Саймън Бекет
Опасни пътища (15)

15

Бих разбрал кой е дори Анна да не го беше представила. Същият дребосък като сина си, но без малкото облагородяващи черти, които младостта бе дарила на Марти. Докато ставах, за да му подам ръка, си помислих, че поне бях спестил на Анна ужаса да остарее с някой като него.

Той стисна ръката ми неохотно и почти веднага я пусна. Не каза нито дума, не направи и опит да бъде любезен или да обясни присъствието си.

— Това е… голяма изненада — рече Анна. — Нямах представа, че възнамерявате да пристигнете. — Изглеждаше напълно стресната. Приятелката й Деби седеше до мен, ококорила очи, сякаш това беше някакъв нов и вълнуващ зрелищен спорт.

— Не възнамерявах. Но, изглежда, нямах голям избор. Не и ако искам тази работа да се изясни бързо.

Критичността му беше толкова очевидна, че граничеше с обида, а резкият му, язвителен тон даваше да се разбере, че точно това целеше. Анна се изчерви, сякаш беше готова да избухне. Но единственото, което отвърна, беше:

— Трябваше да ме предупредите. Можех да ви посрещна на летището.

Той отблъсна любезността й.

— Всичко е наред. Предпочитам да се оправям сам. Макар че се надявам всичките ви шофьори на таксита да не са толкова некомпетентни като този, който ме докара дотук. Едва не ми се наложи да търся пътя вместо него. — Хвърли бърз поглед към мен и приятелката на Анна, преди отново да се обърне към нея. — Сега, ако нямаш нищо против, мисля, че имаме много неща, за които да си поговорим.

Бях толкова изумен от липсата му на възпитание, че със закъснение осъзнах — по този начин той ни гонеше. Последва миг на напрегната тишина. После Деби започна да си събира нещата.

— Май така или иначе ще е по-добре да си вървя, Анна — каза тя, като се насочи към вратата. — Ще ти се обадя по-късно. Довиждане, мистър… — Устата й се сви, докато се опитваше да се сети фамилното име на Марти.

— Уестърмен — допълни рязко бащата.

Последвах примера й с нежелание.

— Да, добре ще е и аз да си тръгвам. — Не ми беше приятно да бъда прогонен по такъв начин, но не можех да си намеря извинение да остана. С Уестърмен си кимнахме леко, докато момичето и аз излизахме. Анна ни придружи и за момент спряхме в кухнята.

— Извинявам ви се за това — прошепна тя.

Деби я прегърна и я целуна по бузата.

— Няма нищо, вината не е твоя.

— Нямах представа, че ще пристигне! Защо не ми каза?

— Той е просто един невъзпитан мръсник — успокои я Деби. — Не му позволявай да те разстрои. Виж, ако искаш да остана?

— Не, всичко ще е наред. Благодаря.

— Ще си бъда вкъщи целия следобед, ако ти потрябвам — казах, за да не остана по-назад. Анна кимна, но виждах, че почти не чуваше.

— Най-добре ще е да се връщам. Ще ви се обадя по-късно и на двамата.

— Господи, горката Анна! — измърмори Деби, докато слизахме по стълбите. — Можете ли да си представите колко груб беше? Ама че свиня!

Хванах се, че се съгласявам с нея, нещо, което би ми се сторило невъзможно десет минути по-рано. Дори се изкуших да й предложа да я закарам донякъде и открих, че нямах нищо против словоохотливостта й, след като беше насочена срещу някой, когото не харесвах.

Оставих я при най-близката гара на метрото и се прибрах у дома. Бях обещал на Анна, че ще съм вкъщи, а и сега, след като посещението ми при нея беше провалено, нямах други планове.

За известно време заех вниманието си с приготвянето на обяда. Храненето продължи малко по-дълго. Но след това отново се изправих пред пустотата на деня. Единствената мисъл, върху която можех да се концентрирам, беше Анна. Седнах и зачаках да се обади, като се чудех какво си говорят в мое отсъствие. Като че ли за нищо друго не си заслужаваше да мисля.

Тогава си спомних за частната си галерия. С учудване осъзнах, че не бях влизал там от седмици, от нощта, когато ме беше посетил Зепо. Дори не бях се сещал за нея оттогава и леко се изненадах, че бях пренебрегвал предишната си страст толкова дълго.

Хрумването да прекарам следобеда в самоугаждане сякаш ми бе изпратено от небето, за да отвлече мислите ми от Анна. Нарочно забавих момента, в който щях да се кача горе, като измих чиниите от обяда и изпих чаша чай. После с чувството за заслужена награда се заизкачвах към галерията.

Очакването беше по-приятно от осъществяването. Светнах лампите, затворих вратата и се оставих да ме обземе обичайното чувство на удовлетворение. Когато това не стана, започнах да разглеждам картините, опитвайки се съзнателно да предизвикам настроението. Но то не идваше. Открих, че бях минал покрай няколко картини, без всъщност да ги виждам, и се опитах да бъда по-възприемчив. Това само ме накара да забележа недостатъците на всяка творба. Чувствеността им, красотата им бяха изчезнали за мен. Слабостите, които по-рано бях в състояние да не забелязвам и които дори бяха част от очарованието им, сега ми се струваха недопустими и дразнещи окото.

Отчаяно се насочих към творбата, на която бях отделил толкова време при предишното си посещение: любовниците и тайния им наблюдател. Столът все още лежеше там, където го беше катурнал Зепо. Изправих го, седнах и се втренчих в триото, като очаквах картината да ме погълне както преди. Единственото, което постигнах, се оказа раздразнение от факта, че стъпалата на момичето бяха прекалено малки за тялото му и че художникът беше слаб в рисуването на ръце.

Накрая се отказах. Оставих стола обратно в центъра на стаята, загасих лампите и затворих вратата. Колекцията вече не ми доставяше удоволствие. Анна беше прогонила вкуса ми към това.

Телефонът иззвъня, когато слизах надолу. Едва не паднах, докато бързах да го вдигна. Взех задъхано слушалката.

— Ало?

— Здравей, Доналд. Анна е. Реших да ти се извиня за случилото се.

Безпокойството ми изчезна.

— Няма защо. Не си отговорна за държанието на този мъж. Значи да разбирам, че си е тръгнал?

— Да. Не стоя много.

— По-добре ли се държа, след като си отидохме?

— Не особено. — Изглеждаше много разстроена.

— Измъчи ли те?

— Малко. Но е пътувал дълго. Сигурно се чувстваше уморен, освен че се тревожеше.

— Това не е извинение. Много неприятно ли се държа?

— Е, даде ми да разбера какво мисли за мен. Което не е много.

Усетих да ме обзема гняв.

— Тогава значи е не само грубиян, но и глупак. Какво каза?

— Не много повече от онова, което чу. Че е време нещо да се предприеме и че тук на място може да направи повече, отколкото от Америка. Даде ми да разбера, колко му е неприятно, че се е наложило да дойде, но според него очевидно никой не си прави труда да открие Марти. А и мисля, че изобщо не ми вярва.

— Но това е нелепо!

— Знам, но… — Чух я да въздиша. — Е, поне с такова впечатление останах. Поиска да разгледа вещите на Марти и когато останах с него в спалнята, изглежда, му беше неприятно. Сякаш злоупотребявах с имуществото на сина му или нещо такова. Не знам, може би съм прекалено докачлива.

— След като видях този човек, съмнявам се.

— Само не мога да разбера какво съм направила. Знам, че е нормално да е разтревожен и разстроен, но същото важи и за мен. Не виждам защо е нужно да се държи толкова отвратително. Би трябвало да си помагаме, а не да се караме. Отнася се с мен като че ли съм някаква… меркантилна кучка или нещо от сорта, която е отклонила сина му от правия път. Започвам да си мисля, че наистина съм сгрешила в нещо. Само че се питам в какво.

— Това е глупаво, Анна. Вината не е твоя и ти го знаеш.

— Вече нищо не знам. Само… Кара ме да се чувствам толкова виновна.

— Аз пък ще ти кажа, че той точно това иска. Ти самата спомена, че Марти не се е разбирал с него. Вероятно ревнува от тебе и затова се опитва да те накара да страдаш. Не му позволявай.

— Но той е толкова самоуверен! Наистина се опитах да се държа дружелюбно, да го предразположа да не бъде толкова враждебен, но той не искаше и да знае.

— Анна, този човек очевидно е зъл, жалък малък тиранин. Не си заслужава да се разстройваш заради него.

Последва пауза и после тя се изсмя тихо.

— Не го харесваш, нали, Доналд?

Усмихнах се, като осъзнах колко се бях впрегнал, но се зарадвах, че поне донякъде бях донесъл облекчение на Анна.

— Никак.

— Слава Богу. Безпокоях се, че само аз не го харесвам.

— Не, мисля, че мнението ти за него е напълно разбираемо.

Тя отново се засмя. Звучеше прекрасно.

— Е, да се надяваме, че ще успее да направи нещо, след като е тук. Помоли ме да отида с него в посолството в понеделник сутринта. Дори успя да го каже така, сякаш ми прави услуга. Съгласих се, защото не желаех да му давам повод да ме упрекне в безучастие, но все пак исках да поговоря с теб за това. Нямаш нищо против, нали?

— Естествено. Надявам се само да го чуят.

— Аз също. Мисля, че ще им се наложи. Той е бащата на Марти и е дошъл чак от Америка. Сигурно ще трябва да направят нещо, нали?

— Сигурен съм. — Питах се какво. — Ще се виждаш ли с него преди понеделник?

— Не. Попитах го дали иска да дойде днес, но той отказа. Не беше много любезно от негова страна, но не мога и да се преструвам, че съм разочарована.

— Не бих те винил. — Импулсивно попитах: — Какво ще правиш довечера? Няма да стоиш сама, нали?

— Не, ще се видя с някои приятели у Деби. В случай че те интересува, тя също не харесва бащата на Марти.

— Така ми се стори и на мен. — Почувствах остриетата на ревността. Анна явно беше говорила с това момиче, преди да ми се обади. — Е, радвам се, че ще излезеш. Ще ти се отрази добре.

— Така твърди и Деби. Не ми се иска особено, ако трябва да бъда честна.

— Глупости. Заслужаваш го, след като изтърпя този ужасен човек. — Поколебах се. — Имаш ли планове за утре?

— Засега не. Защо?

Почувствах се смешно нервен.

— Чудех се, ако нямаш, дали не би искала да излезем някъде?

— Много мило от твоя страна, Доналд, но по-добре ще е да си бъда тук. Не съм сигурна какво е намислил бащата на Марти. Може да поиска пак да се види с мен или нещо друго.

— Разбира се. Само питах. Е, знаеш къде съм, ако ти потрябвам. — Радвах се, че не можеше да ме види. Лицето ми гореше като на ученик. След като оставих слушалката, се упрекнах, че реагирам прекалено болезнено — тя надали си беше помислила нещо относно предложението ми или относно своя отказ. Но това съвсем не успя да намали притеснението ми.

За да отклоня вниманието си от случилото се, съсредоточих мислите си върху бащата на Марти, поддавайки се на самодоволен гняв срещу него. Цялото му поведение, особено отношението му към Анна, беше отвратително. Направо не можеше да се опише. Прекарах известно време, съставяйки сценарии, в които казвах на Уестърмен точно какво мислех за него, докато Анна стоеше отстрани като благодарен свидетел. След половин час, отдаден на подобни радостни фантазии, се почувствах много по-добре. Докато не си спомних причината, накарала го да дойде.

Зачудих се до каква степен би повлиял, ако това изобщо станеше, върху разследването по изчезването на Марти. Надявах се нищо да не се получи, но бих предпочел тази ситуация да беше избегната. После се зачудих как ли щеше да реагира на новината Зепо.

Реших да не му казвам.

* * *

В понеделник обедната почивка дойде и мина без Анна да се е появявала. Открих, че ми беше трудно да се съсредоточа върху ежедневните проблеми на галерията. Дори когато някаква крещящо облечена и ентусиазирана американка влезе, купи една от най-скъпите ми картини и плати в брой, се улових, че съм раздразнен от нахлуването й.

Не бях говорил с Анна отново. В неделя, въпреки отказа й да излезе с мен, се бях отбил да я видя. Но нея я нямаше. Звънецът иззвъня безплодно и от апартамента се носеше онази неопределима тишина, която говореше, че е празен. Тръгнах си, като се чувствах все така потиснат.

Минаваше два, когато тя пристигна в галерията, и облекчението ми, че я виждам, моментално бе пометено от тревогата за онова, което би могло да се е случило.

— Съжалявам, че закъснях. Отне повече време, отколкото очаквах.

— Няма нищо. Свършихте ли някаква работа в посолството?

Тя свали палтото си и го закачи. Движенията й бяха бавни и отмерени, сякаш беше много изморена. Когато отново се обърна с лице към мене, забелязах леки тъмни кръгове под очите й. Зачудих се от колко ли време бяха там.

— Горе-долу — отвърна тя. — Е, има известен напредък. Нещата се пораздвижиха. — Усмихна ми се извинително. — Съжалявам, не съм много на себе си днеска.

— Какво стана?

Тя си пое дълбоко въздух и седна.

— Посолството най-сетне реши да се намеси. Бащата на Марти говореше. Аз само седях там като медуза. Каза им, че е жертвал време и пари, за да дойде тук, така че най-малкото биха могли да приемат положението на сериозно като него. Продължи с това колко неприсъщо е за Марти да направи такова нещо и добави, че ако е необходимо, може да им предостави писмени характеристики от университета и половин дузина други източници, за да подкрепи твърденията си. Както и да е, с две думи, накрая се съгласиха да ни подкрепят пред полицията, ако се наложи. Така че после отидохме там. Бащата на Марти поиска да се види с инспектора, а не със сержанта, с когото бях говорила последния път, и се държа много отвисоко с него. Беше малко неприятно наистина, но подейства, а, струва ми се, това е най-важното. Сега преместиха Марти в графата „от първостепенна важност“. Това означава, че вместо само да го водят в картотеката, полицията ще започне активно да го търси.

— Какво смятат да предприемат? — Надявах се напрежението ми да не се забележи.

— Ще разпратят описанието му из другите участъци, ще се опитат да проследят движенията му. Най-общо казано, ще положат някакви усилия, предполагам. Не знам дали ще има резултат, но поне ще опитат.

Закри очи с ръката си.

— Не знам какво ми става. Би трябвало да изпитвам облекчение, че най-после правят нещо, но не е така. Знам, че е глупаво, но сега, след като полицията го приема сериозно, като че ли всичко става по-реално. Като че ли нещо наистина му се е случило.

Не ми представляваше трудност да я окуража. От онова, което ми беше казала, ставаше ясно, че полицията можеше да си търси до деня на Страшния съд, без да открие нищо.

— Предполагам, че се дължи на стреса — рекох. — Фактът, че полицията е започнала да го търси, не променя нито местонахождението му, нито причината за заминаването му, нали? Означава само, че има по-голяма вероятност да го откриеш по-скоро.

— О, знам, че е така. Просто… — Вдигна рамене. — Е, както каза, вероятно е от стреса. А бащата на Марти с нищо не помага.

— Значи не е станал по-любезен?

— Прав си. Сега повече от всякога съм в черния му списък. В събота вечерта останах да спя у Деби и не се върнах в апартамента до неделя следобед. Позвъни ми около десет минути след като се бях прибрала, за да ме осведоми, че се е опитвал да ме открие от предишната вечер. Не беше за нещо важно, но ми даде да разбера, че не одобрява излизането ми. Не ме обвини направо в изневяра, но беше почти същото. — Поклати глава раздразнено. — Не бих се ядосвала толкова, ако не се случваше за първи път, откакто Марти изчезна. И вероятно изобщо нямаше да отида, ако той не ме беше разстроил толкова много.

Вбесих се, че е могъл въобще да си помисли подобно нещо.

— Той е жалка, дребна душица. Не му позволявай да те разстройва.

Тя се поколеба.

— Всъщност той направи нещо, с което би разстроил и тебе.

— Мене?

Анна кимна и направи гримаса.

— След като излязохме от полицията, той настоя да отидем да се видим с детектива. Помислих си, че иска лично да поговори с него, да разбере докъде е стигнал. Както и да е, мистър Симпсън не беше научил нищо ново след последния ни разговор и, изглежда, се зарадва, като му съобщих, че полицията най-после ще се намеси. После като гръм от ясно небе бащата на Марти изведнъж заяви, че при това положение няма да имаме повече нужда, от детектив. Направо онемях. Бях толкова изненадана. И то от начина, по който го каза. Не „съжалявам“ или „благодаря ви“, или нещо такова. Просто го изтърси ей така! Не исках да се разправяме в офиса на детектива, така че изчаках да излезем, за да го попитам какво си мисли, че прави. Отвърна, че Симпсън е некадърник, както по всичко личало, и че сега, след като полицията се е заела със случая, няма смисъл да рискуваме някакъв аматьор да мъти водата и да ги дразни. Аз възразих, че въпреки всичко не би трябвало да предприема подобно нещо, преди първо да го е обсъдил с мен. И с теб, тъй като ти плащаш в края на краищата. Той обаче каза, че залогът бил много по-голям от някакво си засегнато самолюбие и нямал намерение да си губи времето със спазване на етикета. След тези думи не можех да издържам повече. Обещах, че ще му се обадя, и си тръгнах. Ако бях останала още една минута, мисля, че щях да го удуша.

Погледна ме с разкаяние.

— Съжалявам за детектива, Доналд. Нямаше право да постъпва така.

Съгласен бях, но изпитах облекчение, че го е направил. Едно нещо по-малко, за което да се безпокоя. И значителни разноски, които ми се спестяваха.

— Е, той е баща на Марти — рекох. — А и полицията има много по-големи възможности от един частен детектив.

— Сигурно е така. Ядосва ме обаче поведението му. В края на краищата щях да му стана снаха, така че човек би очаквал поне да се опита да разчупи леда. — Спря. — Май казах „щях“, а не „ще“.

— Беше грешка на езика.

— И все пак го правя за първи път. — Изглеждаше готова да се разплаче.

— Денят беше изморителен за теб. Полицията, посолството, детективът. Това си е напрежение.

— Така е. — Тя поклати глава и се усмихна. — Както и да е, като говорим за бащата на Марти, искам да те помоля за една услуга.

— Да?

— Бях достатъчно глупава отново да го поканя на вечеря. Трябва да уточня, че това стана, преди да отидем при детектива. Сигурно няма да бъде много весело събитие, та се чудех дали ще имаш нещо против и ти да дойдеш? Знам, искам прекалено много, така че ако предпочиташ да не го правиш, няма да ти се сърдя.

— Ще дойда, разбира се. С удоволствие. — С Уестърмен или без Уестърмен, приятно ми беше, че ме моли.

— О, благодаря. Надявах се да приемеш. Би било твърде мъчително да сме само двамата.

— Няма ли да поканиш още някого?

— Не, не мисля. На колкото по-малко хора натрапя присъствието му, толкова по-добре. Не че искам да го натрапвам на теб — побърза да добави. — Но си помислих, че може да погледне на мен в по-добра светлина, ако види, че общувам с уважавани стълбове на обществото като теб. И евентуално малко да поомекне в присъствието на някой на неговата възраст.

Последната забележка не беше от приятните, но реших да не позволя да ме засегне. Анна все пак беше предпочела да покани мен, а не някой друг независимо от възрастта. Поласкан, си спомних как през уикенда си бях фантазирал, че я защитавам.

Нека само Уестърмен се осмелеше да я нагруби в мое присъствие.