Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fine Lines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Опасни пътища

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Албор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Албена Попова

Художник: Златан Рангелов; Вера Стефанова

Коректор: Дора Вълевска

ISBN: 954-8272-35-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10719

История

  1. — Добавяне

9

Погледнах часовника си и забързах надолу. Беше два часът. Без да се съобразява с напредналото време, тропотът се усили, докато се приближавах към външната врата. Отключих, без да се замислям. Предполагам, че вече знаех кого щях да видя.

Веднага, щом отворих, Зепо се шмугна вътре. Беше подгизнал до кости.

— Имаш ли представа колко е часът? — възмутих се, като хлопнах вратата пред пелената от дъжд. Косата му беше залепнала за скалпа и по лицето му се стичаха струйки. Около него вече се образуваше локва. — Виж какво правиш на килима! — Осъзнах колко глупави бяха думите ми още докато ги произнасях.

Зепо дишаше тежко с изкривени устни.

— Майната му на килима!

Странно, но не бях изненадан да го видя. Нито пък бързах да чуя защо беше дошъл.

— Събуй си обувките и си сипи едно питие в дневната — рекох. — Ще ти донеса кърпа.

Когато се върнах от кухнята, пътеката кални стъпки ми даде да разбера, че Зепо беше последвал поне една от инструкциите ми. Стоеше в средата на дневната с чаша в ръка, очевидно предизвиквайки възмущението ми. Въздържах се и му подадох кърпата.

— Е? Предполагам, че не си дошъл просто на гости?

Зепо ме погледна гневно.

— Той е нормален, мамка му.

Сипах си питие.

— За какво говориш?

— Ами опитай се да познаеш, по дяволите! Къде бях тази вечер?

— Имаш предвид Марти?

— Много бързо се сети, нали? Точно така, Марти. Тази вечер се видяхме както ти искаше, и можеш ли да познаеш? Не е педал. Нормален е. Хетеро. И можеш ли да предположиш какво стана, когато му се пуснах?

Бях удивително спокоен. Дори езикът му не успя да ме раздразни.

— Вероятно всичко това е предисловие, за да ми кажеш, че нищо не е излязло.

Лицето му се изкриви.

— Разбира се, че нищо не излезе, мамка му! Знаех си, че няма да излезе! Изобщо не трябваше да те слушам!

— Доколкото си спомням, първо на първо, ти беше този, който твърдеше, че е обратен, така че не можеш да ме обвиняваш. Отказвам да бъда изкупителната жертва на провала ти.

Чашата на Зепо се разби в стената.

Не ги подхващай тия или ще ти счупя шибания врат!

Обърна се към мен със свити юмруци и изкривено лице. Учудващо спокоен, отидох до барчето и му сипах ново питие. Занесох му го.

— Опитай се да не запратиш и това. Доста добро малцово е, така че ако толкова много ти се иска да чупиш нещо, кажи и ще ти донеса обикновено уиски в евтина чаша.

За миг не помръдна. После неохотно го прие. Ожесточението му се поуталожи. Седнах.

— Сега, ако мислиш, че си в състояние, защо не ми разкажеш точно какво се случи?

Той се поколеба, после се отпусна в един стол.

— Господи, каква шибана вечер. — Потърка лицето си с ръка. — Срещнахме се в онзи гейклуб в Сохо…

— Трудно ли го убеди да дойде?

— Не особено. Отначало беше малко предпазлив, но аз му казах, че искам да говоря с него за нещо, което не мога да обсъждам по телефона.

— В колко часът беше това? След като Анна му се е обадила?

— Да! Не съм шибан глупак. Та искаш ли да го чуеш или не? — Не отговорих нищо. Той продължи с разширени ноздри. — Отидох в клуба по-рано, за да мога да видя лицето му, когато влезе. Няма начин да не разбереш какво е мястото, но на него не му мигна окото. Дори не трепна. Просто си поръча минерална вода и седна. Тъй че си помислих: Стиви може и да е бил прав.

Отпи, после мрачно поклати глава.

— Както и да е, той попита за какво съм искал да се видим, така че му казах: желаех да се извиня, задето съм се държал като копеле последния път, когато сме се видели, за да остане с погрешни впечатления за мен. — Изсумтя. — Божичко, той да остане с погрешни впечатления за мен. После се появи един стриптийзьор и аз рекох: „Бива си го, нали?“, а той отвърна: „Да, виждал съм го и преди.“ — Зепо разпери ръце, увлечен от разказа си. — Какво би трябвало да си помисля, по дяволите? Рекох си, че ми дава да разбера — пада си и по двата пола. Попитах го къде го е виждал и той ми отговори: в „Пинк Флъмингоу“. Точно там го е забелязал и Стиви. Казах, че не съм ходил на това място, но съм чувал, че е доста хубаво, и някой път трябва да отидем заедно.

Затвори очи.

— Исусе, не мога да повярвам, че се насадих на тия яйца. — Изпразни чашата си и ми я подаде. Напълних я този път с обикновено, а не с малцово уиски.

— И после?

Зепо отпи голяма глътка.

— Той рече: „Не знаех, че ходиш на такива места“, така че аз отвърнах: „Е, с някои неща няма защо да се парадира.“ Той, изглежда, се почувства малко неудобно и ме попита защо му разправям всичко това, но аз си помислих, че само се е смутил, задето са го разкрили. Така че викам си — ох, мамка му, — и додадох: „Защото изревнувах, като те видях с Анна.“ — Лицето му се изкриви при спомена. — Ох, мамицата му мръсна, защо ли те послушах?

— Марти какво отвърна?

Зепо въздъхна дълбоко.

— Започна да дрънка, че според него би трябвало да зная — той не е обратен и неща от тоя сорт. Помислих си, че се преструва, или нещо такова, затова го попитах кого се опитва да заблуждава и продължих — ох, Божичко, — рекох, че Анна няма защо да знае за това.

Отново отпи от уискито.

— Помислих си, че е само още един педал, който се опитва да се самозалъгва, че е нормален.

— Сигурен ли си, че не е така?

— Естествено, че съм сигурен, по дяволите! Лайнцето му гадно започна да се държи закрилнически! Той! Да закриля мен! Не можех да го повярвам! Каза, че съм останал с погрешна представа и че съжалявал, ако е създал такова впечатление, но наистина не бил обратен. Тогава го попитах защо ходи в заведения като „Пинк Флъмингоу“ и познай той какво ми отговори? — Зепо ме погледна със стиснати устни. — Провеждал изследователска работа. Изследователска работа, мамка му! Ходел в различни видове нощни клубове, за да изследва „поведенческите модели“. Не само в гейклубове. Във всички видове. Това било част от шибаната му теза! — Изстреля думата и допи остатъка от уискито на един дъх.

— Може ли да го е използвал като извинение? — попитах аз, без всъщност да си вярвам. Зепо поклати убедено глава.

— Не. Беше ми ясно, че не лъжеше. Така се впрегна, когато започна да ми разказва за това. Аз обаче вече бях спрял да го слушам. Просто не можех да повярвам как се бях унизил.

— Чудя се, каква всъщност е тезата му? — рекох замислено. Зепо ме погледна изненадано.

— Има ли значение, по дяволите? Направи ме на глупак! Дори имаше наглостта да ми каже, че е поласкан! Божичко, сигурен съм, че би трябвало да бъде!

— Успокой се.

— Защо? Току-що бях унизен от този дребосък, и то заради нещо, което отгоре на всичкото не исках да правя! — Прокара ръка през косата си. — Казах ти, че ще сгрешим, но ти не пожела да ме чуеш, нали?

— Вече говорихме за това.

— Майната ти! Ти ли беше този, който трябваше да седи там, докато онова лайно те прави на глупак? Не, просто ме накара да отида и аз да отнеса пешкира вместо тебе!

— Опита ли се да отречеш? — попитах, за да го разсея.

— Как, по дяволите, бих могъл да отрека, след като току-що му се бях пуснал? Просто си седях там като идиот и ми се искаше да си мъртъв. После той заяви, че май ще е най-добре да си тръгва и че няма да каже на никого за „недоразумението.“

— Е, това все пак е нещо.

Втренчи се в мен.

— О, да, голяма утеха. И се хващам на бас, че ще си удържи на думата.

— Мислиш ли, че няма?

— Е, хайде, Доналд! Сериозно ли смяташ, че няма да сподели с Анна? Аз бих го направил. Прекалено добра възможност е, за да я пропусне. Направо си го представям. „О, нали го знаеш Зепо, онзи мъжествения манекен? Пусна ми се, а аз го отблъснах.“ Тогава Анна може да каже: „Ама че забавно, и аз също.“ Погледни истината в очите, Доналд, преебаха ни. — Изправи се рязко. — Къде е тоалетната? Трябва да се изпишкам.

Отговорих, без да мисля:

— На горния етаж, в дъното на площадката.

Той излезе. Замислих се над чутото. По някаква причина не бях изненадан. Като че ли го бях очаквал. Но преди да успея да проследя тази мисъл, една далеч по-важна ми мина през ума. Тоалетната беше на същия етаж с галерията ми. А бях оставил вратата отворена.

Почти изтичах по стълбите. Банята се намираше в далечния край на коридора. Вратата беше затворена. Тръгнах с облекчение към стаята, в която пазех колекцията си, и замръзнах. Зепо беше там и стоеше пред шкафа, върху който се намираше кутията ми за енфие.

Опитах се да говоря спокойно.

— Тоалетната е в края на коридора.

Той се обърна и ми се ухили.

— Знам.

Подканих го:

— Ако нямаш нищо против, бих искал да заключа тук.

— Не сега. Още не съм разгледал.

Усетих, че се разтрепервам.

— Това е частната ми колекция. Не е отворена за посетители.

— Не се учудвам. — Засмя се. — Доналд, ах, ти дърт похотлив мръснико! Пазил си го в тайна, нали?

Тръгнах към него.

— Би ли излязъл оттук?

— Ей, ей, ей, няма защо да ставаш груб. Вратата беше отворена, видях хубавите картини и влязох да ги разгледам. Изкуството е за това, нали? — Погледна гравюрата пред себе си. — Лебедът чука ли я или какво?

— Изчезвай.

— Доналд, не бъди толкова лош. Не им правя нищо. Интересно ми е наистина. Никога досега не съм виждал старинно порно.

— Това не е порнография!

— Е, не е и Енид Блайтън, нали? Има ли отделение „Читателски съпруги“? — Тръгна из стаята. — Господи, виж размерите на тая дебела кучка! Трябваше да ми кажеш, че си падаш по такива работи. Можех да ти намеря нещо истинско. Не като тия порно разлигавени боклуци. Имам предвид, че в повечето няма истинско проникване. А тия кучки приличат на заспали.

— Казах ти да изчезваш!

Погледна ме. Усмивката му беше неприятна.

— Чух те. Но тук ми харесва. Чувствам се като у дома си. — За да го докаже, придърпа стола, в който се бях унесъл преди малко, и седна. — Обаче не искам да те задържам, Доналд. Ти върви, ако желаеш.

Не можех да направя нищо. Колкото повече показвах, че присъствието му ми е неприятно, толкова по-дълго щеше да остане.

— Ако настояваш да се държиш детински, предполагам, че не мога да ти попреча.

— Точно така, не можеш. — Огледа се. — Значи тия неща те възбуждат, а?

— Не по начина, по който, изглежда, ти си представяш. Намирам ги за естетически стимулиращи, ако това искаше да кажеш.

— Глупости, Доналд. Ако се интересуваше само от „естетическата им стойност“, защо ли на всичките се вижда как хората го правят? Или е само съвпадение?

— Не отричам, че са еротични. Но първо и преди всичко това е еротично изкуство, макар че не очаквам да разбереш разликата.

— Значи се опитваш да ми пробуташ, че се интересуваш само от изкуството, не от еротиката? — Засмя се.

— Не бих очаквал някой като теб да разбере какво имам предвид.

— Хайде, хайде, не се ядосвай. Ако се задоволяваш, гледайки порнографски картини, това си е твоя работа. Далеч съм от мисълта да те нарека мръсно старче. — Протегна крака. — Както и да е, да се върнем към работата. Трябва да си уредим сметките, нали?

— Да си уредим сметките ли?

— Точно така. За извършените услуги. — Приведе се напред. — Искам да ми платиш. После ще те оставя да се наслаждаваш на „изкуството“ си на спокойствие.

Изсмях се. Не изглеждаше много неубедително.

— Съжалявам, Зепо, не съм съгласен. Останах с впечатлението, че уговорката ни беше заплащането да стане след свършването на работата.

— Свършена е толкова, колкото може да бъде.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да се предадеш?

— Да се предам? Доналд, за какво, по дяволите, говориш? Няма пред какво да се предавам. Всичко приключи и ти си ми длъжник.

— Длъжник ли? За какво съм ти длъжник? Доколкото си спомням, сделката беше да прелъстиш Анна. Не го направи. После се споразумяхме да направиш същото с Марти. Ти пак не успя. Страхувам се, че не виждам за какво съм ти длъжник.

Отказът ми се дължеше най-вече на желанието да си го върна. Изпитвах садистично удовлетворение от това, че самодоволството му започна да се пропуква.

— Не ми прехвърляй вината за Марти! Това беше изцяло твоя идея!

— Тя обаче се базираше на информацията ти, че е хомосексуалист. Което очевидно не е така.

Пое си дълбоко въздух.

— Виж, достатъчно ме прави на глупак. Ако си мислиш, че ще те оставя да се отметнеш от сделката, забрави го.

— Защо да се отмятам? Наех те да извършиш точно определена работа и ти не го направи. А сега искаш да ти платя за нея? — Знаех, че го предизвиквам, но не ми пукаше. Поклатих глава. — Съжалявам, Зепо, но доколкото виждам, ти си този, който се отмята. С удоволствие ще ти платя — когато свършиш онова, което обеща.

Той разпери ръце.

— О, за Бога! Кажи ми какво друго бих могъл да направя! Хайде, кажи!

— Нямам представа. Затова те и наех.

— Исусе Христе, Доналд, не ме ли чуваш? Виж, следи устните ми — забрави го! Опитах всичко по силите си. Няма достатъчно време за нищо друго. Те се интересуват само един от друг! Това е! Финито!

— И ти си готов да го приемеш?

— Да!

— В такъв случай не виждам защо да ти давам дори пени.

Столът се прекатури, когато Зепо скочи на крака.

— Мамка ти! — Гласът му беше тих, лицето му — сурово. — Е, не съм спал с онази фригидна кучка. Не ми пука. Искам това, което ми дължиш. Сега.

С изумление осъзнах, че беше готов да ме нападне. И тази опасност от насилие накара мисълта, която се бе таила някъде в дъното на съзнанието ми, да започне да си пробива път. Уплашено я отблъснах, като ми се струваше прекалено рано за нея, макар че приемах общата й насока.

— Трябва да кажа, че очаквах много повече от теб, Зепо — предизвиках го аз, давайки си сметка, че поемам по опасен път. — След всичкото ти перчене наистина не мислех, че ще се оставиш да те отхвърлят толкова лесно.

Гледаше ме гневно.

— Наистина почваш да ме вбесяваш, Доналд.

— Усещането е взаимно. Макар че повече съм разочарован, отколкото каквото и да било друго. Не смятах, че си от хората, които си подвиват опашката пред някакъв като Марти. Очевидно съм се обърнал към неподходящ човек.

— Не прекалявай.

Въздъхнах.

— Е, ако си готов да признаеш, че някакво си американско студентче, което ти е наполовината по ръст и е безспорно непривлекателно, струва повече като мъж, може би в края на краищата наистина ще се разделим. Щом не можеш да се справиш дори с такъв съперник, наистина няма да си ми от полза. Ще ти платя утешителна сума. Да кажем — десет процента за това, че си опитал, става ли?

— Да кажем цялата сума или ще разпердушиня всички картини тук и после ще се заема с шибаната ти физиономия!

— Жалко, че не проявяваш тази агресивност там, където е необходимо. Може би Марти нямаше само да чака да ти се надсмее заедно с Анна, ако го беше сторил.

— Предупреждавам те, Доналд!…

— Хайде, предупреди ме! Но това пак не изменя факта, че остави червей като Марти да те стъпче. Като изпокъсаш картините и се нахвърлиш отгоре ми, нищо няма да промениш!

Зепо направи стъпка към мен и спря. Юмруците му бяха свити.

— Искам си парите. Сега.

— Заслужи си ги.

— Сега или ще ти счупя шибания врат!

Ухилих се подигравателно.

— Сигурен ли си, че си достатъчно мъж?

Не бях преценил правилно. Преди да успея да кажа още нещо, той ме сграбчи за ризата и ме блъсна към стената. Усетих как под гърба ми се счупи една рамка и нещо остро се заби в плътта ми. С част от себе си изпаднах в паника заради съсипаната картина, като се опитвах да преценя коя беше, после Зепо ме удари в стомаха. Превих се, като се мъчех да си поема въздух, и когато ме хвана и ме дръпна от стената, мисълта, която бях потискал, се втурна напред и се оформи в думи.

— Не моя врат би трябвало да счупиш, нали? — изпъшках аз.

Отново ме удари в стената. Но гневът му беше пресекнал. Зепо премигна.

— Какво?

Усещах сладникавия му от уискито дъх в лицето си.

— Чу ме. — Гласът ми беше дрезгав и задъхан. — Ако ще убиваш някого, поне нека си струва.

По лицето му премина тръпка на неразбиране.

— За какво, по дяволите, говориш?

Беше ме притиснал към стената и юмруците му се бяха забили в ризата под врата ми. Размърдах се леко, за да отслабя натиска върху трахеята си.

— Не на мен трябва да си ядосан, а на Марти. Той е виновен за всичко това. Той е този, който те унизи. Ако искаш да убиеш някого, убий него.

Усетих хватката му върху ризата ми да отслабва. Зяпна ме.

— Не говориш сериозно.

— Така ли?

— Да убия Марти?

— Защо не?

Ръцете му се отпуснаха. Отстъпи назад.

— Господи, ти наистина го мислиш, нали?

Започнах да масажирам шията си. Ризата ми беше скъсана.

— Преди малко беше готов да убиеш мен. Така че защо да не убиеш него?

— О, това е… — Той се обърна и направи няколко крачки встрани, като клатеше глава. — Започва да става тъпо.

— Просто си помисли.

— Да си помисля за какво? Да извърша шибано убийство? Забрави го, Доналд! Не ме интересува!

— Защо?

— Защо ли? Какво искаш да кажеш с това „защо“? Ти как мислиш? Окей, преди малко загубих самообладание, но това съвсем не означава, че просто ей така бих пречукал някого!

— Не те карам да правиш нищо просто ей така. Само ми е любопитно, защо дори не искаш да помислиш за убийството на Марти? Очевидно си способен на такова нещо. — Стомахът ме болеше там, където ме беше ударил. Опитах се да не обръщам внимание на болката.

Зепо отново поклати глава.

— О, за Бога! Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в пандиза само защото ти искаш да се отървеш от нечие гадже! Господи!

— Ами ако успееш да го направиш, без никой да разбере? Тогава би ли помислил?

— О, сигурен съм, че вече имаш план за идеалното убийство, нали?

— Не. Но предполагам, че можем да измислим нещо?

— Не!

— Защо не? Ако се убедиш, че няма да те хванат? Защо не?

— Не мога да повярвам, че дори говориш за това.

Някаква част от мен споделяше изненадата му.

Дори докато приказвах, се чудех от колко време това намерение се спотайваше в подсъзнанието ми.

— Посочи ми една причина. Защо няма да го направиш?

Той отново се обърна към мен.

— Добре тогава. А защо да го направя?

Доводите ми прозвучаха толкова гладко, сякаш предварително си ги бях написал.

— Заради причината, поради която правиш всичко. Парите.

Той се изсмя кратко.

— О, не. Дори аз спазвам определени граници и няма да ги прекрача.

— Да не би да се опитваш да ми внушиш, че отказваш поради морални съображения?

— Ако предпочиташ.

— Страхувам се, че не ти вярвам.

Пръстът му се забоде в мене.

— Е, майната ти, на теб и на глупавите ти идеи. Искам си парите до утре следобед или ще кажа на скъпоценната ти Анна точно какво се опитва да направи миличкият й дърт шеф!

— Тя е в Амстердам.

— Ще й кажа, когато се върне!

— В такъв случай отделът за борба с порока ще получи някои интересни снимки с твоето име и адрес. — Усмихнах се. — И то при всяко положение. — Направи крачка към мене. — Дори и да ме сполети нещастие — добавих.

Зепо спря, затвори очи и притисна длани към слепоочията си.

— Господи, как се забърках в тая история?

— Отдай го на факта, че си бил достатъчно неблагоразумен да позираш за неприлични снимки с малолетни. — Тръгнах към него. — Приеми го като избор между това да ти се плати добре, за да премахнеш една пречка или затвор и край на кариерата ти.

Изсмя се горчиво.

— Да бе, правилно! Предполагам, че за убийство не съдят? Какво получаваш за него, потупване по рамото и торба бонбони?

— Зепо, уверявам те, че затворът и мен не ме привлича. Ако успеем да измислим безопасен начин, тогава ще го направим. Просто искам да разгледаме възможностите.

Той стоеше неуверено. Изведнъж поклати глава.

— Не. — Тръгна към вратата.

— Наистина мисля, че се налага. — Той се поколеба с ръка на дръжката на вратата. — А може би ще пожелаеш да обърнеш внимание и на още нещо.

Той ме погледна предпазливо.

— Какво?

— Долу е. В кабинета. — Минах покрай него към коридора и го оставих да ме последва.

— Какво е то?

— Една картина, която може да те заинтересува.

— Заври си я… — рече той. Но думите прозвучаха автоматично и апатично. Тръгна след мен.

— Мисля си, че може би ще искаш да видиш тази. — Отворих вратата на кабинета. Той спря.

— Какво си намислил?

— Не бъди толкова циничен, Зепо. Просто искам да ти покажа нещо, което смятам, че ще те заинтересува. — Зачаках. Любопитството победи. Влезе вътре. Затворих вратата зад нас.

— Ето там. — Посочих малко платно на стената. — Какво мислиш за нея?

Той вдигна предпазливо рамене.

— Бива я. Защо?

— Това е скица от Жан Кокто[1]. Чувал ли си за него?

— Да.

Не можех да разбера по изражението му дали наистина беше чувал или не. Все пак продължих.

— В такъв случай сигурно знаеш каква рядкост е това. Кокто е известен с филмите си, но през двадесетте години също така създава и няколко доста ценени скици. Това е една от тях. Получих я като подарък преди много години, което е единствената причина да я задържа. Никога не съм я харесвал особено. Навремето имаше някаква стойност като нещо любопитно. Знаеш ли колко струва сега?

— Не.

Казах му. Изглеждаше впечатлен.

— Поздравления. Надявам се, че си я застраховал. Какво общо има това с мен обаче?

— Мислех си, че тъй като работиш в област, близка до киноиндустрията, може да ти хареса? — Погледна ме изненадан. — Убий Марти и е твоя.

За първи път имах удоволствието да видя Зепо напълно изкаран от равновесие.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— Ще ми я дадеш, за да го убия?

— Това казах.

Погледна картината, после отново мен.

— Истинска ли е?

— Разбира се, че е истинска! Не мислиш, че ще закача копие в собствения си дом, нали? Или пък където и да било другаде.

Той отново погледна скицата. Оставих идеята да узрява.

— Наистина ли струва толкова? — попита накрая.

— О, да. Естествено може да е малко повече или малко по-малко. Но приблизително толкова ще получиш за нея на аукцион, ако решиш да я продадеш. Можеш и сам да поразпиташ, ако не ми вярваш. Стига да ти харесва.

Той отново я разгледа. Съмнявах се, че се дължеше на естетически интерес. Любопитно ми беше кое го съблазнява повече — цената на скицата или името на художника. Освен че беше алчен, Зепо беше и позьор. Знаех, че мисълта да притежава такава творба ще му хареса.

Започна бавно да клати глава.

— Не. Добър опит, Доналд, но не. Няма да стане. — Нещо в начина, по който го каза, ме накара да замълча.

— Не, това е… това е… — Поклати глава по-енергично. — Прекалено е рисковано. — Не възразих нищо. — Да спиш с някого е едно, но това… — Погледна ме, като чакаше отговора ми.

— Изборът е твой.

Той отново започна да клати глава. Но очите му сякаш бяха приковани към картината.

— Не… Искам да кажа, как можем да сме сигурни, че няма да ни пипнат?

Беше в ръцете ми. Като се опитвах да не се усмихвам прекалено самодоволно, го хванах за ръката и го поведох обратно към дневната.

— Защо не пийнем още по едно, докато го обсъждаме? — предложих.

Бележки

[1] Жан Кокто (1889–1963) — прочут френски писател с многостранен талант, известен и като художник. — Бел.пр.