Саймън Бекет
Опасни пътища (6)

6

До средата на следващата седмица бях чул две клюки, които водеха началото си от онази вечер. Едната беше хубава, другата лоша. Лошата ми съобщи Мириам. Тя дойде в галерията в понеделник следобед, изпълнена с извинения и с предчувствие за скандал.

— Ставаш доста редовен посетител — рекох й.

— Знам. Сигурно следващото нещо ще е да купя някоя от дяволските ти картини. Мога ли да се надявам да получа чаша кафе? Бих убила човек за малко кофеин.

— Ще ти донеса — отвърна Анна. Мириам се отпусна в един стол.

— Дошла съм да се извиня.

— И за какво?

— За дяволската съботна вечер. Беше ужасно.

— Разбира се, че не беше! — излъгах аз.

— Доналд, и двамата прекрасно знаем, че беше. Страхувам се, че ролята на домакиня просто не ми е в кръвта. И да си кажа честно, бях забравила колко досадни са някои от старите ми приятели. Това са университетските приятелства. О, благодаря. — Тя взе кафето от Анна. — Ммм. Така е по-добре. Е, само исках да се уверя, че все пак не сте ми обърнали гръб.

— Наистина не беше чак толкова лошо.

Тя отпи от кафето.

— Доналд, ти си прекрасен човек, но си лъжец. А съм сигурна, че на Анна и Марти също им е било ужасно скучно. — Махна с ръка при вежливите уверения на Анна. — Колкото до горкия Зепо надали си е представял, че някога ще се нахака в подобно нещо.

— О, не бих се безпокоил особено за Зепо, ако бях на твое място — отвърнах. — Той посреща нещата МНОГО СПОКОЙНО.

Тя се подвоуми.

— Да, така чух и аз — рече многозначително. — Откъде го познаваш между другото?

Веднага застанах нащрек.

— Чрез общи приятели.

— Значи не ти е близък познат или нещо такова?

— Е, не мисля, че го познавам много отдавна, но ми изглежда симпатичен — отвърнах, разкъсван между желанието да го защитя и страха да не се обвържа прекалено, в случай че знаеше нещо изобличително за него.

— Аха. — Мириам отпи от кафето. Беше ясно, че има да сподели някаква информация. Съвсем не бях сигурен, че исках да я чуя. Определено не и в този момент, в присъствието на Анна. Но щеше да изглежда неестествено да не попитам.

— Защо? — Надявах се, че говоря спокойно. Мириам остави чашата си. Разбрах, че така или иначе нищо не би й попречило да ни каже.

— О, просто се чудех. Вчера приказвах с един човек, който го познава. Или поне го е познавал.

— И кой е той?

— Моя стара приятелка. Известно време Зепо излизал с племенницата й.

Изпитах облекчение. Каквото и да знаеше, не беше същата информация, която имах аз. А тя би била катастрофална.

— Очевидно ти е изклюкарствала нещо за него?

— Така е. Според нея той е истинско чудовище. Причинил ужасни страдания на племенницата й. Отнасял се пренебрежително с нея, давал й да разбере, че излиза и с други момичета. Всякакви такива неща. Накрая глупавото девойче заплашило, че ще си среже вените. Предполагам, че се е надявала да го изплаши. На следващия ден й донесли пакет. Пачка ножчета за бръснене в червена кадифена кутийка.

Инстинктивно погледнах към Анна. Тя изглеждаше шокирана.

— Не ги е използвала, нали?

— Не, слава Богу. При тази му постъпка тя се вразумила. Осъзнала какво лайно е той и дошла най-сетне на себе си.

— Може би той просто добре умее да преценява човешката природа — отвърнах, макар че бях готов да я разкъсам. — Възможно е точно това да е била целта му.

Мириам не беше убедена.

— Може и така да е било, но приятелката ми се съмнява. А дори и така да погледнем на факта, пак е поел страхотен риск.

Побъбри още малко, но беше приключила с онова, заради което бе дошла. Първо, да се извини и, второ, да направи Зепо на пух и прах. След като си тръгна, се обърнах към Анна.

— Това за Зепо много ме изненада. Не го смятах за способен на такова нещо.

— Нито пък аз. Просто показва, че човек никога не знае.

Заех се с един каталог.

— Дори и да има такова нещо, историите на Мириам винаги са си били малко съмнителни, а версията на нечия си леля едва ли е достоверен източник. Сигурен съм, че Зепо не би извършил подобна безсърдечност. — Спрях, преди да започна прекалено много да го защитавам. Най-доброто щеше да е да омаловажа чутото. Затворих каталога. — Както и да е, ако вкусът на момичето към изкуството е бил като този на Мириам, не бих го обвинил, че го е направил.

Засмяхме се.

* * *

Следващият злословник беше Зепо и казаното от него беше много по-окуражаващо. Не се бяхме чували от събота и предположих, че мълчанието му се дължи на лошото му настроение, след като се беше изложил. Но към средата на седмицата вероятно бе изблизал раните си достатъчно, за да прояви желание до говори отново с мен.

— Доналд е — рекох, когато вдигна телефона. — Опитвах се да се свържа с тебе. — Постарах се гласът ми да звучи неутрално.

— Отсъствах от града. Мога да отсъствам, нали?

— Разбира се. Просто се чудех къде си. От няколко дни се опитвам да те открия.

— Е, сега успя, така че какъв е проблемът?

— Проблемът е, че за в бъдеще бих искал поне да ме уведомяваш, когато решиш да заминеш на почивка. — Не бях възнамерявал да бъда въвлечен в спор, но нямаше да позволя да ми се говори по този начин.

— О, съжалявам. Какво би искал, писмено извинение на бюрото ти до утре сутринта? С наказание за правописните ми грешки?

— Няма нужда да се заяждаш.

— Тогава престани да се държиш, сякаш съм ти собственост, по дяволите! Ако искам да замина за ден-два или за някакъв дяволски месец, ще го направя и нямам намерение да ти позволя да ми се качиш на главата! Ясно ли е?

Избухването му ме изуми.

— Мога ли да ти припомня, че ти плащам?

— Плащаш ми да свърша работа и аз го правя. Но не съм длъжен заради това да търпя всичко. Ако смяташ да ми се правиш на много важен, можеш да намериш някой друг да бръкне в гащичките на приятелката ти. Ако успееш. Разбрано?

Поех си дълбоко въздух. Осъзнах, че Зепо просто се опитваше да възстанови достойнството си след събота. Щеше да е най-добре да не го дразня повече. Все още имах един коз, за който той не знаеше, но нямах намерение да го разкрия без време. Щеше да е много по-приятно, когато Зепо най-накрая разбереше, че независимо дали го желае или не, щеше да му се наложи да прави каквото аз искам.

— Мисля, че беше достатъчно ясен — съгласих се.

— Добре.

За миг и двамата мълчахме. Прочистих гърлото си.

— Ако си успокоил топката, обадих ти се, защото смятах, че трябва да знаеш нещо: Мириам вчера дойде в галерията.

— Е, и?

— Очевидно си… познавал… племенницата на нейна приятелка. — Преразказах му казаното от нея за ножчетата за бръснене. Това веднага подобри настроението му.

— Божичко, бях го забравил напълно. — Изсмя се. — Мамка му, как й беше името? Керъл? Джени? Не мога да си спомня. Използвала ли ги е?

— Не знаеш ли?

— А откъде да знам? Едва ли бих й се обадил да видя дали се е самоубила, нали?

— Е, не е. Очевидно, като ги е получила, се е отказала.

— Жалко. Идеята някой да се самоубие заради мен би ми харесала.

— Да. Е, съжалявам, че трябва да те разочаровам, но не това е важното, нали? Въпросът е, че Анна знае.

— И какво от това?

— Историята едва ли те — показва в много добра светлина, нали? През цялото време се опитвахме да създадем добро впечатление и сега се случи това!

— Доналд, тревожиш се прекалено много. Ти може и да си се опитвал да я убедиш, че съм добър и благоразумен, но не и аз. Това не помага да се озовеш в леглото с някого. Идеята е да разпалим страстта й, а не да я накараме да ме избере за „съсед на годината“.

— Да, но дори и така…

— Вярвай ми. Само ще изглеждам по-вълнуващ. Момичетата обичат копелетата. Ще се заинтригува още повече. — Направи драматична пауза. — А от онова, което подочух за Марти, си мисля, че отчаяно й се иска някой да я позабавлява.

Очевидно се очакваше да попитам какво има предвид. Направих го.

— Помниш ли момчето с бакенбардите от събота вечерта? — продължи той доволно. — Е, той е обратен и познай кого е виждал да виси из гейклубовете?

Не можех да повярвам.

— Марти?

— Бинго.

— Сигурен ли си?

— Стиви беше. След като си отидохте, той каза, че си го спомня от един клуб, наречен „Пинк Флъмингоу“.

— Сигурен ли е, че е бил Марти?

— Така твърди. Спомни си го, защото той винаги бил сам и не разговарял с никого. Просто си седял там самичък.

— Това не означава непременно, че е хомосексуалист, нали?

Зепо се изсмя.

— Ако се сетиш за някаква друга причина един мъж да иде в заведение, където келнерите са голи до кръста и са обути с кожени панталони, бих искал да я чуя.

Бях готов да повярвам почти всичко за Марти. Но това ми изглеждаше прекалено невероятно.

— Може би не е разбрал, че е гейклуб.

— Я не ме будалкай.

Все още не можех да го приема.

— Ами Анна?

— Какво Анна? Може да е бисексуален или да се опитва да бъде нормален. — Изкиска се. — Приеми го, Доналд. Нашият Марти е прикрит педал.

— Божичко. — Изобщо не знаех как да приема това.

— Защо не ми съобщи веднага?

— А защо трябваше? Сега ти казвам, нали? Така или иначе не би могъл да направиш нищо.

В момента Зепо си отмъщаваше, че му се бяха присмели.

— Мислиш ли, че Анна знае?

— Нямам представа. Все пак ми се струва, че се налага да научи, а на теб?

— Смяташ да й кажеш, ли?

— Заслужава си да се помисли. Но не веднага. Може да я отблъсне от мен, ако не внимавам. Особено ако вече знае. Така че, изглежда, ще трябва да го имаме наум засега и да видим какво ще стане по-нататък. Винаги е хубаво да имаш нещо като резервен вариант.

Бях повече от съгласен с него.

— И каква възнамеряваш да е следващата ти стъпка?

— Е, като се вземе всичко предвид, мисля, че е време да действам.

— Толкова скоро? Смятах, че възнамеряваш да действаш бавно?

— А според теб какво правих досега? Исусе, надявам се, не си мислиш, че обикновено чакам толкова дълго, нали?

— И все пак ми се струва доста рано. Не можем да си позволим неуспех.

— Няма да има такъв.

— Не знам…

— Виж, аз не те уча как да ръководиш галерията, нали? Така че не се опитвай да ми казваш как се чука момиче.

Грубостта му ме подразни, но реших — ще е по-умно да се направя, че не забелязвам.

— Не се опитвам. Просто не искам да се провалим.

— Доналд, повярвай ми, знам какво правя. Моментът е узрял. Днес е вторник. До следващия уикенд ще съм я изчукал.

Въпреки неделикатността му усетих как гърдите ми се свиват от вълнение.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Поколебах се, като се чудех каква част от истината да му кажа.

— Има едно нещо. Не искам да правиш каквото и да било, без преди това да си ме уведомил.

— Моля?

— Искам да ми кажеш, когато сметнеш, че нещо ще се случи. Искам да зная предварително.

— Шегуваш се!

— Не.

Последва неловка пауза.

— Значи ако Анна реши да си смъкне гащичките и да се хвърли върху мен, трябва да й кажа: „Задръж, маце, длъжен съм да се обадя на Доналд?“

— Сигурен съм, че човек с твоя опит може да уреди нещата много по-добре.

— За Бога, все пак защо? Какво значение има?

— Вероятно никакво. Но все пак искам да знам.

Чух го как изсумтя раздразнен.

— Да не се страхуваш, че ще си го измисля или нещо такова? Какво искаш, да разгледаш чаршафите след това ли?

— Просто не желая да науча едва след като се е случило, нищо повече. — Не беше само това, но засега нямаше защо да знае повече. — Ако нещо се случи без знанието ми, сделката се разваля. Няма да ти дам и едно пени. Ясно ли ти е?

— Исусе! Да, добре, Доналд, разбрах те. Ще стане по твоему. Обещавам да не я чукам, без предварително да съм поискал разрешението ти. Така добре ли е?

— Благодаря.

— Разрешено ли ми е утре да дойда в галерията ти и да говоря с нея? Или искам прекалено много?

— Няма защо да се държиш детински. Какво си намислил?

— Да я заведа на обяд. Ако нямаш нищо против, разбира се. Ще трябва да се направиш на много зает и че не можеш да дойдеш с нас. Но не се безпокой, ще отидем в ресторант, където чукането не е разрешено.

Подминах забележката му.

* * *

Цялата следваща сутрин бях нервен. Освен всичко останало продължавах да се безпокоя какво щеше да е отношението на Анна към Зепо след казаното от Мириам. Но когато той пристигна, тя се държеше нормално с него. Щом предложи обаче да ни заведе на обяд, тя ме погледна да види какъв ще бъде отговорът ми. Аз отклоних поканата.

— Двамата просто ще трябва да минете без мене — рекох, като се опитвах да я накарам да приеме. Анна се поколеба за миг, после се съгласи.

Наблюдавах ги, докато излизаха от галерията. Изглеждаха добре заедно. Когато минаха покрай витрината, Анна се смееше. Дори разказът на Мириам да я беше разтревожил, тя не го показваше. Продължих да гледам през витрината и след като бяха изчезнали, после се обърнах и плъзнах поглед из празната галерия. Трябваше да убия един час, преди да се върнат.

Обадих се да ми донесат сандвич. Докато чаках, се чудех какво ли щеше да й каже Зепо и се опитах да си представя какво щеше тя да му отвърне. Измислях различни сценарии, но всичките, които си представях ясно, завършваха с провал. Когато в съзнанието ми изплува как Анна плисва вино в лицето на Зепо и си тръгва, реших да спра. Погледнах часовника си. Бяха минали само десет минути. Сигурно едва сега бяха стигнали до ресторанта.

Сандвичът ми пристигна, но нямах апетит. Измъкнах апатично скаридите от него и тръгнах из галерията, като оправях рамки, подреждах списания. Можех да се обадя на разни хора, но липсата на интерес надделя над възможността да убия време. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго освен над все по-бавното напредване на стрелките на часовника ми.

И неочаквано се оказа, че бяха останали само петнадесет минути. Минутите, които до този момент бяха пълзели, изведнъж като че ли запрепускаха и с всяка следваща започнах да ставам все по-нервен. Качих се в кабинета си, където имах таблетки против киселини, и докато дъвчех една, чух вратата долу да се отваря.

Погледнах часовника си. Беше подранила. Опитах се да не мисля какво би могло да означава това и се постарах да сляза по стълбите достатъчно бавно. Бях толкова убеден, че е Анна, та когато влязох в галерията и видях друг човек, се втрещих.

Новодошлата се обърна към мен.

— Здравейте — каза тя. Беше жената, смачкала колата ми с рейндж роувъра си.

— Съжалявам, попречих ли ви? — попита тя тревожно. Направих усилие и се усмихнах.

— Не, съвсем не. Съжалявам, просто… — Нищо не ми хрумна и оставих изречението недовършено. За щастие тя не беше от хората, които биха допуснали неловко мълчание.

— Бях наблизо, така че реших да се отбия да видя как сте. Надявам се, че нямате нищо против?

— Съвсем не — отвърнах, като най-сетне дойдох на себе си. — Малко ме изненадахте, това е. И то приятно — добавих, като този път се усмихнах по-естествено.

— Съжалявам за разочарованието ви, ако сте очаквали купувач. Макар че не е изключено да се окажа ваша клиентка, ако нещо ми хареса. И мога да си го позволя, разбира се. — Засмя се.

— Да, е… — започнах аз, но тя вече беше продължила навътре, като се насочи към най-близката картина.

— О, трябва да призная, че е доста хубава, нали? От кого е?

— Флинт.

Тя я разгледа с наклонена на една страна глава.

— Не мога да претендирам, че съм чувала за него, но всъщност картините не са в моята област. Знам какво ми харесва и това е всичко. Колко струва?

Казах й.

— Божичко. — Тя се засмя. — Е, поне показва, че имам добър вкус, ако не друго. И все пак наистина е много хубава. — Продължи да я гледа още секунда-две, после рязко се обърна към мене. — А вие как сте?

— Добре, благодаря. — Като продължавах да се чудя каква беше причината за посещението й, едва не забравих да добавя на свой ред: — А вие?

— О, не мога да се оплача. Е, бих могла, но това не помага, нали? — Усмихнах се любезно. Тя огледа галерията. — Трябва да призная, че имате някои прекрасни творби. Наистина обичам по-традиционното изкуство. Не харесвам особено модернизма.

— Нито пък аз — отвърнах вече по-меко.

— Дъщеря ми е в художествената академия. Надарено момиче, но някои от работите й са ми напълно чужди. Питам я: „Защо не рисуваш нещата такива, каквито са в действителност, Сюзан? И без друго има в академията достатъчно екзалтирани студенти, които правят отвратителни цапаници“, но чува ли ме? — Разпери безпомощно ръце. — И какво мога да направя? Сега всички държат да „кажат“ нещо. Може да съм старомодна, но обичам картината да прилича на нещо. Ако художникът има талант, какъв е смисълът да го крие?

Не бих могъл да бъда по-съгласен. Но преди да успея да й го кажа, тя вече беше изоставила темата.

— Между другото, как е колата?

Опитах се да вляза в крак с промяната на разговора.

— О… Най-после си я взех от сервиза.

Тя се усмихна слънчево.

— Така ли? Е, хубаво. — Вървеше към мен. — Ами застраховката? Съобщиха ли вече нещо?

Направих съзнателно усилие да не отстъпя назад, докато се приближаваше.

— Не, още не. Но…

— Нито пък на мен. Онзи ден минах оттам да ги скастря. Доста са бързи, когато трябва да ти вземат парите, но когато се стигне те да плащат, не искат и да знаят, нали?

— Изглежда е така. — Опитах се да се владея, докато стоеше пред мен. Парфюмът й беше тежък и силен, съвсем различен от ефирното ухание на Анна. При тази мисъл се сетих, че тя трябваше да се върне всеки миг. Отчаяно затърсих изход да се освободя от тази тъпа жена преди това.

— Успях да купя кукленската къщичка между другото — осведоми ме тя, докато продължавах да измъчвам мозъка си.

— Кукленската къщичка?

— От аукциона. Онзи, на който ви видях.

— О, да… О, добре.

— И аз бях много доволна. Наистина не очаквах да я получа, но, изглежда, никой друг не прояви особен интерес. Е, поне не такъв интерес, какъвто се боях, че ще проявят. От викторианската епоха е. Доста хубав екземпляр. Всъщност никак не съм сигурна, че искам да я продам. Понякога направо ти се къса сърцето, като купиш нещо, което ти харесва, само за да го продадеш отново. И все пак това е бизнесът, нали? Предполагам, че и вие чувствате същото към някои от картините си.

— Ами да… — Имаше твърде малко, които ми харесваха дотолкова, че да искам да ги задържа, но беше по-лесно да се съглася. Погледнах часовника си, като се надявах да схване намека ми. Вече минаваше времето, по което Анна би трябвало да се върне.

— Съжалявам, че се разбъбрих. Откъснах ли ви от задълженията ви?

— Всъщност очаквам един човек всеки момент. Клиент.

— О, съжалявам. Трябваше да ми кажете. — Протегна ръка и докосна моята, докато се извиняваше. Едва се въздържах да не отскоча. — Това ми е бедата. Прекалено бъбрива съм. В случай че не сте го забелязали. — Засмя се. — Както и да е, няма да оставам повече. Всъщност наминах да видя дали не бих могла да ви почерпя един обяд или кафе, но очевидно сте зает.

Учудих се и тъкмо се готвех да изразя съжалението си, когато вратата отново се отвори. Обърнах се. Беше Анна.

Тя погледна към жената и се усмихна за поздрав.

— Съжалявам, че закъснях.

— Няма нищо. — Изведнъж започнах болезнено да усещам присъствието на жената. Беше се обърнала и се усмихваше на Анна. Тъкмо щях неохотно да ги представя една на друга, когато се сетих, че не помнех името на жената.

— Анна, на бюрото ми има един каталог. Би ли ми го донесла, ако обичаш? — Това беше единственото, което ми хрумна, за да се измъкна от неловкото положение.

Тя тъкмо закачаше палтото си.

— Да, разбира се. — Усмихна се още веднъж на жената и се качи горе.

— Това е помощничката ми — рекох, без да има нужда.

— Хубаво момиче. — Отново докосна ръката ми. — Както и да е, най-добре ще е да вървя. Не искам да съм тук, когато пристигне клиентът ви. Следващия път, когато идвам насам, ще ви се обадя по телефона, става ли? Може би ще успеем да изпием по едно кафе или нещо такова, когато имате повече време.

— Да, разбира се. — Бях готов да се съглася на каквото и да било, само и само да се отърва от нея. Поведох я към вратата. Тя спря на прага и ми подаде ръка.

— Беше ми приятно да ви видя отново. А и галерията ми харесва между другото. Много е внушителна.

Усмихнах се и отвърнах нещо от рода на „благодаря“. Най-после тя си тръгна. Затворих вратата, като едва сдържах желанието си да я заключа и залостя след нея. Когато се върнах обратно в галерията, Анна тъкмо слизаше.

— Не мога да открия никакъв каталог на бюрото ти, Доналд. Сигурен ли си, че е там?

— Няма значение — рекох. — Ще го потърся по-късно.

— Клиентка ли беше?

— Съвсем не. Това е жената, която блъсна колата ми.

— Стори ми се, че изглеждаше малко разтревожен. Всичко наред ли е?

— Сега, след като си отиде, да. Предложи да ме заведе на обяд.

Анна вдигна вежди.

— Наистина, ли? — Усмихна се. — Може би иска нещо повече от застраховката.

Усетих прилив на паника.

— Какво имаш предвид?

— Е, ами ти си добра партия за женитба.

Почувствах как кръвта се втурва към бузите ми.

— О, не, не мисля, че е нещо такова. Не, сигурен съм. О, не.

Анна се подсмихваше.

— Е, човек никога не знае. Омъжена ли е?

— Би трябвало да е, има деца.

— Все пак спомена ли за съпруг?

Замислих се. Не си спомнях да беше споменавала нещо за него. Анна се засмя.

— Не прави толкова ужасена физиономия, Доналд. Само се шегувам.

— Сигурен съм, че не е нищо такова.

— Да, знам. Просто се шегувах. Наистина. — Направи забележимо усилие да спре да се усмихва. Реших да променя темата и изведнъж си спомних къде беше ходила.

— Добре ли мина обядът? — попитах.

— Да, благодаря.

Изчаках да каже нещо друго, но тя замълча. Опитах се да измисля как да я накарам да ми разкаже повече, но не успя да ми хрумне нищо, което не би прозвучало подозрително.

— Ще бъда в кабинета си — рекох.

Качих се горе. Бях настоял Зепо да ми се обади веднага, щом може. Седнах зад бюрото си и зачаках. Телефонът иззвъня почти веднага. Грабнах слушалката.

— Ало?

Беше клиент. Като се опитвах да прикрия нетърпението си, се справих със запитването по възможно най-приличния начин и затворих. Отново зачаках. Интерпретацията на Зепо за „веднага, щом може“ очевидно беше различна от моята. Мина почти час, преди да ми се обади.

— Как мина? — попитах задъхано.

— Ще ти кажа довечера.

— Но…

— Ще дойда у вас в седем.

— Зепо!… — почти извиках, но чух изщракването, което означаваше, че връзката е прекъсната.

Треснах слушалката вбесено. Не знаех какво да мисля.

Не ми изглеждаше обещаващо, но Зепо бе способен да ме измъчва само за да си достави удоволствие. Вдигнах отново телефона и набрах номера му. Никой не отговори. Или не ми се беше обадил от къщи, или пък просто не вдигаше. Което и да беше, не можех да направя нищо. Налагаше се да чакам до вечерта.

Взех още две таблетки срещу киселини.