дръпна за ръкава, за да я накара да се покатери. С няколко движения тя се изтегли до върха на дървото и се качи на един широк клон в подножието му. Миг по-късно Роуан приседна зад нея. Той я притисна до себе си, а тя опря гръб в гърдите му, когато я прегърна, за да скрие миризмата й от беснеещите чудовища отдолу.

Мина минута, преди писъците да започнат — блеещи крясъци, викове и ревове от два различни вида чудовища, които знаеха, че смъртта идва за тях и лицето й не е приятно.

Изчадията се биха повече от час в дъжда, докато един от писъците не се извиси победно и неземните ревове не заглъхнаха.

Селена и Роуан се притиснаха един до друг и не мигнаха цяла нощ.