Сара Дж. Маас
Огнената наследница (44)

43

На следващия ден Роуан не я пусна от леглото. Донесе поднос с храна и дори се погрижи тя да изяде цялото говеждо, половин хрупкав хляб, купа пролетни боровинки, а също и да изпие купа чай от джинджифил. Не му трябваше да я убеждава много, тя умираше от глад. Но ако не го познаваше, щеше да реши, че се притеснява за нея. Емрис и Лука я посетиха, за да видят дали е жива, погледнаха към каменното лице на Роуан и като чуха ръмженето му, си излязоха с думите, че тя е в компетентни ръце и с обещанието, че ще се върнат, когато е по-добре.

— Знаеш ли — каза Селена, свита в кревата с четвъртата си чаша чай за деня, — съмнявам се, че сега ще има кой да ме нападне, след като са свикнали с глупостите ми вече толкова време.

Роуан, който отново гледаше картата с намерените тела, дори не вдигна очи от бюрото.

— Няма да правя компромиси.

Може би щеше да се разсмее, ако пронизваща болка не бе плъзнала по тялото й. Преодоля я, като стисна купата и се съсредоточи върху дишането си. Затова му позволяваше да се вайка около нея — от магическия провал снощи цялото тяло я болеше. Постоянните болки и смъдежи, размазаното периферно зрение… дори от огледа на стаята получаваше гадене.

— Значи искаш да ми кажеш, че когато някоя жена почти изгори с магията си, не само трябва да премине през цялата тази мъка, но и мъжките я пазят като квачки?

Той свали писалката си и се обърна да я погледне.

— Няма нищо общо с квачките. Ти поне си способна да се защитиш с физически средства, когато не можеш да използваш магията си. Другите елфи, дори да имат оръжия и да са обучени, без магията си са раними, особено когато са изтощени или ги боли. Това кара останалите — и да, обикновено мъжете — да настръхват. Други убиват, без да мислят има ли реална заплаха, или не.

— Каква заплаха? Земите на Майев са мирни.

Тя се приведе над чая си, но той вече се придвижваше, толкова бързо, че хвана купата, преди тя да докосне масата. Взе я от нея с изненадваща нежност и когато видя, че чаят е свършил, й наля още.

— Всякакви заплахи. Мъже, жени, същества… Няма как да спориш срещу това. Дори да не бе част от културата ни, пак остава инстинктът да пазим беззащитните, все едно дали са мъже или жени, млади или стари. — Той се протегна към филията хляб и купата супа с говеждо. — Изяж това.

— Невероятно е, че го казвам, но още една хапка и ще повърна.

О, той май наистина се притесняваше и макар това да сгряваше изтормозеното й сърце, започна да става досадно.

Мръсникът потопи хляба в бульона и й го подаде.

— Трябва да си върнеш силите. Приближи опасно изгарянето, защото не се беше нахранила както трябва.

Хубаво. И без това бе прекалено вкусно, за да му устои. Взе хляба и бульона. Докато се хранеше, провери дали стаята отговаря на проверка — огънят гореше силно (задушаващо горещо от сутринта заради студените вълни, които я обливаха), един прозорец бе открехнат само колкото да влиза въздух (за горещите й вълни), вратата бе затворена плътно (и заключена), а я очакваше и още един чайник (в момента разположен на бюрото му). Когато се увери, че е подсигурил всичко и че в сенките не са се спотаили врагове, той я огледа преценяващо — кожата (бледа и бляскава от горещината вчера), устните (побелели и напукани), стойката (отпусната и ленива), очите (замъглени от болка и все по-раздразнени). Роуан отново се намръщи.

След като му подаде празната купа, тя разтри веждите си, за да облекчи пронизващото я главоболие.

— Та значи когато магията свърши — каза тя, — това е — или спираш, или изгаряш?

— Е — облегна се Роуан на стола си, — има го и каранам.

Древният език бе толкова красив. Ако имаше право на последно желание, Селена щеше да го помоли да говори на него, за да се наслади на изтънчените звуци.

— Трудно е да се обясни — продължи Роуан. — Виждал съм го използвано само на бойното поле, и то рядко. Когато си изтощен, твоят каранам може да ти предаде от силата си, стига да сте съвместими и да имате кръвно родство.

Тя наклони глава.

— Ако с теб сме каранам и аз ти дам от силата си, ще продължиш ли да използваш само вятър и лед, не и огън?

Той кимна мрачно.

— Как разбираш дали си пасваш с някого?

— Не може да разбереш, докато не опиташ. Връзката е толкова рядка, че повечето елфи така и не намират някой, който им пасва или на когото да могат да се доверят. Винаги има опасност другият да вземе прекалено много и ако е неопитен, може да погуби разсъдъка ти. А може да изгорите и двамата!

Интересно.

— А можеш ли да крадеш магия?

— По-неблагонадеждни елфи са опитвали да го правят, за да печелят битки и да добавят чужда сила към своята. Ала никога не се е получавало. А ако е станело, е било защото заложникът случайно е пасвал на похитителя си. Майев е забранила принудителните връзки много преди да се родя, но… бил съм изпращан няколко пъти на лов за покварени елфи, които държат своите каранами като роби. Обикновено няма как да възстановиш пречупените роби. Най-милостиво е да отнемеш живота им.

Лицето и гласът му не се промениха, ала тя каза тихо:

— Сигурно това е по-трудно от всичките войни и обсади, в които си участвал.

Сянка мина по изсеченото му лице.

— Безсмъртието не е чак такъв дар, за какъвто го смятат смъртните. То ражда чудовища, които биха погнусили дори и теб. Представи си садистите, които си срещала, но с хилядолетие, през което да усъвършенстват уменията си и да потънат в още по-дълбока перверзия.

Селена потръпна.

— Разговорът е прекалено ужасен за след ядене — каза тя и се отпусна на възглавниците. — Кажи кой от приятелите ти е най-хубав и дали би ме харесал.

Роуан се задави.

— Кръвта ми изстива само при мисълта да си с някой от другарите ми.

— Толкова ли са ужасни? Котанчо изглеждаше свестен.

— Не мисля, че „Котанчо“ ще знае какво да прави с теб. Нито някой от останалите. Ще се стигне до битка.

Тя се ухили и той кръстоса ръце.

— Вероятно не биха се интересували от теб, тъй като скоро ще бъдеш стара и грохнала. Усилията да те спечелят не биха си стрували.

— Ех, че си лош — завъртя очи тя.

Настъпи тишина. Той я погледна отново — преценяващо, макар вече уморено и раздразнено. Не се изненада, когато спря очите си на оголените й китки — една от малкото части от плътта й, която се виждаше въпреки завивките, които бе струпал върху нея миналата вечер. Тогава не го бяха обсъдили, но тя знаеше, че той се готви за това.

В погледа му нямаше обвинение, когато каза:

— Умел лечител би могъл да те отърве от белезите. Поне от тези по китките и от повечето на гърба ти.

Тя стисна зъби, но след миг въздъхна. Знаеше, че няма да разбере без допълнителни обяснения и каза:

— В недрата на мините имаше килии, в които наказваха робите. Толкова тъмни, че ако се пробудиш в тях, ще решиш, че си ослепен. Понякога ме заключваха там. Веднъж — за три седмици. Единственото нещо, което ме съхрани, бе че си повтарях името си. Отново и отново. Аз съм Селена Сардотиен.

Лицето на Роуан се изопна, но тя продължи:

— Когато ме пуснаха, толкова голяма част от ума ми беше помръкнала, че помнех само името си — Селена. Селена Сардотиен, надменната, умелата, храбрата, тази Селена, която бе оръжие на смъртта. — Тя прокара трепереща ръка през косата си. — Обикновено не си позволявам да мисля за тази част от престоя си в Ендовиер — призна тя. — След като се измъкнах, имаше нощи, в които се събуждах с мисълта, че отново съм в килиите. Палех всяка свещ в стаята си, за да докажа, че не съм. В Ендовиер не просто те убиват. Пречупват те. Там има хиляди роби, мнозина от Терасен. Независимо от това какво ще правя с рождените си права, някой ден ще намеря начин да ги освободя. Всичките. Също и робите в Калакула. Белезите ми напомнят за това.

Досега не го беше изричала, но сега изплю камъчето. Справеше ли се с краля на Адарлан, щеше да се погрижи и за трудовите лагери, ако те не изчезнеха с него. Ако трябваше, щеше лично да ги разгради, камък по камък.

— Какво се е случило преди десет години, Елин? — попита Роуан.

— Няма да говоря за това.

— Вземеш ли короната си, може да освободиш Ендовиер много по-лесно, отколкото, ако…

— Не мога да говоря за това.

— Защо?

В спомените й имаше яма. Ако паднеше в нея, нямаше да може да се изкатери обратно. Не ставаше дума за смъртта на родителите й. Бе способна да разказва смътни подробности на останалите. Болката все още бе смазваща и не я оставяше на мира. Но не пробуждането между труповете им бе това, което разби всичко, което Елин Галантиус бе и можеше да бъде. В спомените на съзнанието си чу гласа на друга жена, любвеобилен и безумен, друга жена, която…

Тя отново потърка вежди.

— Този гняв — каза прегракнало тя. — Има отчаяние, омраза и гняв, които живеят и дишат вътре в мен. В тях няма разум или нежност. Това е чудовище, което дебне под кожата ми. Последните десет години работех всеки ден и час, за да държа това чудовище заключено. В мига, в който заговоря за тези два дни, за това какво е станало тогава, чудовището ще се измъкне. Не знам какво мога да направя.

Така бях способна да се изправя срещу краля на Адарлан, да се сприятеля със сина и капитана му, да живея в двореца. Понеже не се поддадох на този гняв, на спомените, нито на милиметър. Сега гледам инструментите, способни да унищожат врага ми, ала не мога да пусна чудовището, тъй като то ще ме накара да използвам оръжията срещу краля, а не ги ли оставя там, където им е мястото — мога да унищожа света от злоба. Затова трябва да бъда Селена, а не Елин. Тъй като Елин означава да срещна онези неща, да пусна чудовището. Разбираш ли ме?

— Не мисля, че би унищожила света от злоба — втвърди тона си той. — Мисля обаче, че ти харесва да страдаш. Събираш белезите си, понеже искаш доказателство, че изплащаш греховете, които си извършила. Знам това, защото правя същото нещо през последните двеста години. Кажи ми, считаш ли, че ще отидеш след смъртта си в благословена отвъдна земя или напротив, че ще гориш в ада? Според мен се надяваш на ада. Как би ги срещнала в отвъдното? По-добре да страдаш. Да си прокълната навеки. Да…

— Достатъчно — прошепна тя. Явно прозвуча толкова нещастна и мъничка, колкото се чувстваше, тъй като той се обърна към бюрото. Селена притвори очи, но сърцето й продължи да тупка бясно.

Не знаеше колко време е минало. Не след дълго матракът се размърда и изскърца, а едно топло тяло се притисна до нейното. Не я държеше, просто лежеше до нея. Не отвори очи, но вдиша аромата му на борове и сняг. Болката й поутихна.

— Ако отидеш в ада — каза той и гърдите му се размърдаха до нея, — ще сме там заедно.

— Горкият бог на мрака.

Той я погали с голямата си ръка по косата, а тя почти измърка. Не бе осъзнавала колко й липсва да бъде докосвана, от който и да е — приятел или враг.

— Когато оздравея, ще ми викаш ли, задето едва не изгорях?

Той се изсмя леко, но продължи да я гали.

— Представа си нямаш как.

Тя се усмихна във възглавницата, а ръката му замръзна за миг, след което отново я погали. Не след дълго промърмори:

— Не се съмнявам, че един ден ще успееш да освободиш робите от лагерите. Все едно кое име използваш.

Очите й запариха под клепачите, но тя се облегна в него и стигна дотам, че постави ръка на широките му гърди, наслаждавайки се на спокойния сърдечен ритъм под пръстите й.

— Благодаря ти, че се грижиш за мен — каза тя.

Той изсумтя. Не разбра дали приема, или отказва благодарността. Сънят я споходи и тя потъна в него.

* * *

Роуан я задържа в стаята си още няколко дни и дори след като тя му каза, че се чувства добре, я накара да остане на легло половин ден допълнително. Предполагаше, че е хубаво да има някой, дори да е свиреп и ръмжащ елфически воин, който да го е грижа дали тя ще живее, или ще умре.

Рожденият й ден настъпи — деветнайсет й се стори глупава възраст, — а едничкият й подарък бе това, че Роуан я остави сама за няколко часа. Върна се с вестта за трупа на още един полуелф, намерен край брега. Помоли го да й позволи да го види, ала той й отказа с нещо подобно на лай. След това рече, че е проверил лично и методът бил същият. Засъхнала кръв по носа, тяло, изцедено до черупка и хвърлено напосоки. Бе отишъл отново в онзи град и там му се бяха зарадвали, тъй като носеше злато и сребро.

След това се върна при Селена с шоколади и каза, че е обиден, задето е възприела отсъствието му като подарък за рождения си ден. Тя опита да го прегърне, но той не искаше. Дори й го каза. Въпреки това следващият път, когато използваше банята, се промъкна зад стола му и го целуна звучно по бузата. Той й махна да се разкара и изръмжа, но подозираше, че я е пуснал да мине през защитите му.

Така допусна грешката да реши, че следващият път, когато са навън, ще й е приятно.

* * *

Селена стоеше със свити колене и стиснати юмруци на покритата с мъх поляна. На другия й край бе Роуан. Той не й бе казал нищо, но тя зае защитна позиция още щом видя блясъка в очите му. Изглеждаше така само когато решеше да превърне живота й в ад. И понеже не бяха минали покрай руините от храма, предполагаше, че е овладяла поне един елемент от силите си въпреки събитията от Белтейн. Това означаваше, че предстои следващият.

— Магията ти няма форма — каза накрая Роуан, застанал толкова неподвижен, че тя му завидя. — Поради това имаш малък контрол. При нападение огнената топка и вълната от пламък могат да бъдат полезни, да. Но ако искаш да владееш силата си срещу опитен боец, трябва да се научиш да я използваш.

Тя простена.

— Но — добави силно той — ти имаш едно предимство, което мнозина магьосници нямат. Умееш да се биеш с оръжия.

— Първо ми донесе шоколад за рождения ден, а сега ми отправяш комплимент?

Присви очи и двамата отново потънаха в един от безгласните си разговори. „Колкото повече говориш, толкова повече ще съжаляваш.“

Тя се усмихна леко.

„Извинявай, учителю. На твое разположение съм.“

„Глезла.“

Той я посочи с брадичка.

— Пламъкът може да поеме каквато форма си поискаш. Единственото ограничение е въображението ти. Предвид това откъде идваш, ако се наложи да нападаш…

— Искаш да направя огнен меч?

— Или стрели. Или кинжали. Силата е твоя. Визуализирай я и я използвай, както би използвала оръжието на смъртна.

Тя преглътна. Той се усмихна.

„Страх ли те е да играеш с огъня, принцесо?“

„Няма да ти хареса, ако ти опърля веждите!“

„Пробвай!“

— Какво бе първото нещо, което научи като асасин?

— Как да се защитавам.

Разбра защо е изглеждал толкова доволен последните минути, щом рече:

— Чудесно!

* * *

Оказа се неприятно да я целят с ледени кинжали. Роуан запращаше по нея кинжал подир кинжала и всеки път, когато опиташе (и не успееше) да си представи огнен щит, не постигаше нищо. Дори да се появеше, оставаше или твърде наляво, или прекалено надясно.

Роуан не искаше стена от пламъци. Искаше малък овладян щит. Нямаше значение колко пъти я ощипа по ръцете или лицето. Нито че по бузите й имаше засъхнала кръв. Трябваше да създаде просто един малък щит и той щеше да престане.

Задъхана и изпотена, Селена започна да се чуди дали не трябва да застане на пътя на следващия кинжал и да сложи край на мъките си, когато Роуан изръмжа:

— Старай се повече.

— Старая се — сопна се тя и се преметна на земята, когато той изстреля два ледени кинжала към главата й.

— Държиш се все едно всеки миг ще изгориш.

— Може и така да стане.

— Ако вярваш, че си на ръба след час тренировки…

— На Белтейн стана много бързо.

— Това не бе краят на силите ти. — Следващият леден кинжал застина във въздуха над главата й. — Просто се остави магията да те омае и да направи това, което иска. Да те погълне. Ако мислеше, можеше да поддържаш тези пламъци седмици или дори месеци.

— Не! — Не знаеше какво друго да отговори.

— Знаех си — разшири ноздри той. — Искаш силата ти да е малка. Почувства се облекчена, че това е всичко, което имаш.

Без предупреждение запрати кинжал по нея, а после още един и още един. Тя вдигна лявата си ръка, все едно, за да вдигне щит, и си представи пламъка, който обкръжава ръката й, блокира кинжалите и ги унищожава. Но…

Изпсува така гръмко, че птичките наоколо спряха да пеят. Стисна ръката си, а кръвта потече към туниката й.

— Стига си ме блъскал! Схващам!

Но към нея полетя друг кинжал. А после още един.

Тя се извиваше и избягваше остриетата, като отново и отново вдигаше окървавена ръка, скърцаше със зъби и го заливаше с псувни. Той запрати кинжал, който се завъртя със смъртоносна ефективност — движеше се толкова бързо, че Селена не избегна леката драскотина по бузата. Изсъска.

Той беше прав, както винаги, а тя го мразеше заради това. Почти толкова, колкото мразеше и силата, която я изпълваше и правеше каквото си иска. Тя трябваше да й заповядва, а не обратното. Не бе робиня. Никога повече. А ако Роуан отново хвърлеше проклет кинжал към лицето й…

Направи точно това.

Леденият кинжал не мина през ръката й, тъй като се разпадна в облак пара. Селена се загледа в треперещия ръб на малкия червен пламък пред ръката си. Оформен като щит.

— Стига ти толкова за днес. Върви да ядеш.

Кръглият щит не я изгаряше, макар пламъците му да съскаха и да се въртяха. Както искаше. Бе… станало.

Вдигна очи към Роуан.

— Как пък не. Дай пак.

* * *

След седмица, в която правеше щитове с различни размери и температура, Селена успя да изгради разнообразни магични защити, които горяха наведнъж и обкръжаваха цялата долчинка като преграда от околния свят. Когато една сутрин се събуди призори, без да разбира защо и какво прави, се измъкна от стаята, която споделяше с Роуан, и слезе до предпазните камъни.

Потръпна от нещо повече от утринен хлад, когато силата на извитите портални камъни полази по кожата й, докато преминаваше през тях. Но никой от стражите на бойниците не я спря, когато вървеше покрай извисяващите се скали, за да намери равна земя и да започне да се упражнява.