Саймън Бекет
Опасни пътища (23)

23

Сенките се издължаваха и вече не беше толкова горещо, когато свих в улицата, където живееше Зепо. Спрях на първото свободно място за паркиране, като се мушнах между един ситроен и някакъв мотоциклет.

— Мисля, че апартаментът му е малко по-нататък — каза Анна.

— Така ли? На кой номер сме?

— На двадесет и две. Той живее на петдесет и осем, нали?

— Да, права си. Не помислих. — Но вече бях изключил двигателя. — Е, нищо. Поне намерихме място за паркиране.

Излязохме от колата и извървяхме останалото разстояние до апартамента на Зепо пеша. Не беше далеч, но достатъчно, за да не се вижда колата ми добре, както забелязах, докато се качвахме по стълбите. Натиснах звънеца. След миг Зепо отвори вратата усмихнат.

— Заповядайте. — Миришеше силно на одеколон. Пропуснах Анна да влезе първа. Беше облечена с бяла блуза без ръкави, която стигаше едва до колана на широката й бяла пола. Когато се движеше, от време на време се виждаше тънка ивица загоряла плът. Тенът й беше малко избледнял, откакто се бе върнала от почивката, но последната седмица се оказа безоблачна и гореща и очевидно бе прекарала този следобед на слънце. Кожата й беше златиста и блестяща, а в косата й проблясваха медни оттенъци.

Последвах я вътре. Посрещна ни топъл аромат на готвено. Анна подуши.

— Нещо мирише хубаво.

— Това е от препарата за мебели. Ще ядем сандвичи.

Засмях се любезно и си пожелах Зепо да побърза й да ни предложи питие. Имах нужда от нещо, което да ми помогне да се отпусна. И Анна, и Зепо изглеждаха съвсем спокойни, но това едва ли беше учудващо. Прелъстяването не беше нещо ново за Зепо, а Анна все още не знаеше, че тази вечер щеше да бъде различна от всички останали. Аз обаче бях кълбо от нерви.

Когато краят на всичко наистина се виждаше, ми беше по-трудно от всякога да чакам търпеливо последните няколко дни да минат. Зепо се беше отбил в галерията сутринта след срещата ми с него и ни беше поканил двамата на вечеря в събота. Бях затаил дъх в очакване дали тя ще приеме, но изненадата всъщност сервира Зепо.

— Впрочем това е нещо като прощална вечеря — бе казал той. — В понеделник заминавам за Бразилия.

Това беше ново за мен.

— Ах ти, дяволски късметлия такъв! — рече Анна. — За колко време?

— Само за две-три седмици. Отново ще рекламирам бански. Исках да бъде в Блекпуул, но те настояваха да снимаме в Рио, така че нищо не можеше да се направи.

Изобщо не знаех как да разбирам цялата тази история. Зададох му въпроса по-късно насаме:

— Защо не ме предупреди, че ще заминаваш? — запитах.

— Защото не бях решил до тази сутрин.

— Искаш да кажеш, че няма да снимаш?

— Доналд, понякога схващаш изумително бавно. Точно така, няма да снимам. Ръсех лъжи.

— Защо? Защо да усложняваш нещата?

— Че аз усложнявам ли ги? Дори ще станат по-лесни. Това ще придаде на съботната вечер трогателността на раздялата. Раздялата е такава сладка мъка и всякакви подобни глупости. Освен това ще ми даде възможност да се оттегля от сцената после. Ще й попречи да ми досажда.

— Ами ако нещо не стане, както трябва? Ами ако не успееш да… да…

— Да я изчукам? — Ухили се. — Не се безпокой, ще успея. Не ставай бабичка, Доналд.

— Не ставам никакъв, просто съм предпазлив. Не ми се чака още три седмици. Не и сега.

— Няма да чакаш, казах ти.

Изведнъж ми хрумна една мисъл. Никога преди не ми беше идвала на ум и се ужасих, че бях пропуснал нещо толкова просто.

— И все пак, ако Анна не може?

— Какво значи това „не може“?

Имах чувството, че прекрасно знаеше какво имах предвид. Потърсих деликатен начин да го изразя.

— Имам предвид, ако е… ако е в неблагоприятното й време от месеца?

Зепо наклони глава и се подсмихна.

— Ако говориш за това дали няма да е в цикъл, не се тревожи. Няма да е.

— Откъде можеш да си сигурен?

— Защото е събота.

Каза го, сякаш това обясняваше всичко. Поколебах се, като не желаех да показвам невежеството си. Но трябваше да попитам.

— Какво общо има това?

— Хайде, Доналд. Дори ти би трябвало да знаеш, че момичетата не са неразположени през уикенда.

Изрече го толкова сериозно, че за миг се почувствах неуверен. Това не беше тема, с която някога бях имал повод да се запознавам. Зепо се изсмя развеселен.

— О, по дяволите, Доналд, знаех, че си наивен, но не вярвах, че може да си толкова смотан!

Стоях ужасно смутен, докато не спря да ми се надсмива.

— Повтарям, как може да си толкова сигурен?

Зепо изтри очи, все още хилейки се.

— Защото преди доста време видях, че имаше в чантата си кутийка тампони, и си отбелязах датата. Стига да няма навика да си ги носи непрекъснато, можем да сме напълно спокойни. А дори и да е неразположена, това не е задължително пречка. Знаеш ли какво, ще ти намеря някоя сексобразователна брошура. Можеш да я прочетеш преди съботата, така че да знаеш какво става.

Подигравките му ме бяха засегнали, но бързо ги забравих благодарение на нарастващото ми вълнение. Сцената, която си бях представял, откакто бях видял Анна гола в огледалото, скоро щеше да се превърне в реалност. Трябваше да изчакам само още няколко дни.

Сега обаче чакането беше на приключване и мисълта за онова, което щеше да се случи след броени часове, ме караше да се чувствам замаян. А след първата чашка — бъбрив.

— Знаеш ли, Зепо, ако някой ми беше казал, че умееш да готвиш, нямаше да му повярвам, но това наистина мирише много хубаво. Какво е?

— Гамбас а ла планча — отвърна той от кухнята, откъдето се чуваше цвъртене. — Или скариди, запържени с чесън, ако предпочиташ. След което — паеля.

Усмихнах се на Анна.

— Тогава предполагам, че ни очаква испанска вечеря. Всъщност тъкмо онзи ден си мислех за паеля и ми се щеше да знам някой добър испански ресторант в Лондон, така че да мога да я ям по-често. Вкусът никога не е същият, когато си я приготвяш вкъщи. — Осъзнах гафа си и веднага се смутих. — Е, тоест никога няма същия вкус, когато аз се опитвам да я приготвя. Сигурен съм, че твоята ще е много по-автентична, Зепо. Наистина мирише превъзходно. Трябва да ми дадеш рецептата, преди да заминеш на почивка. Но ти не отиваш на почивка, забравих. Имах предвид на работа. В Бразилия.

— Анна, би ли разбърквала това, докато се оправя с хляба? — попита Зепо.

— Да, разбира се. — Тя отиде в кухнята, като ме остави да се потя от смущение в дневната. Зепо влезе с панер нарязан френски хляб.

— Още вино, Доналд? — попита той и докато се навеждаше да вземе чашата ми, изсъска: — Спри да дрънкаш, по дяволите!

Той се върна в кухнята и когато Анна влезе, аз се извиних и отидох в банята. Наплисках лицето си с вода и отпих малко от крана. После седнах на ръба на ваната и започнах да дишам дълбоко, докато не се успокоих достатъчно, за да се върна при тях.

Зепо тъкмо внасяше скаридите. Седнах на масата — тримата образувахме триъгълник — и се заех с филийка хляб. Нямах апетит и единственото впечатление, което ми остана от храната, беше, че е гореща. Изпарих си устата при първата хапка и ядох, без да усещам вкуса и без удоволствие. Но Анна изразяваше шумно похвалите си, така че аз се присъединих, като се стараех да не бъда прекалено словоизлиятелен.

За щастие това вече не представляваше проблем. Докато преди не можех да млъкна, сега изведнъж открих, че нямах какво да кажа. Усмихвах се и се смеех, и откликвах на разговора, но малко допринасях за него. Борех се да не поглеждам непрекъснато часовника си и докато минутите отминаваха, копнежът ми се засилваше и ставах все по-мълчалив.

Но нито Анна, нито Зепо го забелязваха. Имаха достатъчно да си кажат и без моя помощ и всеки от тях слушаше внимателно, докато другият говореше. Дори аз не можех да не доловя флуидите помежду им и онази част от мен, която не следеше тревожно напредването на времето, изпита топла бащинска гордост от това, че съм ги събрал.

После телефонът иззвъня. Подскочих, излязох от транса и излях малко вино върху ръката си.

— Извинете ме — рече Зепо и отиде да вдигне. Попих виното, благодарен, че Анна, изглежда, не беше забелязала. Тя гледаше Зепо.

Насилих се да не го зяпам, докато казваше:

— Ало? Да, точно така. Добре… Да, тук е. Секунда. — Обърна се към мен. — За теб е, Доналд. Някой си Роджър Чембърлейн.

Направих, каквото можах, за да изразя учудването си, докато отивах да взема слушалката от него.

— Ало? — рекох. В ухото ми зазвуча сигналът свободно. — Не, разбира се, че нямам нищо против. Как ме откри, за Бога? — Направих пауза. Сигналът продължаваше. — О, вярно. Не, няма нищо. Всичко наред ли е? — Хвърлих поглед към масата. Анна и Зепо прилежно се стараеха да не ме слушат. — О, не! Не си! Ужасно! Какво са взели? — Отново направих пауза. — И всичко е обърнато наопаки? — Въздъхнах шумно. — Това е ужасно. Нямам думи. — Всъщност наистина идеите ми се бяха изчерпали. Сигналът „свободно“ беше много по-пъргав. — Да… да… не… Не, разбира се, че не. Да, сигурен съм. След около час, става ли? Да, доскоро.

Затворих и се върнах на масата.

— Лоши новини ли? — попита Зепо.

Седнах.

— Да, доста. Беше един мой приятел. Тъкмо се върнал от почивка и открил, че са го обрали. Изглежда, са оставили къщата му в пълна бъркотия и са взели почти всичко, което не е здраво заковано. Ужасно е разстроен.

— Обадил ли се е в полицията? — Анна изглеждаше достатъчно убедена.

— Да. Вече са били там, но очевидно без особена полза. Настоява да отида. Има доста хубава колекция от акварели, повечето липсват, но онова, което го разстройва най-много, е, че извършителите, които и да са те, са унищожили оставените картини. Помоли ме да отида да видя дали не могат да се спасят. Нали нямаш нищо против, Зепо?

— Не, разбира се, че не.

— Веднага ли трябва да отидеш? — попита Анна. — Не може ли да почака до утре?

— Е, предполагам, че може, но явно, че му се иска да поговори с някого. Живее сам и трябва да е било голям шок за него. — Надявах се Анна да не продължи да ме разпитва, но бях поласкан, че желаеше да остана.

— Как може човек да направи такова нещо? — възмути се тя. — Достатъчно лошо е да откраднеш, но да унищожаваш останалото… — Поклати глава.

— Отвратително — съгласи се Зепо. — Можеш ли да останеш за десерта, или трябва да тръгваш веднага?

Погледнах часовника си. Стрелките и цифрите приличаха на шифър, който не ми говореше нищо. Сега, след като моментът бе дошъл, времето беше без значение.

— Май ще е по-добре да вървя. Обещах му, че ще съм там след час, а той живее доста далеч. — Изведнъж ме обзе паника, мозъкът ми беше празен, зачаках Анна да попита къде точно живее. Но тя не го направи.

— Надявам се само полицията да ги хване — рече тя. — Оставили ли са отпечатъци?

— Не ми каза. — Изправих се, предотвратявайки по-нататъшните въпроси. — По-добре да тръгвам. Благодаря за вечерята, Зепо. Съжалявам, че трябва да ви напусна.

Той стана.

— Няма нищо. Ще те изпратя до вратата.

Анна също понечи да стане.

— Не, не си прави труда — побързах да я спра. — Стой си. Достатъчно ви разтревожих. — Наведох се и я целунах по бузата. Кожата й беше гореща и стегната. — Приятна вечер.

Тя ми каза довиждане и аз последвах Зепо в коридора.

— Страшни сме, нали? — измърмори той. После, като отвори вратата, повиши гласа си и рече: — Чао, Доналд. Надявам се приятелят ти да си получи нещата обратно.

— Аз също. Съжалявам, че трябваше да си тръгна така.

— Не се тревожи за това. Ще се чуем по-късно. Чао.

— Довиждане.

Зепо сложи пръст на устните си и силно затвори вратата. Последвах го обратно по коридора, като внимавах да не вдигам шум. Преди дневната имаше отворена друга врата. Влязох вътре и Зепо бързо я затвори зад мен.

Долепих ухо до нея.

— Срамота — чух Зепо да казва и после гласът му заглъхна, когато затвори вратата на дневната. Слушах още миг, но не чувах нищо освен неясно мърморене.

Отпуснах се за първи път тази вечер. Огледах стаята. Тънеше в полумрак, платнена завеса закриваше единствения прозорец. До стената бе сложен стол. До него имаше ниска масичка, на която бяха поставени чаша, кана с вода и бутилка бренди. Имаше също малко фенерче и някакъв предмет, който отначало не разпознах. Приближих се и видях, че беше картонена бутилка с широко гърло, от онези, които болничните пациенти използват, за да се облекчат. Бях впечатлен от предвидливостта на Зепо. Не бях се сетил за това. Но после забелязах бележката под нея. „Можеш да използваш това, както намериш за добре. Кърпите са на тоалетката.“ Когато осъзнах какво имаше предвид, оставих бутилката ядосано.

Седнах на стола и заразглеждах стената пред мен. В нея имаше дупка, дълбока около десетина сантиметра и достатъчно широка, за да е удобно на главата ми, когато се наклонях напред. В нея се виждаше тънко пластмасово покритие и дървени летви, в които беше направена друга, по-малка дупка. Приличаше на миниатюрна пощенска кутия. Надникнах през нея, но не можах да видя почти нищо в падащия мрак. Доволен, че всичко беше, както трябва, се облегнах назад в стола и си налях малко бренди.

Дотук, като се изключеше началната ми нервност, всичко беше вървяло по плана. Телефонното обаждане беше станало, както бе обещал Зепо. Беше поръчал да му позвънят от централата по някое време вечерта, но беше отказал да ми каже кога точно.

— Само ще броиш минутите, ако знаеш. Ще изглежда по-естествено, ако не го очакваш. — Идеята да използвам измислен, а не истински приятел, също беше негова. — Ако ще лъжеш, направи така, че да не могат да те хванат — беше ме посъветвал. Бях отдал дължимото на опита му.

Погледнах часовника си, като се взрях в циферблата. Бяха минали само няколко минути, но стаята беше вече забележимо по-тъмна. Прозорецът гледаше към задна градина, в която нямаше улични лампи. Не ме свърташе на едно място, така че отидох до вратата и отново се ослушах. Гласовете на Анна и на Зепо бяха едва доловими и не можех да разбера нищо от онова, което си говореха. Подвоумих се и после открехнах леко вратата.

Веднага ме изпълни усещането за deja vu^[1]. Смутих се и се опитах да се отърся от него, но чувството остана. За миг бях на косъм да го разпозная. После усещането изчезна. Пренебрегнах го и се съсредоточих върху гласовете в другата стая.

— … мой… Но той се върнал, докато били още в къщата… — чух Зепо да казва.

— О, не!

— Да, Алекс живее в някакъв свой свят и отишъл право в кухнята да си направи кафе. И така, седял си като някакъв идиот в кухнята, пиел си нескафето, а в това време ограбвали останалата част от къщата му!

Чух как Анна се изсмя.

— Шегуваш се!

— Не, честно. Срещнах го на следващия ден. Очевидно е седял там половин час и едва когато отишъл в тоалетната и забелязал, че външната врата е отворена, започнал да се чуди какво става. И въпреки това чак когато видял, че телевизора му го няма, разбрал, че са го обрали.

— Не е ли чул нещо?

— О, да. Каза, че чул тропане и тряскане, но не обърнал внимание. Просто решил, че къщата скърца! Казах му, че или трябва да си сложи аларма, или да се премести в по-тиха къща.

И двамата се засмяха. Анна рече нещо, което не успях да чуя, и до мен достигна изскърцването на стол. Напрегнах се, готов да затворя вратата, но после отново се чу гласът на Зепо — по-тих отпреди. Беше в кухнята. Отворих вратата още малко, като се опитвах да разбера какво казваше.

— … глупав. Знаех си, че съм забравил нещо. — Чух звук като от вратата на хладилник, която се отваря.

— Какво е то? — попита Анна. — Нищо жизненоважно, надявам се.

— Зависи от това дали смяташ шампанското за жизненоважно или не. — Гласът на Зепо стана по-силен, докато говореше. — Лично аз смятам, че е. Напълно ми изхвръкна от акъла. Разсеях се с готвенето. Реших, че можем да отпразнуваме новата ми работа. Дори и да е само за няколко седмици.

Чу се заглушено гръмване.

— Ууаа — възкликна Зепо. Последва тишина.

— Ммм — страхотно е — възкликна Анна. — Горкият Доналд го изпусна.

— Е, винаги можем да му запазим една чашка. Както и да е, по-добре да се погрижа за тази паеля. Сигурно вече е залепнала за дъното на тавата.

— Да ти помогна ли? — Не можах да чуя отговора на Зепо, но вероятно беше положителен, защото миг след това се чу бутането на друг стол и после гласовете и на двамата станаха неразбираеми. Слушах още известно време, но освен откъслечен смях не долавях нищо. Затворих вратата и се върнах при брендито си.

Дадох им време да се върнат в дневната и после отново заех позицията си до вратата. От кухнята продължаваха да долитат приглушени звуци. После изтропа някакъв съд и чух внезапния вик на Зепо:

— Ох! Горещо е!

— Сложи го под студената вода. — Сега гласът на Анна беше по-ясен.

— Не, всичко е наред. Аз ще бъда мъченикът. Ако припадна, извикай линейка.

— Много си смел.

— Не се подигравай. По-лошо е, отколкото изглежда.

— Сигурно е така, но не виждам нищо.

— Не издържам много на болка. — Замълчаха. — Достатъчно ли е засега?

— Да, напълно, благодаря. Изглежда превъзходно.

— Направо от консервата.

— Ако това е от консерва, кажи ми откъде ги купуваш. — Издаде одобрителен звук. — Божичко, превъзходно е!

— Благодаря. Но не можеш да го приготвиш като в ресторантите, нали?

Засмяха се и усетих лицето ми да пламва, тъй като знаех, че това бяха камъни в моята градина.

Вратът и гърбът ме боляха и аз се изправих и ги разтрих. Като внимавах да не вдигам шум, отнесох стола до вратата и го сложих близо до процепа. Седнах и се приведох напред.

Имаше някакво хипнотично очарование във възможността да ги подслушвам. Колкото и невинен и банален да беше разговорът им, изпитвах тайно задоволство, че мога да ги слушам от безопасното си скривалище. И стаята ми, и коридорът сега тънеха в мрак, а изпод вратата на дневната струеше ивица светлина. Втренчих се в нея като омагьосан. От другата страна Анна и Зепо бяха погълнати един от друг. Аз бях тайнственият трети в този миг от живота им и се отдадох на фантазията, че и двамата не знаеха за присъствието ми. Изпитах тръпка на остро чувствено удоволствие и за няколко опияняващи секунди ме изпълни дивото желание да сваля дрехите си и да ги слушам гол. Но, разбира се, не направих нищо подобно. Само гледах втренчено, хипнотизиран в правоъгълната ивица светлина, погълнат от гласовете, които идваха откъм нея.

Разчистваха чиниите и Анна тихо изстена.

— О, Господи, толкова ли се лепи, колкото изглежда?

— Дори повече.

— Много си лош. Ще трябва да съм на диета цял месец.

— Съмнявам се. Никак не си дебела, нали така?

— Не си ме виждал по бански.

— Не, но звучи интригуващо.

— Ъ-хъ. Не ми се ще да те разочаровам.

— Не мисля, че има такава опасност.

Представях си как Анна се изчервява в последвалата тишина.

— Още шампанско? — попита Зепо.

— С удоволствие. О, само това ли е останало? Не може да сме изпили цяла бутилка!

— Трябва да сме я изпили, освен ако няма някой под масата. Но не се безпокой. Има още една в хладилника.

— Още една! Здравата си се изръсил.

— Е, мислех си, че ще сме тримата.

— Не я отваряй само заради мен. И без това съм подпийнала.

— Както и аз. Можем да си правим компания. Така или иначе, ако не я изпием сега, ще се развали.

Анна се изсмя тихо и гърлено. Чу се ново изгърмяване, този път по-силно.

— Внимавай, опасно е!

Представих си как зад светлите очертания на вратата наливаха шампанското, как то се надигаше и после улягаше в чашите. Почти усещах вкуса му и се опиянявах заедно с тях.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

Последва известно колебание, преди Зепо да отговори.

— Мисля, че да. — В гласа му се долови леко напрежение.

— Зепо истинското ти име ли е?

Отново колебание.

— Не. Не, родителите ми не са били чак толкова жестоки, фамилията ми е Маркс, с „к“, така че хората започнаха да ми викат — Зепо. Като единия от братята Маркс^[2]. И така си остана.

Чух как Анна се изкиска.

— Можеше да бъде и по-лошо. Поне не е Граучо, Харпо или Чико.

— Да, нарекоха ме на скучния брат, когото никой не помни. Може би хората се опитват да ми кажат нещо.

— Едва ли можеш да бъдеш упрекнат в скучност.

— Благодаря.

Известно време и двамата мълчаха. После Анна попита:

— Е, и какво е истинското ти име?

Зепо отново се поколеба.

— О, не ти трябва да го знаеш.

— Напротив. Хайде, не може да е толкова лошо. — Езикът на Анна леко се преплиташе. Зепо измърмори нещо в отговор, прекалено тихо, за да го чуя. Не се съмнявах, че именно такава беше целта му. Но Анна нямаше подобни задръжки. Тя се разсмя.

— Криспин? — възкликна. — Не! Шегуваш се!

— Така е.

— Съжалявам, не биваше да се смея. Просто не мога да си те представя като Криспин.

— Нито пък аз — отвърна сухо той. — Родителите ми бяха религиозни. Кръстили ме на светец. Покровителя на обущарите, можеш ли да повярваш? Светеца, закрилящ обущарите.

Анна се заля от смях.

— О, съжалявам — въздъхна накрая. — Всъщност някой нарича ли те Криспин?

— Слава Богу, не. Опитвам се да не го разгласявам.

— Не се тревожи. Ще запазя тайната ти. Доналд знае ли?

— Вероятно.

— Ами родителите ти? Все още ли те наричат така?

— Не ме наричат никак. Мъртви са.

Усещах какъв ефект имаха думите му върху Анна.

— Съжалявам. Не знаех. — Смехът внезапно беше изчезнал от гласа й.

— Няма нищо. Не е необходимо да се извиняваш. И без това стана много отдавна. Бях още дете.

Като че ли нарочно я подтикваше да му задава въпроси. Зачудих се какво си мислеше, че прави.

— На колко години беше? — попита Анна.

— На тринадесет. Автомобилна катастрофа. После отидох да живея при една леля. Не мисля, че обичаше децата. Поне мен не ме обичаше. Напуснах веднага, щом станах достатъчно голям.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не, сам съм. Като по-млад ми се искаше да имах. Известно време се чувствах доста самотен. Но ми се струва, че няма защо да ти описвам какво е, нали?

Слушах невярващо. Чудех се дали не го правеше, за да ме ядоса.

— Не — отвърна Анна. Гласът й беше съвсем тих.

— Още ли е толкова лошо?

Лек смях.

— Всъщност е ужасно лошо.

— Знам, че за теб е много различно без Марти. Все пак мога да си представя какво преживяваш. Просто ти трябва време.

— Мм. Знам. Така твърдят всички. Но… о, добре, няма значение.

— Не, не спирай, моля те.

Последва кратка тишина.

— Ами, просто… иска ми се да знаех какво му се е случило, това е! — Гласът й се извиси, готов да затрепери. — Ако полицаите дойдат и ми съобщят, че са го открили мъртъв, ще го понеса много по-добре, отколкото това неведение. Знам, много хора смятат, че е избягал с някого и понякога се улавям да си мисля, че може и да са прави, че може все още да е жив. Но това само прави нещата по-лоши. Знам, че е мъртъв, но не знам как или защо и дали е страдал… нищо! Това е, което не мога… — Гласът й накрая секна. — Съжалявам. Съжалявам. — Чух да се отмества стол.

— Хей, всичко е наред. Хайде.

— Господи! — Тя подсмръкна силно. — Ама че съм тъпа крава! Съжалявам, най-добре е да тръгвам.

— Не ставай глупава.

— Ама че прощално парти за теб, а?

— Това няма значение. Така или иначе само го използвах като повод да те видя отново.

Тя се засмя смутено.

— Обзалагам се, че ти се иска да не го беше правил.

— Радвам се, че го направих.

— Благодаря. — Гласът й беше по-мек, по-спокоен. — Сега съм добре. Съжалявам, че съм такава ревла.

— Не си ревла.

Последва дълга пауза.

— Сигурно изглеждам ужасно. По-добре да се измия.

— Изглеждаш чудесно.

Отново настъпи мълчание, което сякаш продължи безкрайно. После Анна го наруши:

— Зепо, аз не… — Това беше всичко. Втренчих се в светлите очертания. Анна каза „Зепо…“ още веднъж толкова тихо, че едва я чух, и после нямаше повече нищо. Зачаках, като се чудех какво правеха, надявайки се Зепо да не се е забравил. Тъкмо обмислях дали да не се промъкна по-наблизо, когато вратата на дневната се отвори.

Отдръпнах се от процепа, като не смеех дори да затворя собствената си врата. Стаих дъх, чувайки ги да минават по коридора и да влизат в стаята, съседна на моята. С разтуптяно сърце се изправих тихо и се върнах до междинната стена, намирайки пътя си опипом в мрака. С протегнати ръце напипах масата и неуверено потърсих с пръсти дупката в тухлената стена. След малко открих по-малката дупка в пластмасата. Спрях и доближих очи до нея.

Отначало не виждах нищо. Другата стая бе също толкова тъмна като моята. После се чу изщракване и аз отскочих, когато лъч светлина блесна право в очите ми. Примигнах, за да се адаптирам, и надникнах през тесния процеп.

Гледах право към огромно легло, обърнато странично към мен. Имитация на лампа „Тифани“ хвърляше мека светлина. Право пред мен имаше огромно огледало. В него се отразяваше стената, зад която се криех. На закрепените за нея рафтове имаше цветя, книги и полички с касети и компактдискове. Шпионката ми беше невидима зад тях. Анна и Зепо бяха в подножието на леглото.

Тя беше с гръб към него. Дланите му бяха на раменете й и ги галеха. Той нежно я обърна, докато не застана с лице към него, после сведе глава и леко я целуна по устата. Анна наклони глава към него, но иначе беше пасивна. Той отново я целуна, пак нежно — съвсем леко докосване на устните. Ръцете му бавно се движеха нагоре-надолу по гърба й. Започна да я целува по-настоятелно и когато ръцете й колебливо се обвиха около него, той разшири обхвата на милувките си, докато не започна да гали горната извивка на задните й части. Но когото тя започна да му отвръща, той спря.

— Анна… Не искам да правиш нещо, за което би съжалявала. — Гласът му беше тих, дрезгав. — Не искам да се възползвам от теб.

— Ти не се възползваш. — И този път тя придърпа главата му към себе си и се изви към него. Ръцете му се заровиха в косите й, дръпна главата й назад и после едната му ръка се спусна към копчетата на гърба на блузата й.

Разкопча ги едно по едно и под белия плат се разкри дълбока V-образна извивка загоряла кожа. Той плъзна ръце по голия й гръб и едната му длан се мушна под колана на полата й. Тя издърпа ризата му от панталона и започна да я разкопчава. Продължавайки да го целува, тя я съблече и докато го правеше, той пусна полата й по бедрата и я остави да падне на пода. Тя образува бял кръг около голите й крака. Втренчих се в него. Имаше нещо познато в гледката и отново изпитах леко, тревожно припламване на deja vu. Този път то донесе със себе си невероятно тревожна тръпка. Бързо вдигнах поглед към Анна и Зепо, като се опитвах да не й отдавам значение. Не исках да се разсейвам в този момент.

Анна беше само по бели бикини под полата и те изглеждаха ослепителни на фона на загорялата й кожа. Зепо махна блузата й, после плъзна бикините по извивката на задника и тя остана гола.

Беше дори по-прекрасна, отколкото си спомнях. Стоеше с гръб към мен и гръбначният й стълб се спускаше с дълбока назъбена извивка към тъмната вдлъбнатинка между задните й части. Те бяха ясно разделени от по-бяла ивица плът — отпечатък от долнището на банския й. Под него бедрата й бяха стегнати и изящни.

Дрехите на Зепо се присъединиха към тези на Анна на пода. Тя изви глава назад, докато той я целуваше по шията, а ръцете му обхванаха гърдите й. Обви крака му със своя и тогава той я вдигна, като я държеше за задника, а тя се уви около него. Той се обърна, направи стъпка към ръба на леглото и докато я слагаше на него, за първи път видях тялото му. Тенът му беше като нейния — червеникавокафяв до нейното златистокафяво, но без никакви бели ивици — свидетелство за използването на слънчева лампа. Беше стегнат и елегантен, без никакви тлъстини по добре очертаващите се мускули. Членът му беше щръкнал, изумително тъмен и както ми се струваше, ненормално дълъг. За миг се уплаших, че това можеше да се окаже пречка, и тогава тялото му се спусна върху нейното.

Тя плъзна длани по гърба му, докато той целуваше гърдите й, и дъхът ми секна, когато устните му се спряха на зърната й. Ръцете му ги стискаха и галеха, докато устните му обгръщаха първо едното малко тъмно зърно, после другото. След това той се спусна по-надолу, като разкриваше все повече и повече от тялото й. Езикът му облиза стомаха й, спря на пъпа и после продължи. Затворила очи, тя се полюшваше леко под него със заровени в косата му длани. Той се спусна между краката й, плъзна се още по-надолу, докато долната част на тялото му не излезе извън леглото и тъмната ивица между бедрата на Анна не се озова под устата му.

Гледах замаян как Анна стене и се надига към него. Отвори краката си още по-широко и сви колене, скривайки всичко освен темето на Зепо. Ръцете й оставиха косата му и тя ги протегна нагоре над възглавницата. Затворени очи, извита към мен глава, напрегнато, почти болезнено изражение на лицето й. Откликваше на почти недоловимите движения на главата на Зепо с кратки, грациозни движения на бедрата. Постепенно увеличиха темпото и тя издаде лек стон. После още един. Главата й се мяташе от страна към страна, тя стенеше и извиваше гръбнака си, така че ребрата й ясно се виждаха под кожата. Гърдите й се издигнаха нагоре. Тя отново простена и изведнъж се протегна надолу и с две ръце натисна главата на Зепо към себе си, търкайки се в него. Ръцете му хванаха здраво бедрата й и я задържаха, докато се извиваше и мяташе, а после с едно плавно движение се озова отново върху тялото й между краката и Анна каза „О, Боже“, когато бедрата му се прилепнаха към нейните.

За миг останаха неподвижни в тази поза. После телата им се раздвижиха бавно и ритмично като едно цяло. Зепо се беше опрял на ръце, гърдите му надвисваха над гърдите на Анна, леко докосвайки ги. Краката й бяха широко разтворени, с вдигнати колене, петите й се забиваха в леглото, когато се повдигаше към него. Очите й бяха здраво затворени и всеки път, когато долните части на телата им се срещаха, тя изстенваше тихо. Имаше отнесено изражение, но лицето на Зепо беше безизразно, докато я гледаше да се извива под него. Ръцете й галеха бедрата му, впиваха се в задника му и когато движенията й станаха по-настоятелни, усетих как в слабините ми се разлива топлина. Телата им започнаха да се извиват по-силно. Той наведе глава към гърдите й и ги засмука страстно. Тя обви крака около кръста му, почти превивайки се на две под него. Той вдигна глава, за да я погледне с блеснало от пот и вглъбеност лице, и увеличи темпото още повече. Тя извика, отметна глава назад и започна да я върти наляво-надясно, а аз усетих как топлината в корема ми се разпростира. Тя отново извика и се вкопчи в раменете му и когато устата й се оформи в мълчалив вик, аз погледнах отсрещното огледало, видях още едни Анна и Зепо, затворени в рамката му, и едва сам не извиках, когато се разтърсих от внезапни, горещи спазми.

Затворих очи и им се отдадох, почти загубил съзнание. После всичко отшумя и когато напрежението напусна крайниците ми, се отпуснах изтощен назад в стола. Едва в последния миг си спомних, че той беше още до вратата.

Вкопчих се отчаяно в масата до мен, докато политах назад, и едва не съборих каната с вода. Все пак успях да възстановя равновесието си и замръзнах с разтуптяно сърце, като очаквах някакъв знак, че са ме чули. Но нищо не последва. Върнах се разтреперан до стената и надникнах към тънката струйка светлина.

Анна и Зепо още бяха приковани един в друг, но сега напрежението беше изчезнало. Анна лежеше отпуснато със затворени очи и едната й ръка галеше нежно врата на Зепо. Краката й бавно се плъзнаха покрай неговите, докато отново не се отпуснаха върху леглото. Той лежеше между тях, подпрян на лакти, и я гледаше с клинично равнодушие, което беше в противоречие с покрилата тялото му пот. Когато Анна отвори мързеливо очи и му се усмихна, той също й се усмихна; когато ги затвори, усмивката изчезна.

Трябваше тогава да си тръгна. Бях предположил, че Зепо бе стигнал кулминацията заедно с Анна, че сега телата им щяха да се отделят, може би щяха да поговорят малко и после да заспят. Исках само да изчакам този момент и да видя завършека на онова, което бях организирал. Но миг по-късно Зепо отново започна бавно да движи таза си и вече беше прекалено късно, за да си тръгна. Трябваше да остана и да гледам.

На лицето му все още беше изписано същото безстрастно изражение, докато задните му части започнаха нежно да се вдигат и спускат с леко кръгово движение. Разглеждаше лицето и отпуснатото тяло на Анна студено, като че ли онова, което правеше долната половина на тялото му, нямаше никаква връзка с останалата част. Отначало тя не реагира. Лежеше пасивно под него и ако не беше ръката, която галеше леко врата му, можех да си помисля, че е заспала. Зепо продължи да се движи в същия бавен, постоянен ритъм. Както ми се стори — доста дълго не се случи нищо. После Анна леко се размърда — доволно, котешко движение. Измърка тихо и започна да се движи под него.

Сякаш това беше сигналът, който чакаше, Зепо обърна глава и погледна право към мен. Без изобщо да спира или да изменя ритъма, той затвори едното си око и бавно, подчертано ми намигна.

Вниманието му ми подейства като студен душ. Отдръпнах се от дупката и останах в мрака неуверено, почти готов да се поддам на импулса да си тръгна. Но желанието отново да погледна през снопчето светлина надделя. Донесох стола от вратата, седнах и пак долепих очи до процепа.

Хванах ги в момента, в който сменяха позата. Зепо плъзгаше краката си под Аннините, а ръцете му бяха зад гърба й и я повдигаха. Очите й бяха отворени и тя му се усмихна, когато седнаха един срещу друг. Целунаха се. После Зепо легна назад в леглото, а Анна го беше възседнала изправена. Тя се усмихна.

— Сега е мой ред, нали?

— Трябва да си пазя силите.

Отпускайки се върху него, Анна започна да движи таза си. Косата й падна напред, като закри лицето. Гърдите й се полюляваха. Зепо се протегна да ги погали и изви врат, за да ги докосне с устни. Тя го бутна назад върху леглото и се наведе да целуне гърдите му. Вдигна таза си и започна бавно да се отдръпва назад. Бавно се плъзна надолу по тялото му, а косата й пълзеше зад нея, скривайки я. Продължи, докато не коленичи между краката му с глава над слабините, и там спря.

Лицето на Зепо, досега безстрастно, изведнъж леко се оживи. Очите му се затвориха за миг и ръцете му докоснаха главата на Анна почти като за благословия. Косата й все още скриваше онова, което правеше, но после, след като погледна за миг към мен, Зепо я отмахна на една страна.

Гадното, хлъзгаво нещо беше в устата й. Устните й се разтегляха и изкривяваха, докато се нагаждаха към формата му. Ръцете и пръстите й го галеха и стискаха. Бузите й ту хлътваха, ту се издуваха, лицето й се свеждаше и то потъваше, а после се вдигаше, разкривайки цялата му дължина. Езикът й се извиваше, спускаше се по ствола до основата и после обратно. Устните й се свиваха да целунат върха му и изведнъж отново го скриваха и го олигавяха, както непохватно дете — захарна пръчка.

Усещах погледа на Зепо върху себе си. Отместих очи от спектакъла и видях, че ме гледаше с весело презрение. Сякаш знаеше, че бях избрал точно този момент да го погледна, той изстена и хванал с две ръце главата на Анна, бавно вдигна таза си към нея. Още от члена му влезе в устата й, докато извиваше гръбнак, задържайки главата й. Тя откликна на движението му, изчака да се успокои и отново го пое в серия бързи, задавени тласъци. Той отново изстена, по-високо. Но когато главата му се завъртя към мен, погледът му пак беше студен и премерен.

Изведнъж оттласна главата й от себе си. Освободено от устата на Анна, нещото подскочи с плясък обратно към стомаха му. Зепо коленичи и я целуна, преди да я намести в нова поза. Тя се завъртя, така че накрая стъпалата й сочеха към мене, и направлявана от него, легна на леглото и разтвори крака. Аз бях точно срещу нея. Къдравите, почти черни косми между бедрата й се виждаха идеално, както и розовият процеп, който ги разделяше. Блестеше като отворена рана, особено след като Зепо доближи пръсти до него и широко го разтвори, разкривайки лепкава дупка. После Зепо се завъртя, докато слабините му отново не се оказаха пред лицето на Анна, накара я да легне настрани и доближи устни до гнусния кръг от плът.

Държеше главата си наклонена, така че да мога да виждам какво правеше. Езикът му леко се въртеше, после проникваше в центъра на кръга с бързо движение. Вдигнах поглед към огледалото и видях обърнатото отражение на Анна, отново с уста върху члена. Върнах погледа си към Зепо. С изопнати език и пръсти той изучаваше и действаше. Всеки пъхнал глава между краката на другия, те останаха така, докато Зепо не се отдръпна и отново не коленичи. Лицето му беше зачервено и движенията му бяха поновому напрегнати, докато помагаше на Анна да застане на четири крака. Коленичил зад нея, той се завъртя, докато не се намести под кос ъгъл към мене. Сега нямаше нищо, което да не можех да видя. С една ръка на задника й, с другата той се насочи вътре в нея, позволявайки ми да видя всяка подробност. После я хвана за таза, хвърли бърз поглед към мене и влезе в нея. Пронизана, тя реагира, отмятайки глава назад, и разкри линията на шията си. Втренчих се в нея, вкопчвайки се в красотата й, но дори и това изчезна, когато главата й потъна в леглото и тя заскимтя и се люшна назад, за да му подложи задницата си по-добре.

Чифтосаха се като кучета. Зепо изпъшкваше всеки път, когато се плъзгаше в нея с отвратителния лепкав звук на разтъпквана кал. Ръцете му стискаха и мачкаха, дърпаха я назад към него. Тя изписка. Нагонът им стана по-неистов. Той вече не поглеждаше към скривалището ми. Устата му беше увиснала отпуснато, пъшкаше по-силно и тогава усетих миризмата. Зловонна и противна, тя достигаше едва доловимо до мен, но след като веднъж я бях почувствал, тя ме обгърна като гниещ плод. Изведнъж усещането за deja vu се върна в мен. В миг мисълта ми отлетя към съня и зърнах друга подобна сцена — леко отворена врата, надничане към ивицата светлина, поглед над пътеката разхвърляни дрехи, покрай кръга бяла коприна на килима към двете голи пъшкащи тела на леглото и покрай сгърчените бели крайници към лицата — и тогава обърнах рязко глава и изтичах слепешком от стаята, далеч от ивицата светлина и ужасните, животински звуци. Стигнах вратата в края на коридора, затрудних се с ключалката, неспособен да видя в тъмнината, но после се озовах навън, звуците бяха изчезнали и нощта беше хладна, празна и тиха.

Спрях на тротоара пред къщата. Задъхвах се. Вятърът охлади потта по тялото ми и ме накара да осъзная колко влажни бяха дрехите ми. Когато започнах да треперя, тръгнах към колата си. Чувствах се лепкав и мръсен. Дрехите прилепваха към тялото ми, потни и неприятни. Всеки сантиметър от кожата ми беше свръхчувствителен дори към най-лекия допир с плата. Хладната тапицерия на колата ме посрещна като балсам и останах да седя известно време, без да паля двигателя.

Подкарах и минах покрай апартамента на Зепо, без да поглеждам натам.