Саймън Бекет
Опасни пътища (4)

4

Откакто се бях забъркал с Анна, ми ставаше все по-трудно да се отдавам с ентусиазъм на свързаната с галерията работа. Дори аукционите, които преди винаги ми бяха доставяли удоволствие, като че ли изгубиха привлекателността си. Когато посетих един през седмицата след партито, бях най-малкото апатичен. Ако знаех обаче кой още щеше да е там, никога не бих отишъл.

Аукционът се провеждаше в имението на възрастен политик. Включваше и неговата колекция от френска живопис от осемнадесети век, а на една от картините бях хвърлил око. Същото за съжаление можеше да се каже и за още няколко души. Когато наддаването приближи до границата, която си бях поставил, трябваше да избера дали си струва или не да качвам още. Само допреди няколко седмици, може би щях да реша, че си струва. Сега ми изглеждаше излишно безпокойство. Отказах се и оставих наддаването да продължи без мен, като изпитах съвсем леко съжаление, когато то спря малко след това.

Имаше още една-две картини, за които бях мислил да наддавам, но изведнъж реших да не си правя труда. Запробивах си път между столовете към изхода. В дъното на помещението имаше много хора, които не бяха успели да си намерят места, и докато минавах между тях, някой ме потупа по ръката.

— Вие сте мистър Ремзи, нали?

Жената беше малко по-млада от мен. Косата й едва беше започнала да посивява, а очите бяха уголемени от очила с големи рамки. Усмихваше се колебливо.

— Да?

Усмивката стана по-широка.

— О, добре. Така си и помислих.

Продължих да я гледам втренчено. Нямах представа коя беше.

— Съжалявам, не…

— О, явно е заради тях. — И тя свали очилата си. Това не промени нищо. — Маргарет Торнби. Миналата седмица блъснахте колата ми.

Тогава, разбира се, я познах.

— О! — беше единственото, което успях да кажа.

— Забелязах ви, като тръгнахте да излизате, но допреди малко не бях сигурна, че сте вие. — Тя снижи глас, когато аукционерът обяви следващия предмет. — Дали да не излезем навън? Не можем да разговаряме тук.

Нямах никакво желание да разговарям повече с нея. Но тя вече си пробиваше път към коридора. Нямах друг избор, освен да я последвам.

— Ето. Така е по-добре. — Усмихна ми се. Не й отвърнах. Със закъснение бях осъзнал, че отново ме беше обвинила за злополуката, макар и този път много по-дружелюбно. — Всъщност радвам се, че ви видях. Чудех се как сте се оправили след лекото ни сблъскване миналата седмица.

Държеше се необяснимо сърдечно.

— Наложи се да изтеглят колата ми — отвърнах й доста по-рязко, отколкото възнамерявах. — Калникът трябва да се смени. Все още използвам кола под наем.

— О, съжалявам. На моята само трябваше да й се смени мигачът, така че можеше да бъде и по-зле.

Не отвърнах нищо.

— Всъщност възнамерявах да се свържа с вас — продължи тя. — След като се успокоих, осъзнах, че може да съм била малко… е, малко нахална. Нямам предвид, че вината е моя или нещо такова. Но ми се струва, че може би малко прекалих.

Не бях очаквал извинение. Не знаех как да реагирам. Тя обаче не ми и даде никаква възможност.

— Работата е там, че ужасно бързах. Трябваше да посрещна някого, нали разбирате, и вече бях закъсняла. Не ходя в Сити^[1] много често, а когато го правя, по правило избягвам най-натовареното време. Но трябваше да посрещна сина си на гарата — тъкмо се връщаше от Индия или по-точно се върна, — така че нямаше как да го избегна. Надявах се да стигна достатъчно рано, защото не исках да го оставя да ме чака на студа, след като е свикнал с топлото време. Но не бях преценила правилно и вместо да съм там в осем и половина, както бях планирала, все още бях задръстена сред колите в осем и петнадесет. Така че когато се блъснахме, това беше капката, която преля, и ми се струва, че си го изкарах на вас.

Направи извинителна физиономия.

— Дори не се сетих да попитам добре ли сте. Наистина изглеждахте разстроен, но така беше и с мене, предполагам. А когато се добрах до гарата, открих, че влакът на Дамиен имаше закъснение с повече от половин час, и се оказа, че в края на краищата бях стигнала навреме.

Сви леко рамене.

— Така или иначе радвам се, че ви видях, за да изясним въпроса. Смея да кажа, че трябва да сте останали с ужасно впечатление от тази страховита жена, която ви крещи като луда, а обикновено не съм такава. Поне не често. — Засмя се. — Извинявайте, малко прекалих с приказките. Но така или иначе възнамерявах да ви се обадя, за да изясним въпроса. Няма причини да постъпваме неразумно заради нещо, което в крайна сметка си беше просто злополука. Можем да оставим застрахователните компании да се оправят. Затова им плащаме, нали? А те определено взимат достатъчно, нали?

Погледна ме в очакване да чуе отговора ми. Бях зашеметен от монолога й и нищо не ми идваше в главата.

— Да, аз… ъъ, това звучи… — Кимнах, без да съм особено сигурен с какво се съгласявах. Тя ми се усмихна лъчезарно.

— О, добре! Толкова се радвам, че имахме възможността да разсеем недоразумението. Е, сега ще ви оставя да си вървите. Не искам да ви задържам. — Въздъхнах с облекчение, но преждевременно. Тя продължи почти без да спира. — По работа ли сте тук или за удоволствие?

— О… по работа.

— Наистина ли? Нямах представа, че сте в бранша. Имам антикварен магазин в Хемпстед, та затова съм тук тази вечер. Обикновено не си правя труда да идвам на аукциони в Сити. Мисля, че човек може да сключи далеч по-изгодни сделки из затънтените краища, но усетих, че трябва да дойда на този само за да видя някои от нещата, които се продават. По-късно ще се наддава и за една прекрасна кукленска къща, за която и аз ще се включа. Не вярвам да имам кой знае какъв шанс да я получа, не и при цените, за които се продаваха нещата до този момент, но човек никога не знае. За нещо определено ли бяхте дошли?

Имаше смущаващия навик да ме гледа право в очите, докато говореше. И стоеше прекалено близко. Трябваше да положа усилие, за да не се отдръпна.

— Маслена картина.

— Купихте ли я?

— Не.

— О, Божичко. Все пак не се разстройвайте. С картини ли се занимавате между другото?

— Всъщност продавам произведения на изкуството.

Тя примигна.

— Сериозно? О, а аз дрънкам за някакви си антики. Трябва да ми простите, просто предположих, че сте в моя бранш. — Изсмя се. — Ето че пак правя прибързани заключения. Имате ли галерия? Предполагам, че имате, нали?

— Недалеч от Уест Енд.

— Уест Енд… нека помисля. Да не е някъде близо до онази голямата и скъпа, която се нарича просто „Дъ Гелъри“^[2], а? Само за нея знам.

— Всъщност точно тя е.

Зяпна ме.

— О, сериозно? Не знаех, че имате нещо общо с това. — Спомних си, че бях написал името и адреса си на листче, вместо да й дам визитна картичка. — Една моя приятелка си купи акварел от вас преди около две години. Датски, струва ми се. Деветнадесети век. Не си спомням името.

— Боя се, че…

— Не, разбира се, че няма да можете да си спомните. И все пак е показателно за това колко малък е светът, нали?

Явно беше прекалено малък. Погледнах часовника си.

— Съжалявам, но трябва да…

— О, извинете ме, нямах намерение да ви задържам. Да, така или иначе ще е по-добре да вляза вътре. Не искам да пропусна кукленската къщичка, нали така?

— Да — съгласих се аз и започнах да отстъпвам.

Тя ми протегна ръка.

— Е, радвам се, че ви видях, мистър Ремзи. Да се надяваме, че на застрахователните компании няма да им отнеме дълго да уредят нещата. А следващия път, когато съм наблизо, ще отскоча до галерията ви.

— Да, добре. — Сбогувах се окончателно и бързо се отдалечих, преди да успее да каже още нещо.

Бях толкова доволен да се измъкна, че изобщо не допуснах възможността наистина да направи онова, което беше обещала.

* * *

Тази седмица се оказа пълна с изненади. Зепо се обади — беше много по-въздържан, и каза, че в четвъртък ще се отбие в галерията. Но Анна предвари плановете ни. Цяла седмица тя беше много тиха. Всъщност, откакто посети партито ми. Не се чувствах достатъчно уверен, за да я попитам защо. После в сряда сутринта най-сетне узнах.

Изглеждаше смутена, когато ме попита може ли да поговорим.

— Разбира се — отвърнах. — Важно ли е?

— Ами да, предполагам, че е важно. — Лицето и шията й бяха поруменели. Опитах се да не се втренчвам в мястото, където шията и изчезваше под яката на блузата. — Напускам.

Думите й ми подействаха като шок. Не бях допускал да ми го съобщи толкова скоро и първата ми мисъл беше, че смята да замине дори по-рано, отколкото очаквах.

— О! Кога?

Анна изглеждаше неспокойна.

— Ами всъщност това зависи от теб. Заминавам за Америка с Марти. За Ню Йорк. Ще живеем там. Дотогава има още два месеца, но реших, че трябва да ти кажа отсега, за да имаш време да ми намериш заместничка. Бих искала да остана колкото се може по-дълго — добави забързано, — но ако желаеш да напусна веднага, ще те разбера.

Облекчението ме накара да отвърна спонтанно:

— Скъпа моя Анна, това е чудесно! За един ужасен миг си помислих, че всъщност си намерила друга работа и бързаш да постъпиш там! Разбира се, че не е необходимо да напуснеш веднага!

— Значи нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам! Не мога да се преструвам, че няма да съжалявам, когато заминеш, но как бих могъл да не се съглася? Радвам се и за двама ви.

Лицето й се проясни. Усмихна ми се лъчезарно.

— Наистина ли? Страхувах се да ти го съобщя, за да не би да ме изхвърлиш веднага или нещо подобно.

— Не съм чак такова чудовище, нали?

— Не, разбира се, че не. Аз просто… — Отново бе започнала да се притеснява.

— Е, така или иначе радвам се, че ми каза. Мисля, че новината е чудесна. — Дойде ми вдъхновение. — Всъщност, струва ми се, че трябва да го отпразнуваме. Имаш ли някакви планове за обяд?

— Не, никакви.

— В такъв случай сега вече имаш. И ако се опиташ да откажеш, наистина ще те уволня, така че да не спорим. Става ли?

Анна се засмя.

— Струва ми се, че нямам избор.

— Никакъв. — Погледнах часовника си. — Сега е единадесет и половина. Първо трябва да свърша едно-две неща, но ако тръгнем в дванадесет, все пак ще успеем да избегнем най-голямата навалица. Как ти се струва?

— Прекрасно. — Усмихваше ми се широко.

— В такъв случай ще побързам да си свърша работата.

Отидох в кабинета си и затворих вратата. Въпреки факта, че сега заминаването на Анна беше официално обявено, бях в приповдигнато настроение. Не беше длъжна да ми съобщава толкова рано. Това означаваше, че ме чувства близък. Вдигнах телефона и се обадих на Зепо. Звънях доста дълго, преди да отговори.

— Да?

— Зепо? Доналд Ремзи е.

Чу се стон.

— Доналд? Какво искаш? Господи, още съм в леглото.

— В такъв случай ти направих услуга, като те измъкнах оттам. Ще водя Анна на обяд. Искам и ти да дойдеш.

— На обяд? Няма начин.

— Важно е.

— Виж, вече си имам планове за следобеда. А и не съм сам.

— Отърви се от нея и отмени ангажиментите си. Възможността е прекалено добра, за да я пропускаме. — Обясних му какво се беше случило и го осведомих къде щяхме да отидем. — Ще бъдем там към дванадесет. Ти можеш да дойдеш в и половина. Така ще имаш около час. Ако побързаш, ще успееш, струва ми се.

Той въздъхна раздразнено.

— Е, добре. Ще дойда колкото мога по-бързо. Но наистина е досадно.

— Нали затова ти плащам?

— Виж какво, казах, че ще дойда, нали? — Гласът му звучеше кисело.

Започваше да ми писва от настроенията му.

— Дали ще ти се стори прекалено, ако те помоля да бъдеш в по-добро разположение на духа, как мислиш?

— Целият ще съм усмивка — отвърна той и затвори.

Закъсняваше. Но го бях очаквал, така че не си позволих да ми развали удоволствието от компанията на Анна. Тя беше развълнувана и с приповдигнато настроение сега, след като ми беше казала, и когато Зепо най-сетне пристигна, усетих мимолетна болка, че вече няма да я имам само за себе си.

— Това е твоят приятел Зепо, нали? — попита тя, поглеждайки през рамото ми. Обърнах се. Той беше на бара. Махнах му да дойде.

— Какво правите тук? — Усмихна ни се въпросително. Изглеждаше истински изненадан.

— Празнуваме. Анна заминава за Ню Йорк.

Той се обърна към нея.

— Фантастично! За колко време?

— Надявам се, завинаги.

— Заминава с приятеля си. Запознахте се на партито, струва ми се.

— Спомням си. Марти. Е, това е страхотно! Поздравления!

Нямаше и помен от мрачното му настроение. Или беше превъзходен актьор, или беше успял да се ободри. Не ме интересуваше особено кое е от двете. Просто бях благодарен за факта.

— Защо не се присъединиш към нас? — попитах. — Стига, разбира се, да нямаш среща с някого.

Той погледна часовника си.

— Имах среща, но него го няма. Всъщност закъснях, така че може и да съм го изпуснал.

— В такъв случай пийни чаша вино. Сигурен съм, че ще можем да изцедим толкова от бутилката.

Седна. Налях му вино и наблюдавах Анна, докато си бъбреха. Беше сложила ръце на масата и леко се бе привела напред. Роклята й се беше изопнала там, където бяха гърдите. Заставих се да погледна към лицето й.

Зепо, разбира се, беше ходил в Ню Йорк.

— Страхотно е. Лондон не представлява нищо пред този град. Там животът кипи двадесет и четири часа на ден. Оттам ли е Марти?

— Ами, бил е там, преди да пристигне в Лондон, а е роден в Бостън. Там живеят родителите му, но Марти твърди, че Бостън е прекалено провинциален и снобски за него. Не се разбира особено и със семейството си. Така че ще останем в Ню Йорк поне докато Марти не завърши доктората си, а после всичко ще зависи от това къде ще намери работа.

— Никога не съм бил в Бостън. Освен в Ню Йорк съм ходил само в Калифорния два пъти. Е, там непременно трябва да отидеш.

Анна се усмихна.

— Бих искала, но Марти не си пада особено по западното крайбрежие.

— Сериозно? Че защо?

— Крайморският живот не му е по вкуса. Казва, че са му пълнили очите с пясък толкова пъти, когато е бил дете, та водата му действа отблъскващо.

Засмяхме се учтиво.

— Възможно е — рече Зепо. — Но не бива да се оставяш това да ти попречи. Някои от плажовете са невероятни. Срамота ще е да не ги видиш.

Подразбиращото се неодобрение беше съвсем леко, но все пак го имаше. Първата открита стъпка срещу Марти. Анна я прие с вдигане на раменете.

— Ще видим. Има стотици места, където искам да отида. Предполагам, че никога няма да успея да посетя дори половината.

— Вече намерила ли си работа?

Анна ме погледна.

— О, не, още не. Ще трябва да се поогледам, когато пристигна.

— Ако искаш, аз имам един-двама познати в Ню Йорк, с които мога да се свържа — предложих. — Може да успеят да помогнат.

— О, наистина ли ще го направиш? Би било фантастично.

Благодарността й ме стопли.

— Е, разбира се, не мога да обещая, че ще свършат работа, но нищо не ми пречи да опитам. — Поне щях да покажа добро намерение.

— О, би било страхотно, Доналд! Толкова съм ти благодарна. Известно време ще можем да живеем от спестяванията, но колкото по-бързо си намеря работа, толкова по-добре.

— Не храни много големи надежди. Но ще видя какво мога да направя.

От това настроението на Анна стана по-добро от всякога. Като я гледах, почти забравих причината, поради която бяхме тук. После Анна се извини и Зепо се приведе към мен.

— Мисля, че моментът е достатъчно добър да си тръгнеш.

Молбата му ме изненада.

— Сега? Защо?

— Защото не мога да направя кой знае какво, докато ни светиш, нали? Не ми излизай с такава разтревожена физиономия. За това ми плащаш, нали? Все някога ще трябва да ни оставиш насаме.

Прикрих разочарованието си.

— Да, разбира се. Просто не го очаквах. Какво смяташ да правиш?

— Нищо особено. Но ще имам възможността да я опозная малко по-добре, това е всичко. После, ако нещата потръгнат както трябва, може да разкъсам дрехите й и да я изчукам направо върху масата. — Въздъхна при изписалото се на лицето ми изражение. — Шегувам се, Доналд.

— Не го намирам за забавно.

Зепо се подсмихна саркастично.

— Забелязах. Както и да е, измисли си някакво извинение, преди да се е върнала. Кажи, че си се сетил за някаква среща или нещо подобно.

— Няма ли да изглежда подозрително?

— Защо? Ти си шефът, за Бога, не си длъжен да й даваш обяснения. Измисли просто нещо и приключи въпроса.

Когато Анна се върна, аз станах.

— Анна, спомних си изведнъж, че след половин час имам среща. Налага се да тръгвам. Страхувам се, че ти ще трябва да отвориш галерията. Нямаш нищо против, нали?

Дори да бе прозвучало неубедително, Анна като че ли не го забеляза.

— Не, разбира се, че не. Така или иначе май ще е най-добре да се връщам. И без това доста се забавих. — Понечи да си вземе палтото.

— Не е нужно да тръгваш веднага. Няма нищо спешно. Първо си допийте виното. Сигурен съм, че Зепо няма да има нищо против да те изпрати, нали, Зепо?

— Естествено, че не. С удоволствие ще го направя.

Оставих ги на масата. Но не без съжаление и, признавам си, с известна ревност. И гняв. Зепо започваше да се държи крайно нахално. Но, от друга страна, все още смяташе, че го прави само за пари. По собствен избор. Скоро щеше да ми се наложи да го накарам да разбере, че не е така.

В момента обаче се налагаше да убия времето. Срещу галерията имаше едно кафене, където можех да изчакам по същия начин както и някъде другаде. Паркирах на известно разстояние, така че Анна да не види колата, и тръгнах пеша. И в същия този момент започна да вали. Когато стигнах до кафенето, бях вече подгизнал. Купих си чаша кафе и седнах до прозореца с неприятното усещане за мокрота. От мястото си можех да гледам през улицата към галерията. Съмнявах се дали някой от отсрещната страна би могъл да ме забележи. По перваза на прозореца имаше много цветя, а и самото стъкло беше толкова замъглено, че и аз самият едва виждах през него. Отпих от отвратителното кафе и се приготвих да чакам.

Тъкмо започвах да подозирам, че Зепо е подмамил Анна някъде, когато видях колата му да спира по-надолу по пътя. Миг по-късно те тичаха заедно към галерията, скрити под палтото на Зепо. Бях доволен от тази неочаквана интимност и изпитах по-топло, чувство към дъжда. Проследих ги как влязоха вътре и после лампите светнаха в мрачния следобед. Сега можех ясно да ги видя през големите витрини на галерията: безмълвна пантомима. Щеше ми се да можех да чуя какво си говорят. И двамата като че ли доста се усмихваха. Изглежда телефонът иззвъня, защото Анна изведнъж го вдигна и започна да записва нещо в бележника за съобщения. Зепо я гледа известно време, после се приближи към прозореца и погледна навън. Отдръпнах се, но той не ме забеляза. След малко Анна затвори, продължи да пише и после му каза нещо. Той отговори и кимна. Засмяха се.

Отпих отново от кафето и с учудване открих, че беше изстинало. Готвех се да си поръчам друго, когато зърнах още някой да влиза в галерията. Беше жена, но се намираше с гръб към мен, така че едва когато се обърна да поздрави Зепо, я познах. Мириам, доста смешната дизайнерка, присъствала на партито ми. Надявах се да си тръгне, след като открие, че ме няма. Но тя явно нямаше подобно намерение и когато Анна изчезна, а после се появи с поднос с три чаши, разбрах, че Мириам възнамерява да остане.

Изругах и погледнах часовника си. Беше минало достатъчно време, за да е оправдано завръщането ми, а тъй като Анна и Зепо вече не бяха сами, нямаше причини да не го направя. Излязох от кафенето и тръгнах към колата си, като междувременно отново се измокрих. Паркирах от задната страна на галерията и си отключих.

— Е, това се казва пълна къща — рекох. — За един щастлив миг си помислих, че сте клиенти.

— Съжалявам, че те разочаровахме — отвърна Мириам. — Минавах оттук и реших да се отбия да те видя. Анна ми спаси живота, като ми направи кафе. Мили Боже, Доналд, ти си вир-вода!

— Да, дъждът ме изненада. — Съблякох си палтото и го изтръсках. — Така ще се науча да паркирам по-наблизо.

— Искаш ли кафе? — попита Анна.

— С удоволствие. Доколкото разбирам, човекът, с когото трябваше да обядваш, не се е появил? — обърнах се към Зепо. Едва след като го бях изрекъл, осъзнах, че исках да го изоблича. Но той парира въпроса ми умело.

— Не, но явно сам съм си виновен, защото закъснях. Трябва да съм го изпуснал. Как мина срещата ти?

Сега той ме беше сварил неподготвен.

— О… безинтересно.

— Срамота. Не ти отне много време, нали? — Отпи от кафето си. Забележката може и да беше невинна.

— Не толкова, колкото бих искал. Но няма значение. — Бързо се обърнах към Мириам. — Много приятна изненада. Не очаквах да те видя толкова скоро след партито. Посещението ти светско ли е, или имаш таен мотив?

— Ама че си циничен, Доналд. Всъщност и двете. Посещението ми наистина е светско, но имам и скрит мотив.

— Звучи интригуващо.

— Не се вълнувай. Едни мои приятели ми позвъниха вчера и се самопоканиха за следващия уикенд. Така че си помислих да поканя още няколко души на вечеря. Да се освободя от бремето да ги забавлявам непрекъснато. Чудех се дали би искал дойдеш?

Тъкмо се готвех да откажа, когато Анна се върна с кафето ми. Преди да успея да отговоря, Мириам добави:

— Канех се да попитам дали Анна и приятелят й — Зепо, нали така — също биха дошли?

За миг се възцари тишина. Мириам очевидно ги беше видяла заедно на партито и си беше направила неверен извод. Зепо се усмихна.

— Името ми е така, но се страхувам, че не съм аз приятелят на Анна.

— О, съжалявам, помислих си… — Мириам се изчерви. Анна и Зепо се спогледаха усмихнати.

— Няма нищо. Вие се видяхте с моя приятел, но съвсем за малко. Казва се Марти. — Бузите на Анна също бяха поруменели леко и червенината се беше разляла дори по шията й.

— О, да, разбира се, колко глупаво от моя страна — самоупрекна се Мириам. — Е, ако с Марти искате да дойдете, ще сте добре дошли. А също и вие, Зепо.

Зепо, изглежда, се забавляваше.

— Благодаря, с удоволствие.

Последвах примера му.

— И аз ще се радвам. Мириам е великолепна готвачка. — Всъщност съвсем не беше така, но си струваше да рискувам храносмилането си, за да събера Анна и Зепо отново.

Мириам се изсмя.

— Мисля, че Доналд просто се опитва да бъде любезен, но ще се постарая да не ви отровя. А вие с Марти ще можете ли да дойдете? Или вече сте планирали нещо?

Молех се Анна да приеме.

— Не, не сме — рече тя. — Много благодаря. Погледнах към Зепо. Очите му срещнаха моите за миг, после се извърна.

Изглежда, съдбата беше на наша страна.