Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fine Lines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Саймън Бекет

Заглавие: Опасни пътища

Преводач: Станислава Миланова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Албор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Албена Попова

Художник: Златан Рангелов; Вера Стефанова

Коректор: Дора Вълевска

ISBN: 954-8272-35-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10719

История

  1. — Добавяне

12

Когато телефонът ми иззвъня същата вечер, бях сигурен, че ще е Анна. Не се сещах кой друг би могъл да бъде. Вече бях разговарял със Зепо, а почти никой друг не ми се обаждаше у дома. Но гласът, който чух, определено не беше нейният.

— Мистър Ремзи?

— Да? — Кратката еуфория, която ме беше завладяла, изчезна.

— Маргарет Торнби е.

Името не ми говореше нищо. После го свързах с гласа, който ми изглеждаше леко познат, и настроението ми падна още повече.

— Съжалявам, че ви безпокоя — продължи тя, — но се чудех дали ще сте зает следващата сряда?

Все още разочарован, че не беше Анна, не можах бързо да осъзная какво щеше да последва.

— Следващата сряда? Ъъ… не съм…

— Работата е там, че си уредих среща с един човек за идущата сряда сутринта — рече тя. — А нали ви обещах, че ще ви се обадя, когато пак съм наблизо, така че си помислих да ви звънна и да ви поканя да обядваме заедно.

Засмя се весело, но аз останах напълно студен.

— Този път ви предупреждавам доста отрано. Разбрах, че ви хванах неподготвен, когато се отбих в галерията миналата седмица, ето защо си помислих, че ще е справедливо да ви предупредя доста по-отрано, преди отново да ви нападна.

Отчаяно затърсих из мозъка си някакво извинение.

— Ъъъ… следващата сряда… — Дойде ми просветление. — Нека проверя в бележника си с ангажиментите.

Отдалечих слушалката от устата си. След известно време отново я приближих.

— Значи, сряда… това е?…

— Шестнадесети, струва ми се.

— Да, шестнадесети. О, съжалявам. Целия ден ще бъда извън града.

— Така ли? Колко жалко. — Ако бяхме в една и съща стая, сигурен съм, че отново щеше да сложи длан на ръката ми.

— Е, неприятно, но нали знаете как е с тези неща…

— Да, предполагам, че става дума за бизнес. — Засмя се. — Щеше да е по-лошо, ако не бяхте зает, нали?

С облекчение се съгласих през смях.

— Може би следващия път ще имаме повече късмет.

— Е, не знам точно кога ще е това. Както ви казах, пътуванията ми до центъра са редки и на големи промеждутъци. — За което бях благодарен. — Но съм сигурна, че ще можем все някога да се срещнем.

Побъбрихме още известно време за напредъка или липсата на напредък в застрахователните ни искове и когато оставих слушалката, облекчението, че се бях измъкнал от тази жена на косъм, ме накара да се почувствам доста благоразположен към нея. После си спомних какво беше казала Анна.

Напоследък малко бях мислил върху направеното през смях предположение, че жената може да крои планове за мен. Първо се беше отбила в галерията. Сега ми се беше обадила. Това не беше нормалното поведение спрямо някой, чиято кола си блъснал. Или както твърдеше тя, е ударил твоята. Разтревожен, си налях питие. Колкото повече мислех за това, толкова повече ми се струваше, че Анна можеше и да е права.

Усетих внезапна нужда да говоря с нея. Тя вдигна слушалката при второто позвъняване.

— Ало? — Прозвуча забързано и в очакване.

— Доналд се обажда. Реших да видя дали Марти се е прибрал.

Разочарованието и беше съкрушително очевидно.

— О, здравей, Доналд. Не, не се е прибрал.

— Имаш ли някакви вести от него?

— Не. Абсолютно нищо.

Сега, след като се бях обадил, просто не се чудех какво да кажа.

— Добре ли си?

Тя се опита да се засмее.

— Щях да съм по-добре, ако знаех къде е Марти. Никой не го е виждал от вчера. Питам се дали да се обадя в полицията или… или Бог знае. — Пое си дълбоко и тревожно въздух. Очевидно й костваше усилие да се владее.

— Искаш ли да дойда?

Гласът й леко трепереше.

— Не, няма нужда, благодаря. Една моя приятелка ще остане при мен.

Беше мой ред да се почувствам разочарован.

— Е, обади ми се веднага, щом научиш нещо.

— Добре. Виж, трябва да затварям, Доналд. Искам линията да е свободна, в случай че се обади.

— Да, разбира се. И не се тревожи за работата в галерията утре. Просто… е, ами виж как ще се чувстваш.

— Добре. Благодаря. — Прозвуча далечно и вяло. Ясно беше, че не искаше да говори с мен. Казах й „довиждане“ и затворих телефона, като се чувствах по-зле, отколкото преди да се обадя. Така само разбрах, че въпреки всичко Анна продължаваше да гледа на мен като на свой работодател. Не като на приятел или довереник. Опитах се да не се обезкуражавам и се успокоих, че не бих могъл да очаквам нещо различно. Очевидно имаше други хора, към които да се обърне преди мен. Трябваше само да бъда търпелив.

Все още беше много рано.

* * *

На следващия ден Анна пристигна едва по обяд. Изглеждаше бледа и изморена. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Научи ли нещо? — попитах, като прекъснах извиненията й.

Тя поклати глава.

— Не и от Марти. Преди малко идваха от полицията в апартамента. Затова закъснях.

— От полицията? — Радвах се, че бях зад нея и не можеше да види лицето ми.

— Обадих се, че Марти е изчезнал и те изпратиха двама полицаи да запишат подробностите. — Гласът й беше глух.

— Какво казаха?

— Всъщност не много. И все пак открих нещо. — Опита да се усмихне. — Където и да се намира, взел е куфар.

— Куфар ли?

— Един липсва. Както и някои от дрехите му и паспортът.

Придадох си изненадан вид.

— Кога го забеляза?

— Тази сутрин, докато полицаите бяха в апартамента. Единият от тях попита дали нещо негово липсва и аз отвърнах „не“, защото вярвах, че е така. Бях видяла дрехите му в гардероба и не ми беше хрумвало да проверя дали нещо наистина не липсва. А и не мислех, че е възможно. Въобразявах си, че ако е отишъл някъде, щеше да ми съобщи. Но после те попитаха дали могат да претърсят апартамента и докато вървях с тях, си дадох сметка, че единия от куфарите го нямаше. След това отново проверих дрехите му и установих, че някои липсват. После единият от полицаите попита дали знам къде е паспортът му и аз започнах да го търся, но и него не открих. — Не гледаше в мен, докато говореше.

— Нещо друго липсва ли?

— Не. Повечето от дрехите му още са си там. Няма я и чековата му книжка, но това е всичко. Нищо мое не липсва, ако за това питаш. Полицаите ме накараха да проверя.

— Анна… Не знам какво да кажа.

— Няма какво да се каже наистина, нали?

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Не. Никаква. — Втренчи се в масата. — Просто не мога да го проумея. Не би заминал ей така, без да ме уведоми. Би ми оставил бележка или каквото и да било. И определено не би ме оставил толкова време, без да ми се обади.

— Има ли някой, по когото би могъл да ти предаде съобщение?

— Никой, с когото да не съм се свързала. Освен родителите му, но не мога да си представя Марти да им е казал нещо. А и не знам как бих могла да ги открия. Номерът им е в адресника му, но той го носи със себе си.

Знаех. Бях го дал на Зепо да го изгори.

— Не искам да любопитствам, но сещаш ли се за някаква причина, поради която би заминал?

Поклати глава.

— Там е работата, че не мога да се сетя! Нито сме се карали, нито нищо. Последното нещо, което ми каза, когато му се обадих, беше, че му липсвам. — Изведнъж закри лицето си. — О, Господи, толкова съм объркана!

Също толкова внезапно се съвзе. Избърса очи.

— Съжалявам.

Подадох й кърпичка с неудобство.

— Ето. Чиста е.

— Не, няма нужда. Вече съм добре. Наистина. — Усмихна ми се, за да го потвърди. — Само дето не знам какво да мисля, това е. В един момент искам да го убия, в следващия съм сигурна, че нещо му се е случило. Непрекъснато се въртя в някакъв омагьосан кръг.

Кимнах съчувстващо.

— Полицията ще направи ли нещо?

— Вече провериха във всички болници, но напоследък не е постъпвал никой, който да отговаря на описанието на Марти. Предполагам, че това все пак е нещо. Така че сега просто го водят сред изчезналите, което означава, че ще си отварят очите за него из летищата и гарите и на други такива места. Но не ги виждам да си дават много зор. Не и когато изглежда, че ей така си е събрал багажа и е заминал.

— Така ли казаха?

— Поне не с толкова много думи. Бяха достатъчно любезни, но е ясно какво си мислят. Че съм само една невротичка, чието гадже я е напуснало. Всъщност не смятам, че трябва да ги виним, нали?

Заобиколих въпроса.

— Ами работата му в университета? Напоследък бил ли е подложен на натиск оттам?

— Не повече от обикновено. Не и дотолкова, че да направи подобно нещо. А и той обича работата си в края на краищата. Не би я изоставил, без да спомене нищо. Това не мога да разбера. Знам как изглежда отстрани, но не мога да повярвам, че просто би заминал ей така. — Погледна ме. — Ти какво мислиш, Доналд? Честно?

Мой ред беше да поклатя глава.

— Наистина не знам, Анна. Не го познавам достатъчно добре, за да твърдя каквото и да било.

— Да, но какво мислиш?

Въздъхнах.

— Е, да кажем, че бих бил по-загрижен за благополучието му, ако багажът и паспортът му още си бяха тук. А така… — Разперих ръце.

— Знам. Изглежда, сякаш ме е напуснал.

Не отвърнах нищо. За известно време Анна мълчеше.

— Но в такъв случай защо не си е взел всичко? — избухна тя. — Повечето му дрехи още са тук. Както и всичките му лични вещи. Ако е искал да ме напусне, би си взел всичко, нали?

— Не знам, Анна.

— И защо не се е свързал с мене? Или с университета?

— Може би… — Спрях. — Няма значение.

— Не, довърши си мисълта. Моля те.

— Не ме разбирай неправилно, Анна. Не твърдя, че е така. Но… ами може би е почувствал, че има нужда от време да помисли.

— Какво искаш да кажеш?

Започнах предпазливо.

— Е, може би не се е свързал с тебе, защото се е боял. Не искам да те разстройвам, но явно е нещо повече от съвпадение, че това се случва само седмици преди двамата да заминете за Америка.

Тя се намръщи.

— Искаш да кажеш, че може да е размислил?

— Допускам само, че е възможно.

Анна помисли върху това за миг.

— Не. Не, не би направил такова нещо, без да ми каже. Освен това тази идея му харесваше не по-малко, отколкото на мен. — Говореше уверено.

Наклоних глава.

— Очевидно ти го познаваш най-добре. Но се опитай да погледнеш на нещата обективно. Знам, че е трудно, но ако разгледаш голите факти, като забравим за миг за кого става дума, наистина изглежда, че би могъл да се направи такъв извод. Марти прекарва два дни сам и в деня, преди ти да се върнеш, той изчезва с куфар и с паспорта си.

— Искаш да кажеш, че може да е заминал за Америка без мен?

Всъщност не точно това имах предвид, но идеята ми изглеждаше добра. Вдигнах безпомощно рамене. Анна мълчаливо размисли върху тази нова вероятност.

— Не, не би го направил — реши тя след малко. Но изглеждаше не толкова уверена, колкото преди. — Не и без да ми каже нещо. А и повечето му вещи са още тук. Сигурно смята да се върне. Може да е взел паспорта си само защото… защото…

Не продумах нищо. Тя се усмихна тъжно.

— Не мога да се измъкна от това, нали? Защо иначе ще вземе паспорта си, ако не е смятал да го използва?

— Сигурен съм, че може да има ред причини — отвърнах. Но не се опитах да посоча някоя.

Анна се втренчи в пространството.

— Само се надявам скоро да ми се обади.

Потупах я по ръката.

— Сигурен съм, че ще го направи.

* * *

През следващите няколко дни се установи някакво напрегнато спокойствие. Анна беше мълчалива и затворена. Обаждаше се в полицията често, за да се увери, че наистина се опитват да открият Марти. Те твърдяха, че правят всичко по силите си, но Анна не беше убедена. Собствената й безпомощност й тежеше не по-малко от изчезването на Марти. Отклони предложението ми да си вземе отпуска.

— Предпочитам да работя, отколкото да си стоя вкъщи и да чакам — рече тя.

Започнах да усещам предпазлив оптимизъм. Бях дал на Зепо ваканция за неопределено време, като му бях казал, че ще се свържа с него, когато отново ми потрябва. Между нас имаше мълчаливо съгласие, че първоначалната сделка да прелъсти Анна си оставаше. Дали защото самият Зепо виждаше в това несвършена работа, или защото просто не му беше хрумнало да се замисли по въпроса, нямах представа. Само се радвах, че явно го приемаше за нещо, разбиращо се от само себе си.

Във всеки случай не смятах да му се обаждам седмици наред. Не си представях Анна да бъде отзивчива към вниманието на друг мъж толкова скоро след изчезването на Марти. Но при очевидната липса на загриженост от страна на полицията и при положение че тя все повече приемаше факта — Марти я е напуснал по собствена воля — започнах да си мисля, че Зепо можеше да поднови опитите по-скоро от заплануваното.

За съжаление оптимизмът ми се оказа преждевременен. Щеше да се намеси неочаквана страна.