Саймън Бекет
Опасни пътища (3)

3

Нощта, след като се срещнах със Зепо, сънувах странен сън. Обикновено спя дълбоко и тежко и ако изобщо сънувам — както психолозите твърдят, че би трябвало, — не помня сънищата си. Но този сън беше невероятно жив. Намирах се в къщата, където бях израснал. Предполагам, че бях дете, защото лежах на диван, а всичко в стаята изглеждаше далеч по-голямо, отколкото трябваше да бъде. Наблизо в камината гореше огън и ми беше топло и уютно. Майка ми седеше с гръб към мен и решеше косата си пред огледалото, а аз лежах спокоен и отпуснат, като наблюдавах как огънят се отразява в косата й при всяко докосване на гребена.

Това беше всичко. Или поне това си спомнях. А защо изобщо си спомнях такова нещо — нямах представа. В дадената обстановка не личеше да има нещо изключително. Но споменът остана дори след като се бях избръснал и закусил и продължи да витае в мислите ми, докато карах към галерията.

Отдадох разсеяността си на съня и на срещата със Зепо предишната вечер. В центъра на Лондон, както обикновено, имаше задръстване и гъстите утринни колони от автомобили се движеха бавно. Стигнах до едно кръстовище и минах покрай светофара, след което усетих неочаквано силен удар.

Политнах рязко при внезапното спиране. Един рейндж роувър се беше блъснал в левия ми калник. Още не се бях съвзел от шока и чакащите зад мен коли започнаха да надуват клаксоните си. Погледнах гневно към шофьора на другата кола — беше жена — и тъкмо се канех да й направя знак да отбие встрани и да ме чака, когато тя ми махна заповеднически, след което отдалечи колата си от моята. Разликата във височината на колите беше предпазила броните да се заклещят и те се отделиха със съвсем лек шум. Тя мина пред мен и като се отдалечи от кръстовището, отби встрани.

Колата ми беше блокирала от удара и докато се опитвах да запаля, открих, че ръцете ми треперят. Воят на клаксоните само влоши нещата и колата запали едва на третия опит.

Докато отбивах зад рейндж роувъра, от левия ми калник се чу ужасен стържещ звук. Вдигнах ръчната спирачка и излязох сърдито от колата. Тъкмо си формулирах наум първата гневна фраза, когато жената изхвърча от роувъра и ме изпревари.

— Сляп ли сте? Светофарът беше червен!

Обвинението й ме свари неподготвен. Не бях очаквал, че ще има наглостта да стовари вината върху мен.

— На вас може и да е светил червено. При мен беше зелено.

— Не ставайте смешен. Точно чаках да се смени. Вие минахте, без да гледате! — Вторачих се в калника си. — О, само погледнете това! Тъкмо я взех от сервиза и сега вие ми счупихте проклетия мигач!

— Аз съм го счупил? — Едва не онемях. — Вие се блъснахте в мен! — Наведох се да погледна щетите върху собствената си кола. Предната част на левия калник се беше вдлъбнала към рамото над гумата и то се беше притиснало към нея на едно място. В сравнение с това на рейндж роувъра му нямаше почти нищо.

— Искам номера ви — настояваше жената. — На идиоти като вас не бива да им дават книжки. Ами ако с мене имаше дете?

— Вероятно би ви казало да не минавате на червено!

— Чудесно! — Изведнъж тя се обърна към хората, които вървяха по тротоара: — Извинете, някой от вас видя ли как този човек ме блъсна? — Към нас се извърнаха втренчени погледи. Един-двама души намалиха крачка, макар никой да не спря. Бузите ми пламнаха. Тя се обърна към възрастен мъж, който се забави повече от останалите. — Видяхте ли какво стана? Този мъж мина през кръстовището на червено и ме блъсна, докато потеглях. Имам нужда от свидетел.

— Видях ви само да спирате. Не съм го видял да ви блъска.

Това беше невероятно.

— Не съм я блъснал аз! Тя ме блъсна! — Огледах се на свой ред за свидетел. Трафикът се движеше без прекъсване. Колите, които бяха зад мен, вече ги нямаше.

— Но не видяхте ли какво точно стана? — настоя жената. Мъжът беше спрял. Поклати глава колебливо. Другите хора отминаваха, като ни хвърляха любопитни погледи.

— Вече ви каза, че не е — изсъсках.

— Не говоря на вас, а на него. Видяхте ли го да минава на червено? Трябва да сте видели, щом сте минавали оттук.

Мъжът поклати глава и започна да се отдръпва.

— Не. Не. Съжалявам.

— Един момент — извика жената след него, но той вече беше обърнал гръб и ускоряваше крачка, поклащайки за последен път глава, за да отклони по-нататъшните й опити да го въвлече в това. — О, колко типично, по дяволите! — Тя отново се обърна към мене: — Добре, дайте ми името на застрахователната си компания. Няма да седя тук и да споря с вас. Трябват ми също така и името и адресът ви. Ще ги оставя те да уредят въпроса.

Втурна се ядосано към колата си и зарови из жабката.

— Ето. — Тя надраска данните си на едно листче и ми го подаде. Направих същото. — Само се надявам да имате доблестта да признаете, че вината за всичко това е ваша.

— Бих могъл да кажа същото за… — започнах, но тя не ме слушаше. Листчето беше издърпано от ръката ми.

— И отгоре на всичко закъснях, по дяволите — сопна се тя, качи се в колата и затръшна вратата. Бързо отстъпих, когато тя рязко зави, за да се включи в трафика, принуждавайки друга кола да спре и да й даде път. Пренебрегна ядосаното натискане на клаксона и след секунди вече беше изчезнала в потока от автомобили.

Върнах се отново да прегледам щетите върху колата си. Дори за мен беше ясно, че няма да тръгне. Кипнал от гняв, оставих бележка на предното стъкло за пътната полиция и тръгнах към един телефон, за да съобщя в сервиза да дойдат и да я приберат. После спрях на ръба на тротоара да хвана такси.

Както обикновено става, единствените, които минаха, бяха заети. Чаках десет минути, настроението ми се влошаваше с всяка секунда, докато накрая махнах с отвращение. Видях знак, от който разбрах, че метрото е наблизо. Запътих се към него.

Не бях пътувал с метрото от години. Спомнях си, че все беше претъпкано, но съвсем не бях подготвен за хаоса, който ме посрещна в края на ескалатора. Докато се опитвах да отгатна накъде да тръгна, отзад ме блъскаха, а отпред ме притискаха. Всички освен мен изглеждаха сигурни в себе си. Огледах се за някой, когото да попитам, но виждах само безбройните движещи се глави на останалите пътници. Тълпите се разделяха и се носеха край мен, докато стоях в нерешителност. Зърнах на стената карта и си пробих път дотам, като накрая пресметнах, че трябва да се включа в друга колона. Присъединих се към потока от хора, които се движеха в моята посока, и се оставих да ме носят по облицован с плочки кънтящ тунел, който внезапно свърши на широка бетонна платформа.

В сравнение с тунелите тя беше относително празна. Но скоро започна да се изпълва. Бях застанал непосредствено до спирката. После установих, че непрекъснато ме изтласкват назад, така че накрая между мен и предната част на платформата имаше доста хора. Озовах се притиснат между жена от Бахамските острови с куфар и младеж с бръсната глава и кожено яке.

Внезапно въздушно течение извести за идването на влака. Той спря и веднага щом вратите му се отвориха, тълпата от платформата започна да се блъска в слизащите. Механичен глас, който надмогваше целия този хаос, ни инструктираше „да внимаваме за вратите“. Усетих как се вцепенявам от паника, докато се борех да стигна до най-близката врата без видим резултат. После, точно когато вече си мислех, че няма да успея навреме, внезапен тласък буквално ме запрати във вагона. Миг по-късно вратите се затвориха със съсък, спряха, отвориха се и отново се затвориха. След това влакът се стрелна напред и набра скорост.

Бяха ме изтласкали на пътеката между вратите. Платформата ми се беше струвала претъпкана, но сега от всички страни невъзмутимо ме притискаха непознати в интимна близост. Влакът внезапно спря и аз политнах към младата жена до мен. Измънках някакво извинение и бързо извърнах поглед от студения й взор. Ярката светлина зад прозорците показваше, че сме стигнали до следващата спирка по маршрута. Влакът спря и напиращите към платформата хора едва не ме събориха. Ответната вълна от нови пътници ме изтласка по-навътре, докато накрая не се озовах притиснат в средата на вагона, без да мога да помръдна, нито дори да си поема дъх. Въздухът беше изпълнен с тежки, неприятни миризми. На дизел, на косми и пот. Сграбчих една дръжка, щом отново потеглихме. Тъмнината на тунела едва ни беше погълнала, когато влакът намали, люшна се, пъхтейки, напред и спря.

Никой като че ли не забеляза. Зад прозореца цареше пълен мрак. Вътре хората седяха или стояха с изписано на лицата им безразличие. Опитах се да им подражавам, но за мен обстановката беше непозната. Чувствах се самотен и усещах, че се задушавам. Когато влакът отново потегли, сърцето ми подскочи заедно с него. Поехме бавно през тунела, на няколко пъти намалявахме, без обаче отново да спираме, слава Богу. После зад прозорците се появиха светлини и лица. Вратите се отвориха и без да знам коя е спирката, тръгнах да си пробивам път към платформата.

Поех дълбоко студения, пропит от дизелови пари въздух, като почти не забелязвах как минаващите покрай мен хора ме блъскаха. Над мен имаше надпис „изход“ и аз тръгнах към него, този път целенасочено като всички останали. Спънах се в отворения калъф за китара на уличен музикант, без да обръщам внимание на обидните думи, които ми изкрещя, тъй като открих последния ескалатор. Излязох на сивата дневна светлина и с огромно облекчение видях редицата таксита, които чакаха отвън. Качих се в едно от тях, казах накъде да кара и потънах в задната седалка. Вътре беше топло, тихо и благословено спокойно. Погледнах през прозореца към света, който отново беше станал приятно далечен. Пътуването ми се стори най-хубавото в живота ми.

Когато пристигнах, Анна вече беше отворила галерията.

— Тъкмо бях започнала да се безпокоя — каза тя, когато влязох. Веднага усетих, че мъките ми не бяха отишли напразно. — Чудех се къде си. Добре ли си? Изглеждаш съсипан.

Почувствах загрижеността й като балсам за сутрешните си рани. Отпуснах се в един стол и затворих очи.

— Имах малко произшествие на идване — отвърнах и й разказах какво се бе случило. Звучеше много по-нормално, като го разправях, отколкото докато го бях преживявал, а описанието на онази идиотка с рейндж роувъра дори накара Анна да се разсмее. Историята дотолкова ме ободри, че едва не забравих какво друго трябваше да й кажа.

— О, между другото — рекох, преди тя да си тръгне. — Следващата събота давам коктейл. Надявам се, че с Марти ще можете да дойдете.

* * *

Идеята за партито беше на Зепо. Възприех я като добра, докато не ми се изясни, че той имаше предвид аз да го организирам.

— Никога досега не съм правил парти — възпротивих се, ужасен от тази мисъл.

Той се усмихна.

— Е, тъкмо сега ти е паднало.

Нашествието започна в събота следобед с пристигането на наетите от мен доставчици. Подът се осея с кашони с прибори, чинии и чаши. Не след дълго домът ми гъмжеше от непознати. Ужасявах се при мисълта да не счупят, да не изцапат и да не откраднат нещо и се опитвах да следя всичко, което ставаше. Когато пристигнаха първите гости, нервите ми вече бяха съсипани. Ненавиждах мисълта за безброй многото хора, които щяха да сноват из дома ми, превръщайки го в бар. Но когато започнаха да пристигат още гости и бях освободен от задължението да поддържам разговора, започнах малко да се отпускам. Анна и Марти пристигнаха, когато целият долен етаж вече беше доста пълен. И нещо, което ме учуди дори повече — всички като че ли се забавляваха доста добре. Доколкото можах да видя, всички, които бях поканил, присъстваха.

Освен един.

Нетърпението ми премина в безпокойство. Ако Зепо не се появеше, тогава цялото събитие щеше да се окаже губене на време. Усмивката ми ставаше все по-напрегната. Не можех да понеса да говоря дори с Анна и Марти по-дълго време. Костваше ми доста усилия да не поглеждам непрекъснато часовника си и почти бях решил да му се обадя, когато на вратата се позвъни.

Отидох да отворя, като се надявах да е той. Така беше.

— Зепо! Радвам се, че успя да дойдеш! — Очаквах да забележи язвителността в гласа ми. Той само се ухили.

— Не бих пропуснал партито за нищо на света. Това е Ейнджи.

Момичето очевидно беше манекенка — руса и невероятно красива. Поздравих я и отстъпих встрани, за да влязат. Тя си съблече палтото и ми го подаде. Отдолу беше облечена с много къса и много тясна червена рокля, която прилепваше плътно към безспорно страхотното й тяло. Зепо беше предложил да я доведе. Аз обаче не бях особено ентусиазиран и сега, след като я видях, ентусиазмът ми беше дори още по-малък.

— Да ви предложа по едно питие — рекох. Зепо улови погледа ми.

— Ще дойда с теб. Няма да се бавя много, Ейнджи.

Оставихме я в дневната и отидохме до масата с напитките.

— Къде беше? — запитах, като се опитвах да говоря тихо. — Помислих си, че няма да дойдеш.

Стори ми се, че не му пукаше.

— Ейнджи е виновна. Не мислех, че изобщо ще успеем. Не искаше да тръгне, преди да я изчукам. — Едва не изпуснах бутилката, която държах. Зепо се изсмя. — Не се безпокой. После и двамата взехме душ.

Опитах се да скрия отвращението си.

— Надявам се, че не сте прекалено уморени, за да се представите, както трябва.

— О, не. И двамата изгаряме от желание за това.

Погледнах към мястото, където стоеше момичето. Позата й беше самоуверена и показна.

— Сигурен ли си, че е подходяща? — попитах със съмнение.

— Ейнджи? Божичко, така ми се струва. Готова е и прилича на разгонена кучка. Какво повече искаш?

— Не мислиш ли, че може да е… ами… малко прекалено ясна, а?

Той мушна един малък сандвич в устата си.

— Съжалявам, Доналд, но не успях да намеря Гърл Гайд^[1] за толкова кратко време. Хайде, отпусни се. Хващам се на бас, че тук няма нито един мъж, който да не се задъхва само като я види. Присъстващите се изключват, разбира се.

Запитах се дали не беше пиян. Но изглеждаше достатъчно трезвен. Отминах подигравката му.

— Какво точно й каза?

— Само, че трябва да отидем на скучно парти. Хванахме се на бас, че няма да успее да свали онзи, когото избера. За да бъдат шансовете ни по-големи, я успокоих, че ще й дам една седмица да го направи, стига да започне от тази вечер.

— И тя се съгласи?

— О, да. Стига да не бъде някой, който да е обратен или пък прекалено стар, за да го вдигне.

— Мили Боже. — Отново погледнах момичето. С нея вече разговаряха двама мъже. — На какво, по дяволите, се хванахте на бас?

— Който изгуби, трябва един ден да бъде слуга на другия. Да прави всичко, което той пожелае. — На устните му се появи доста неприятна усмивка. — Вече имам една-две идеи, ако тя загуби — сви рамене. — Но би го направила дори да се бяхме хванали на пакетче чипс. Ейнджи е готова на всичко. Сега защо не ми налееш питието, което ми обеща, и не ми покажеш щастливата двойка.

Огледах се да видя къде бяха Анна и Марти.

— Те са до отсрещната стена, вляво от теб. Какво ще пиеш?

— „Манхатън“. Същото и за Ейнджи, тъй като забрави да я попиташ. — Погледна натам. — Онази с тъмната коса и черната рокля ли?

— Да.

Той вдигна вежди.

— Не е лоша. Разбирам какво имаш предвид за гаджето й. Нищо чудно, че си ядосан.

— Доста.

— Сигурно има голяма пишка. — Разлях вермута по масата. Зепо се ухили. — Извинявам се.

Подадох му питиетата и невъзмутимо избърсах разлятата течност.

— Не мисля, че такива приказки са подходящи, знаеш ли? — рекох. — Надявам се да си способен да проявиш въздържаност, докато говориш с Анна.

По устните му заигра подигравателна усмивка.

— Ще се държа като истински джентълмен, не се безпокой.

Като се имаше предвид странното му поведение, беше много по-лесно да го каже, отколкото да го направи наистина.

— Кога възнамеряваш да започнеш?

Той сви рамене.

— Най-добре веднага. Ще измъкна Ейнджи от онези двамата, преди да ги е отвела в спалнята, и можем да идем при тях.

Като се опитвах да потисна опасенията си, ги поведох към мястото, където Анна и Марти разговаряха с една жена на средна възраст, моя позната, която се занимаваше с вътрешна архитектура.

— Мисля, че не се познавате с Ейнджи и Зепо — рекох и ги представих. После се обърнах към Марти: — Тук има един човек, с когото може би ще искаш да се запознаеш. Твой сънародник.

— О… да, разбира се. — Хвърли бърз поглед на Анна, докато го водех, а аз се преструвах, че не забелязвам липсата му на ентусиазъм.

— Сигурен съм, че ще ти е приятно да поговориш с него — казах, докато се приближавахме към другия американец — човек, когото почти не познавах и бях поканил точно с тази цел. Оставих ги заедно и се отдалечих. Улових погледа на Зепо и леко му кимнах. Малко след това забелязах как момичето, което беше довел, се отдалечи от тях и отиде до масата с питиетата. Но вместо да се върне при Зепо, тя се насочи към Марти, който слушаше с очевидна досада по-възрастния американец. Изглежда, й се зарадва.

Сипах си ново питие и се опитах да се поотпусна. После забелязах, че познатата ми продължаваше да разговаря с Анна и Зепо. Отидох при тях.

— Скъпа Мириам, едва не забравих! Трябва да дойдеш да видиш новата ми придобивка. Купих я единствено с търговска цел и много бих искал да чуя мнението ти. Лично аз смятам, че е ужасна, така че е съвсем възможно на теб да ти хареса.

Тя се изсмя.

— В такъв случай сигурно си прав.

Обясних на Анна и на Зепо:

— Имаме отдавнашен спор кое е изкуство и кое лъжеизкуство, така че умирах да налея масло в огъня с това чудовищно нещо.

— Доналд, сякаш живееш в деветнадесети век, толкова си изостанал — рече Мириам. — Понякога се отчайвам от теб.

— Значи за мен все още има надежда. Но се съмнявам, че дори ти ще можеш да защитиш това отвратително нещо. Нямам търпение да го продам, честно да си кажа. Оставих го тук само, за да ти го покажа. — Хванах я за ръката и я поведох. Картината беше в друга стая. Докато излизахме, погледнах назад. Анна се смееше на някакво остроумие на Зепо. В другия край на стаята Марти и момичето бяха потънали в разговор. Тези белези ми се сториха обнадеждаващи и се опитах да не мисля много-много.

Зепо и момичето си тръгнаха малко след полунощ. Не бях имал възможността отново да говоря насаме с него, но доколкото бях забелязал, не беше повторил странното си поведение от началото на вечерта. Поне той и момичето бяха прекарали значително време с евентуалните си — макар и незнаещи за това — партньори, което изглеждаше окуражаващо.

— Ще ти позвъня утре — подхвърли той, докато ги изпращах до вратата. Прикрих нетърпението си и им пожелах лека нощ.

Като се върнах, Анна и Марти също се приготвяха да си тръгват. Наложи ми се да ги оставя в коридора, за да почистя петното от чашата червено вино, която един простак беше разлял. Не ме забелязаха, когато се върнах. Марти стоеше зад Анна, като й помагаше да си облече палтото, и когато тя се мушна в него, той се наведе и я целуна по врата. Тя се усмихна, без да се обръща, и леко наведе глава. Случилото се беше спонтанно и интимно, но не можех да понеса гледката. Прочистих гърлото си и бързо се насочих към тях.

— Готови за тръгване? — рекох весело. — Е, благодаря й на двама ви, че дойдохте.

Бяха се отдръпнали един от друг, когато ме чуха. Анна се усмихна.

— Благодаря, че ни покани. Наистина беше приятно. — Марти докосна очилата си и измърмори нещо, за да изрази съгласието си.

Не можах да се въздържа да не опипам почвата.

— Съжалявам, че почти нямах възможност да си поговоря с вас цялата вечер. Надявам се, че сте успели да си намерите някой занимателен събеседник, за да си побъбрите. Не бива да го казвам, но знам, че някои от гостите ми са доста безинтересни, макар да са ми приятели.

— Не, беше чудесно наистина.

Очевидно изчакваха момента да си тръгнат. Пожелах им лека нощ и ги оставих да си вървят. Затворих вратата и изпитах облекчение. Запознанството беше осъществено и сега можех само да чакам Зепо да ми се обади. Чувството на безсилие се смеси с вече познатото ми усещане за празнота, което изпитвах при мисълта, че Анна се прибира у дома с Марти. Постоях в коридора, докато двете усещания не се притъпиха до някаква поносима граница, и после се върнах при десетината гости, които бяха останали. Дадох им още половин час и после започнах да ги отпращам.

Вече не проявявах никакъв интерес към ролята си на домакин.

* * *

Цялата сутрин се опитвах безуспешно да се свържа със Зепо, но никой не отговаряше. Въпреки това, когато той най-сетне ми се обади следобед, бях прекалено нетърпелив да чуя какво имаше да ми каже, за да се оплаквам.

Изглеждаше доволен от себе си.

— Има добра новина и лоша новина. Лошата е, че Ейнджи удари на камък при мистър Свят.

— Имаш предвид Марти?

— Това беше идеята, нали?

Разочарованието се надигна в мен.

— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че ще опитва в продължение на седмица. Не се ли предава много лесно?

— Не познаваш Ейнджи. Ако прецени, че има и най-малка надежда, не се предава, докато не им свали панталоните. Затова, щом смята, че няма начин, сигурно е така.

— Може би не е подходила правилно.

— Не и Ейнджи. Повярвай ми, Доналд, тя си знае работата. Той просто не се е поддал. Бил е много любезен и така нататък, но просто я е отблъснал. Доста се беше ядосала. Не е свикнала да я отхвърлят, да не говорим пък за боклук като него. Смята, че или е педал, или е чудак.

Съществуваше обаче и една още по-потискаща възможност. Спомних си как Марти беше целунал Анна по врата.

— Може би просто е почтен към Анна.

— Това имах предвид, като казах чудак. Трябва да е повече от мухльо, за да отблъсне такова парче. Знам, че Анна не е лоша, но далеч не е от класата на Ейнджи.

Съгласих се на драго сърце, но не в смисъла, който влагаше Зепо. Красотата на русото момиче за мен беше крещяща, показна и само външна. Тази на Анна беше далеч по-изтънчена.

— Спомена, че имало и хубава новина.

Чу се приглушен смях.

— Добрата новина е, че Ейнджи е страхотна робиня.

— Не е там, нали?

— Успокой се, Доналд. В другата стая е. Не може да ме чуе.

Опитах се да сдържа раздразнението си.

— Само това ли имаше предвид под „добра новина“?

— Е де, не се ядосвай.

— Просто ми кажи какво стана между вас с Анна.

— Нищо не е станало. Само опипвах почвата. Но изпращаше добри сигнали.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Единствената спънка е гаджето. Ако не беше той, щях да действам още снощи. При това положение ще ми се наложи да поработя малко.

— Но не мислиш, че ще ти е много трудно?

Той се изсмя.

— Доналд, виж него, виж и мен. Това е отговорът.

Самоувереността му ми подейства окуражаващо, макар и да ми беше неприятна.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме?

— Вече ти обясних, че това не е нещо, дето се прави по разписание. Ще трябва да видя как ще потръгне. Няма защо да се бърза, нали?

Поколебах се. Рано или късно трябваше да научи.

— Напротив. — И му разказах за Америка.

Чух го как изпсува.

— Защо не ми каза по-рано, за Бога?

Тонът му ме свари неподготвен.

— Самият аз току-що го научих — отвърнах, ядосан от това, че се защитавах. — Но тъй като дотогава има два месеца, не виждам в какво е проблемът. Ще разполагаш с достатъчно време, струва ми се.

— Не е там работата, мамка му! — Млъкна. Когато отново заговори, беше овладял гласа си. — Просто не обичам изненадите. Има ли още нещо, което трябва да знам?

Имаше. Но нямаше защо да го научава още сега. Особено ако смяташе да се държи по този начин.

— Не. Мислиш ли, че времето ще ти бъде достатъчно?

Чух го да въздиша дълбоко.

— Предполагам. Но искам да знам точно какво е положението. Така че за в бъдеще — никакви тайни, ясно?

— Разбира се. — Чух нещо като далечен кучешки лай. — Чакай малко. — Той закри микрофона на слушалката. Връзката заглъхна.

— Съжалявам — обади се след малко. Като че ли се смееше. — Докъде бяхме стигнали?

— Смятах да те попитам какво предлагаш да направим сега.

Смехът стана по-доловим.

— Виж, сега трябва да затварям. Ще ти се обадя другата седмица. Не се безпокой. Щом като я размекна, няма да иска дори да погледне онзи боклук, с когото ходи.

Затвори, преди да успея да отвърна нещо. Оставих слушалката със смесени чувства. Започвах да изпитвам съмнение относно Зепо. Но не можех да направя нищо друго, освен да споделя оптимизма му.