Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fine Lines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Опасни пътища

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Албор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Албена Попова

Художник: Златан Рангелов; Вера Стефанова

Коректор: Дора Вълевска

ISBN: 954-8272-35-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10719


1

Беше съвсем очевидно, че Анна и Марти са влюбени, и когато реших да сложа край на връзката им, знаех, че ще ми трябва помощ. Нямах нито уменията, нито опита, които щяха да са ми нужни, за да се заема сам с такава задача.

За щастие познавах човек, който беше далеч по-подходящ за целта.

Когато му се обадих, Зепо не си спомни за мен и това никак не беше учудващо. Бяхме се срещали, но само два пъти, а аз не съм човек, който оставя трайни впечатления у околните. Със Зепо обаче беше тъкмо обратното.

Валеше и Лондон беше мрачен, когато затворих галерията и подкарах към ресторанта в Уест Енд, където се бяхме уговорили да се срещнем. Той закъсняваше и отпращах келнера на два пъти, преди най-сетне да пристигне. Махнах му и той тръгна към мен, очевидно без да си дава сметка за погледите, които му отправяха останалите посетители. Но все пак вървеше малко прекалено бавно и малко прекалено нехайно, така че явно осъзнаваше, че го гледат.

Поздрави ме достатъчно сърдечно, но не се извини за закъснението си. Реших да не споменавам за това.

— Доста си почернял — рекох. — Да не би да си бил на почивка?

— Току-що се върнах от Италия. — Очите му обиколиха помещението, докато ми отговаряше. Проверява публиката, помислих си.

— По работа или за удоволствие?

— По малко и от двете. Бях на снимки, но успях да покарам и ски. — Ухили се. — И на теб май ти е необходимо. Не съм ли прав?

— Значи да разбирам, че кариерата ти на модел върви добре?

— Стига за наема. А е и по-добре, отколкото да си изкарваш прехраната с пот. Как върви бизнесът с произведения на изкуството?

— О, трудно, както винаги.

Появи се келнерът и му подаде меню. Поръчах вино, което смятах, че ще е достатъчно скъпо, за да го впечатли.

— Е? Спомена, че имаш делово предложение? — подхвана Зепо, след като келнерът се отдалечи.

Бях се надявал да не ми се наложи веднага да му казвам.

— Защо не го обсъдим, докато вечеряме? Няма причини да бързаме, нали?

Той сви рамене.

— Просто съм любопитен да разбера за какво става дума, това е всичко.

Отворих менюто.

— Тогава поне първо да поръчаме.

— Предпочитам да ми кажеш сега, ако нямаш нищо против. Освободи ме от напрежението. — Усмихна ми се доста категорично. Отново затворих менюто неохотно.

— Както желаеш. — Разтакавах се цяла минута да пренареждам приборите си. — Ами работата е там, че… ъъ, искам да се възползвам от услугите ти, да те наема. — От изражението на лицето му разбрах, че си беше направил невярно заключение. — Става дума за едно момиче — побързах да добавя.

— Момиче? — Изглежда, неудобството ми го забавляваше.

— Да. — Нещо започна да дразни гърлото ми и аз се изкашлях, за да го прочистя. — Моята помощничка. В галерията. Ами, ъъ… всъщност ситуацията е доста сложна. — Отново прочистих гърлото си, като си давах сметка, че Зепо ме гледаше с леко снизходителна усмивка. Не беше лесно да го кажа, но продължих: — Искам да я прелъстиш.

Беше очаквал всичко друго, но не и това. Веселостта му се изпари.

— Искаш какво?

— Искам да я прелъстиш. — Усетих, че лицето ми пламва. Макар от онова, което ми беше известно за Зепо, да знаех, че нямам причини да се притеснявам.

Той тъкмо се готвеше да отвърне нещо, когато келнерът отново се появи. Опитах виното и обявих, че е добро, без да съм го вкусил. Зепо изчака келнерът да се отдалечи, после се приведе напред.

— Това шега ли е? Да не би някой да те е подучил да го направиш?

— О, не — поклатих енергично глава, за да го убедя. — Не, не е шега.

Той се втренчи в мен.

— Хайде да изясним този въпрос. Това ли е „деловото предложение“, за което ми спомена? Искаш да ме наемеш, за да спя с някого?

Огледах се, за да се уверя, че никой не можеше да ни чуе.

— Ъъ… да, точно така.

— Исусе!

— Ще платя добре.

— Колко добре? — Споменах цифрата. Той изглеждаше учуден. — Ще дадеш всичките тези пари само за да легна с това момиче? — Кимнах. — Защо?

Опитах се да свия нехайно рамене.

— Да речем, че не одобрявам настоящия й приятел.

— И това е всичко?

— Ами… да.

Той се изсмя шокирано.

— Не мога да го повярвам. Почти не те познавам, а сега ти съвсем спокойно ме молиш да спя с някоя си само защото не харесваш онзи, с когото излиза?

— Съзнавам, че молбата ми е необичайна. Точно затова и предлагам такава голяма сума.

— Това е… — Той поклати глава мълчаливо. — Защо изобщо ти пука с кого излиза?

Опитах се гласът ми да прозвучи равнодушно.

— Анна е красиво и интелигентно момиче. Може да си намери по-добър.

Той изсумтя.

— О, хайде. Не го правиш заради доброто си сърце. Каква е истинската причина?

Поколебах се и усетих отново да се изчервявам.

— Намирам Анна… за много привлекателна. Но си давам сметка, че младо момиче като нея едва ли би проявило интерес към мъж на средна възраст, какъвто съм аз. Приемам го. Не мога обаче да се примиря да я виждам как си губи времето с някой, който не я заслужава. Изглежда ми непоносимо.

Зепо се намръщи.

— Но ти ме молиш да спя с нея. Щом това момиче ти харесва, няма ли да ти е неприятно?

— Не толкова, колкото мисълта, че е с него. — По лицето му все още беше изписан известен скептицизъм, така че добавих: — Освен това ти ще бъдеш с нея само временно. Те обаче ще се разделят. Това е главното.

Не беше съвсем вярно. Но в такъв мотив Зепо лесно би повярвал. Той като че ли го прие.

— Наистина му имаш зъб на бедния човечец, нали? Защо си се настроил против него?

— Нищо лично. Просто не смятам, че е подходящ за Анна, това е всичко.

— Защо? Какво не му е наред?

— Той е… — затърсих обяснение — невзрачен.

— В какъв смисъл? Като човек? Интелектуално? Как?

Мачках салфетката си.

— Физически.

На лицето на Зепо се изписа разбиране.

— И ако трябва да стоиш настрана, докато тя излиза с някой друг, предпочиташ той да е хубав. Така ли?

— Не бих го формулирал точно по този начин. Но да речем, че е така.

Той се усмихна студено. Отпих от виното и с учудване открих, че чашата ми беше почти празна. Напълних я.

— Е, и колко е близка с него? — попита Зепо.

— Боя се, че доста. Не се познават много отдавна. Поне не повече от година. Но живеят заедно и доколкото мога да разбера, се обичат. — Направих пауза. — Колко трудно мислиш, че ще бъде?

Той сви рамене.

— Не знам. Не бих могъл да кажа, без да съм ги виждал, нали? — Погледна ме. — А и все още не съм се съгласил да го направя.

— Не, разбира се, че не — побързах да отвърна.

Той завъртя столчето на чашата си.

— А и защо се обръщаш към мен? Разговаряли сме на едно-две партита. Какво те накара да си помислиш, че ще проявя интерес? — В гласа му прозвуча подозрение. Аз обаче се бях приготвил за това.

— Ти си модел. Свикнал си да живееш от външността си. Няма кой знае каква разлика. Освен това само за теб се сетих. Не познавам много хора, които биха били подходящи за такова нещо. Аз съм просто един търговец на картини. Не се движа в такива среди.

Имаше и още една причина да го избера. Но щях да я запазя за себе си. Засега.

Гледаше как виното се върти в чашата.

— Ами ако кажа не?

— Тогава очевидно ще трябва да потърся някой друг. — Надявах се думите ми да прозвучат невъзмутимо. — Казах ти колко съм готов да платя. А и работата едва ли ще е неприятна. Смея да твърдя, че не бих имал кой знае какви затруднения да намеря човек, готов да я свърши. Но би ми спестило излишни грижи, ако си ти.

Зепо прие отговора ми без коментар. Опитах се да разбера нещо по изражението му, но безуспешно.

— Кога можеш да ми дадеш отговора си? — попитах.

— Спешно ли е?

— О, не — излъгах. — Но ако не те интересува, ще трябва да уредя нещо друго. Така че колкото по-бързо разбера какво е положението, толкова по-добре.

Той отново се взря в чашата си. Забелязах келнера да кръжи наоколо и му махнах да си върви.

— Къде са тоалетните? — попита внезапно Зепо.

— Ъъ… мисля, че са ей там.

Той бутна стола си назад и излезе. Взех менюто и започнах да го чета, без да виждам думите. Оставих го и отпих от виното. Зепо като че ли отсъства дяла вечност. Зарадвах се, когато най-сетне се появи на вратата. Този път открито огледа помещението, докато го прекосяваше.

— Е, и на колко години е това момиче? — попита той веднага щом седна. — Анна, нали така беше?

— Да, Анна. В началото на двадесетте.

— И казваш, че е хубава.

— О, да. Много. Поне аз така смятам.

Зепо кимна като че ли на себе си. Дясната му ръка беше върху масата и пръстите му барабаняха в неравен ритъм. В държането му се долавяше почти неуловима промяна. Изглеждаше по-решителен отпреди. Опитах се да не подхранвам надеждите си.

— И ще платиш в брой?

— В брой, с чек. Както пожелаеш.

Той отново замълча. Пръстите му продължиха да потропват в неравния си ритъм. Аз чаках. Внезапно той се ухили.

— О’кей. Защо пък не?

— Искаш да кажеш, че ще го направиш?

— Това беше основната ти идея, нали?

Надявах се да не забележи какво облекчение изпитах.

— О, добре — рекох и бавно издишах. Усмихнах му се. — Още малко вино?

* * *

Анна работеше в галерията от близо четири месеца. През първите три от тях почти не я забелязвах. Бях я наел след нейната предшественичка, чието име съм забравил и която се бе оказала достатъчно глупава при всички възможни начини да си отиде от този свят, да се остави да я блъсне точно автобус. Анна беше просто още една помощничка, последната от многото млади жени, които бях наемал да ми помагат през изминалите години. Стига да идваше точно навреме и да проявяваше достатъчно компетентност, нищо друго не ме интересуваше. Фактът, че беше привлекателна, беше случаен и без значение.

Винаги съм се отнасял към секса с безразличие. Дори като млад не проявявах голям интерес към него и почти никакво любопитство. Останах невеж докъм средата на двадесетте си години, когато в заблуждението си се възползвах от услугите на проститутка. Преживяването беше отвратително и не бях склонен да го повторя. Вместо това, забравяйки за инцидента, съсредоточих енергията си върху нещо много по-достойно. Изкуството.

За известно време имах амбицията самият аз да стана художник. За жалост талантът ми като че ли се оказа по-подходящ за ценител, отколкото за художник — факт, който съвсем навреме ме накара да изоставя опитите си, преди те да започнат да ми създават прекалено неудобство. Бях разочарован, но бях и реалист. Реших, че щом не мога да направя кариера като творец, поне бих могъл да го сторя благодарение на творбите на други хора. Вече притежавах скромна колекция от акварели и картини с маслени бои. Следващата стъпка ми се струваше очевидна. Станах търговец.

Интересът ми към еротичното изкуство обаче не се бе проявил, докато не купих първия образец. Това беше една френска кутия за енфие от осемнадесети век, която не се отличаваше с нищо, докато човек не я отвореше. На вътрешната страна на капачето беше нарисувано момиче, което кокетно вдигаше полите си, за да покаже, че отдолу не носи нищо. Бях очарован. Трябваше да я имам и останах покрусен, когато собственикът й — възрастен мъж, с когото отидох да се видя по други въпроси — упорито отказа да я продаде. Едва когато той почина, успях да убедя вдовицата му, че със съпруга й сме стигнали до споразумение, и ми се удаде да я купя за първоначално предложената сума.

Кутията за енфие стана първият експонат от частната ми колекция. Разбира се, давах си сметка каква ирония имаше в това да бъда привлечен от еротиката, когато самият секс не ме интересуваше. Но този предмет, както и последвалите го, като че ли притежаваха финес и чар, които напълно липсваха във физическия акт. Въздействаше ми по начин, по който елементарното полово сношение не успяваше.

Прескочих прага на средната възраст доволен от живота си. Имах всичко, което желаех: процъфтяващ бизнес и тайна, безобидна страст, която можех да си позволя да задоволявам. Нито желаех положението да се промени, нито пък виждах причини за това. И ако една вечер не бях толкова разсеян, това можеше никога да не стане.

Бях оставил Анна да затвори галерията, а аз тръгнах за един аукцион. Той беше само с покани и на половината път се сетих, че съм забравил своята в кабинета си. Раздразнен се върнах да я взема.

Очаквах галерията да е празна. Работното време вече бе свършило, когато се върнах, и предполагах, че Анна си е отишла. Паркирах на алеята зад галерията и си отключих. Сградата тънеше в мрак. Към кабинета водеха две стълби — едната откъм галерията отпред, а другата откъм склада отзад. Светнах лампата в подножието на втората. Крушката премигна и изгасна. Започнах ядосано да изкачвам стълбите в тъмното и почти на върха осъзнах, че в кабинета светеше.

Първата ми мисъл беше да се върна в колата и да се обадя на полицията. Ако ставаше дума за обир, не желаех да взимам участие. Но страхът да не се изложа с фалшива тревога ме възпря. Поколебах се. После, учуден от собствената си смелост, изкачих останалата част от стъпалата и спрях на площадката.

Вратата на кабинета беше леко открехната. През нея светлината се изливаше в тъмния коридор. Бавно приближих на пръсти и постепенно стаята се разкри пред погледа ми. После, когато бях само на около метър, чух Анна да кашля.

Отдъхнах си. Успокоен и раздразнен, направих още една крачка напред с намерението да обявя присъствието си и спрях.

През процепа между вратата и касата сега виждах огледалото с позлатен обков, окачено на отсрещната стена. В него се отразяваше онази част от кабинета, която все още оставаше скрита зад вратата. Библиотеката. Бюрото ми. Настолната лампа, която хвърляше златиста светлина в стаята. И Анна.

Беше гола, като се изключеха белият сутиен и също такива бикини. Стоеше така, че тежестта й падаше върху единия крак, а другият беше леко свит, докато се протягаше с две ръце назад. За миг остана неподвижна. Поставеното на голата стена огледало отразяваше сцената в рамката си съвършено като картина. После гърдите й внезапно се люшнаха напред, когато сутиенът бе откопчан, и Анна сви рамене и го остави да се плъзне надолу. Пусна го извън полезрението ми, закачи палци в горната част на бикините си и ги смъкна. Гърдите й тежко се полюшнаха, докато пристъпваше, а косата се спускаше върху едното й рамото като тъмен кривак. После се обърна към огледалото. И към мен.

Инстинктивно отстъпих назад. Но коридорът беше тъмен: бях невидим. Отново пристъпих предпазливо напред. Сега отражението на Анна беше право срещу мен. Ръцете й хванаха косата и я привързаха на тила с черна панделка. Главата й леко се наклони; гърдите й се изопнаха и трепнаха. Коремът беше гладък, леко закръглен в основата си и вдлъбнат при продълговатия овален пъп. Отдолу гъстият триъгълник от тъмни къдрици все още беше смачкан от бельото.

Тогава тя се обърна и се пресегна към нещо на пода извън погледа ми; позата ми позволи да видя гърба й под ъгъл. Той блестеше там, където падаше светлината, а гръбнакът приличаше на потънала в сянка бразда. Тя се наведе още повече и главата и раменете й изчезнаха, а задните й части придобиха почти сърцевидна форма. Там, където се събираха с бедрата, се виждаше малък тъмен ромб. Изправи се, обу друг чифт бикини — този път черни, — както и чорапогащник. Дръпна го по краката си и над корема до пъпа, така че долната половина на тялото й вече беше черна, а горната все още бяла и гола.

Изведнъж изчезна от погледа ми, тъй като се отдалечи от огледалото. Усетих прилив на паника. Но образът се върна почти веднага и сега тя държеше черна рокля. Видях със съжаление как тялото й се скрива в нея, наслаждавайки се на един последен поглед към гърдите, преди да изчезнат под роклята. После дръпна ципа на гърба си, вече напълно облечена и скрита.

Останах в коридора, като не желаех да приема, че всичко беше свършило. Едва когато Анна започна да си слага червило, си спомних къде бях и какво правех. Отдалечих се от вратата и слязох долу, треперещ и замаян. На долната площадка се облегнах на студената стена и затворих очи. Веднага се появи образът на голата Анна в огледалото и аз побързах да ги отворя. Изчаках напрежението в гърдите и гърлото ми да се поуталожи и отново започнах да изкачвам стълбите.

— Анна? Ти ли си? — извиках.

— Мистър Ремзи? — Откъм кабинета долетяха припрени шумове. После Анна се появи на прага. Изглеждаше притеснена. — Съжалявам, тъкмо се преобличах. Не очаквах да се върнете.

— Всичко е наред. Извинявай, ако съм те стреснал. Забравих някои документи. — Открих, че не можех да си спомня за какво точно се бях върнал.

— Надявам се, че нямате нещо против да използвам кабинета за преобличане.

— Съвсем не. — Последвах я вътре. Нямаше и следа от онова, на което бях станал свидетел. Полилеят беше включен и хвърляше ярка и остра светлина в стаята. Опитах се да не поглеждам към огледалото. — На някое приятно място ли отиваш?

— С приятеля ми ще се срещнем да хапнем нещо, а после ще ходим на театър. Дават пиеса на Алън Ейкборн.

— О! — Не можех да се въздържа да не мисля за тялото под роклята, скрито от тънкия плат. Дадох си сметка, че си бе свалила сутиена, но не беше сложила друг на негово място. Зачудих се дали пък не носеше сутиен само на работа. В мое присъствие. Мисълта ме разтревожи. — Е, надявам се да прекарате добре.

Тя се усмихна. За първи път я погледнах истински, като се вгледах в чертите й. Тъмните вежди и правия, въздълъг нос. Голямата уста с чувствени устни, както забелязах сега. Завиждах на приятеля й.

— Дано да е така. Билетите струват цяло състояние. — Тя се обърна и вдигна чантата си от пода. Задните й части за миг се очертаха под плата на роклята. Спомних си как се бяха оформили в гладка, бледа сърцевидна форма.

— Харесваш ли Ейкборн? — попитах.

— Не знам. Досега не съм гледала нищо негово. Но Марти — това е приятелят ми — смята, че е гениален. — Тя се усмихна. — Покъртително. Трябваше да се намери един американец, за да ме накара да гледам английски драматург.

— Приятелят ти американец ли е? — Изведнъж си дадох сметка колко малко знаех за нея. До този момент това не ме беше тревожило.

— От Ню Йорк е. Всъщност е роден в Бостън. Тук е в университета. — Преметна чантата си през рамо — знак, че беше готова да тръгва. Но не можех все още да я пусна.

— Така ли? Каква специалност?

— Антропология. Прави изследване.

— Какво го е накарало да избере Лондон? Доста далеч е, нали така?

— Ами, мисля, че до голяма степен се дължи на желанието му да види Англия. Но твърди, че и обучението тук е доста добро.

Погледна часовника си. Знаех, че я забавям, но се чувствах принуден да наваксам заради невежеството си. Опитах се гласът ми да прозвучи равнодушно.

— Отдавна ли излизате заедно?

— Почти от година. — По лицето й се разля доволна усмивка.

— Изглежда, много го обичаш. — Тя се изчерви. — Съжалявам, не биваше да любопитствам.

— Няма нищо. Не любопитствате.

Не можах да измисля какво друго да кажа. Настъпи кратко мълчание, докато стояхме и двамата неуверени.

— Е, май ще е най-добре да вървя — рече Анна. — Не ви трябвам, нали?

— Не, не, не мисля. — Не желаех да си тръгва, но не ми хрумваше извинение, за да я задържа. Отдръпнах се от пътя й и с изумление осъзнах, че имам ерекция. Скрих се смутено зад бюрото, като благодарях на Бога, че все още бях с палто.

— Тогава до утре. Довиждане. — Анна излезе от стаята и я чух да слиза надолу. След малко вратата се захлопна.

Не помръднах. Чувствах се объркан и смутен. Погледнах към огледалото. Сега в него се отразяваха единствено кабинетът и моя милост — сивокос, на средна възраст, непривлекателен. Загасих полилея, така че стаята се осветяваше само от настолната лампа, както преди. Преместих един стол така, че гледката към огледалото да бъде приблизително същата като отвън. Втренчих се в него. Все още беше празно, но с малко концентрация успях да си представя Анна отново да се движи в него. Затворих очи. Образът остана. Отново видях гърдите й, проследих с вътрешното си око всяка тяхна извивка и възвишение. Видях равнината на стомаха, пъпа, черния къдрав триъгълник. Тя отново се наведе пред мен с гладки, закръглени бедра, разделени от леки и все пак предизвикателни сенки. Все така със затворени очи проследих всичко бавно, като спирах и връщах образите по свое желание. Ръцете ми се задвижиха почти неволно, като внимаваха да не прогонят образите.

За първи път, откакто бях тийнейджър, мастурбирах.