Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Изгубената съпруга

Преводач: Дафина Янкова Китанова

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1237-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308

История

  1. — Добавяне

VII.

Ленка

Тези две седмици в Карлови Вари бяха вълшебни. Събуждах се всяка сутрин с аромата на прясно изпечения от Павла хляб, а лекият ветрец ухаеше на мокра трева. Закусвахме навън, където чуруликаха птиците или случайно край нас пробягваше заек. Павла поднасяше на масата диви ягоди, купички с домашно приготвени сладка, панерчета с топли кифли и кана прясно сварено кафе върху сребърен поднос.

Верушка нямаше желание да скицира или да рисува, докато сме там, и обясни на всички, които се интересуваха, че има намерение да се отдаде единствено на пълна почивка и добра храна.

По време на закуска се опитвах да поглеждам към Йозеф с крайчеца на окото си. Обичайно той идваше след мен с разрошена от съня черна коса. Сутрин беше тих, съсредоточен по-скоро върху храната, отколкото върху разговора. Когато Верушка слизаше по нощница, подаваща се под ленения й халат, винаги изпитвах донякъде облекчение да слушам бърборенето й.

След закуска опаковах малка раница със скицника си и кутия маслени пастели и се осмелявах да изляза навън да рисувам. Не знаех кога отново щях да имам шанса да бъда в провинцията и исках да рисувам от натура колкото може повече.

Когато сутрин тръгвах от вилата, Йозеф обикновено се излягаше на един от железните шезлонги с книга в скута си, протегнал крака, кръстосани в глезените. Понякога поглеждаше над четивото си, но друг път изобщо не вдигаше поглед от него.

— Отиваш да скицираш ли? — попита ме той първия следобед. Вторият и третия път, когато тръгвах, само ми кимваше без забележка. На четвъртия ден вдигна поглед от медицинския си учебник и попита дали може да дойде с мен.

Почти всяка нощ си бях представяла как ми задава този въпрос. Във въображението си винаги смело му отговарях: „Разбира се“. Но сега въпросът му увисна във въздуха, а аз стоях мълчаливо като непохватно дете и главата ми се въртеше.

Погледнах надолу към лятната си рокля без ръкави, сякаш тя щеше да отговори вместо мен. Памучната ми пола беше измачкана, обувките ми — ожулени от ходенето по поляните.

— Ще разбера, ако предпочиташ да бъдеш сама — каза той тихо. — Чудя се къде ходиш всеки следобед.

Най-накрая успях да се обърна към него и да се усмихна.

— Всеки ден е различно. Бих се радвала да дойдеш с мен.

Изминахме първата половина от пътя в мълчание, стъпвайки по меката, тиха земя. Нямаше проправен път и се бях научила да не обръщам внимание на стърчащи клони или тръни от диви храсти. Чувах дишането на Йозеф зад мен, което се ускоряваше все повече, докато се катерехме нагоре. Започнах да се безпокоя, че няма да мога да намеря мястото, на което бях вчера. Но точно когато започнах да губя надежда, малката долина се откри пред мен и аз се обърнах към Йозеф.

— Това е — казах и посочих надолу. Той се приближи, почти докосвайки рамото ми, за да види по-добре. Беше толкова близо до мен в този момент, че можех да помириша слабия аромат на сапун по кожата му.

— Имахме навика да обикаляме из тези гори с Верушка — каза той. — Търсехме ягоди през лятото и гъби през есента. Имахме кошници и носехме вкъщи на Павла всичко, което намирахме. Тя ни показваше как да ги измием. С деликатните неща трябва да се внимава. — Усмихна се и ме погледна. — Все пак никога не съм виждал долината от тази страна. Невероятно е, но ти ми показа нещо ново. Мислех, че знам всяко кътче на тази гора.

Засмях се нервно.

— Намерих го почти случайно… Вървях си и видях онова паднало дърво там. — Посочих един стар кух пън. Напуканата му кора ме беше заинтригувала, а тъмният му център създаваше интересна композиция с яркозеления мъх. — Но след като завърших скицата си, навлязох по-навътре и открих това.

Йозеф посочи вляво в долината, където куполът на градската църква сякаш пронизваше ниско надвисналите облаци.

— Оттук имаш птичи поглед, нали?

— Бих искала да имам талант, за да отдам дължимото на пейзажа — въздъхнах, като свалих чантата от плещите си.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че талантът ти е толкова голям, колкото и скромността ти.

Гледаше ме втренчено, застинал неподвижно. За първи път бяхме сами и аз почувствах как ме обхваща страх.

Пръстите ми стискаха дръжките на чантата, а аз застинах, докато двамата стояхме неловко сред тишината на гората.

Ръката му се протегна за секунда към мен и аз почувствах как ме обзема слабост.

— Мога ли да видя какво си нарисувала досега? — Йозеф се пресегна не за мен, а за чантата ми.

Видях ръцете му да посочват скицника.

Коленичих и го извадих. Тежкият бял пергаментов блок беше пълен със скици от изминалата седмица. Някои от тях бяха по-добри от другите, а любимата ми беше тази на падналото дърво.

Намерих я и му я показах. Можех да усетя дъха му на шията си. Почувствах хлад и тялото ми потръпна, когато той се приближи. Все още не се докосвахме.

Прошепнах тихо:

— Още не е завършена.

Йозеф протегна пръста си към петната в зелено и кафяво в дъното на страницата и леко ги докосна.

— Красиво е. Толкова деликатно… Като че ли се движи.

— Сбъркана е — казах, сочейки към изображението на дървото. — Перспективата е неправилна.

— Мисля, че е перфектна — каза той.

Затворих скицника и го сложих на земята. Той отново посегна към него и аз понечих да го спра.

— Ленка — промълви той, когато нашите ръце за първи път се докоснаха.

Това първо докосване. Перце по кожата ми.

Той намери малката бенка от вътрешната страна на ръката ми и прокара пръста си по нея. Леко ме притегли, обръщайки ме към себе си.

— Ленка — повтори отново името ми.

Вдигнах лице към него.

Поколебахме се, преди да усетя ръцете му да се плъзгат към раменете ми. Той пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше въздуха от моите бели дробове и го поглъщаше.

Дланите му докосваха шията ми, преди да се спрат на страните ми.

Устните му върху моите.

Целувката му е като светкавица в гърдите ми. Крила на светулка, биещи срещу стъклен буркан.

Затварям очи. Йозеф Кон ме докосва, ръцете му леко очертават скритите повърхности на тялото ми, устните му се движат по голата ми кожа.

Тази вечер се гледаме втренчено над светлината на свещите, серенадата от гласовете на родителите му и Верушка е като объркана мелодия в ушите ни. Никой от нас няма желание за ядене.

Трапезарията е бяла. Бели стени. Бели завеси. Кристален полилей виси в центъра над кръглата маса, светлината му е съвършена и мека.

Но вътрешно аз горя. Пурпурно. Алено. Рубиненочервено. Горещото ми тяло изгаря памучната рокля.

— Добре ли си, Ленка? — шепне ми Верушка по време на вечерята. — Бузите ти са почервенели.

Потупвам с пръст чашата си и се опитвам да се усмихна.

— Трябва да е виното…

— Но не си пила нито една глътка. Наблюдавах те.

Поклащам глава.

— Добре съм.

Тя повдига вежда и ми хвърля озадачен поглед.

Опитвам се да не вдигам глава. Знам, че ако срещна очите на Йозеф, ще се издам пред другите.

Така че седя, привела глава като монахиня, потънала дълбоко в молитва.

Но мислите ми съвсем не са чисти.

Той идва при мен посред нощ. Отваря вратата с бавно, внимателно движение на ръката.

Черната му коса е непокорна, чертите на лицето му — плътни и зрели. Оставя свещника, който носи.

— Ленка — прошепва, — спиш ли?

Повдигам се на лакът. Тъмнина обгръща стаята. Трептене на свещи. Сноп лунна светлина. Той дърпа назад чаршафа ми и аз се накланям напред, изправяйки се на колене.

Обвивам ръцете си около врата му. Той докосва нощницата ми, възглавничките на пръстите му са като кибрит.

Това ли е усещането от целувката на човека, когото обичаш? Само огън и жар. Цветът на пурпура. Индиго. Синьо-червеното във вените ни, преди да се срещне с въздуха.

Искам да го целувам непрекъснато. Моето тяло е като пясък под него, нагаждащо се към формата му, натискът от тежестта му върху мен.

— Дай ми ръцете си — прошепва той.

Вдигам длани пред себе си. Той ги хваща. Пръстите му се преплитат с моите.

И тогава той пада върху мен. Целува врата ми, движи ръката си нагоре и надолу по тялото ми върху нощница ми, после — под нея.

Той е нежен и любопитен едновременно — като малко момче, на което най-после е даден шанс да изследва забраненото. Но има също и силата на по-зрял човек, който знае точно за какво жадува.

Този глад. Това желание да изям и плътта, и сърцевината на плода. Да искам да оближа всяка капчица сок от пръстите си. Да преглътна всяко семенце. Да позная вкуса на вечността.

Как бях изгладняла толкова много?

Йозеф стене тихо, целувайки ме отново. Чувствам дъха му и биенето на сърцето му в гърдите си.

— Бих могъл да те целувам непрекъснато, Ленка — казва той.

Прегръщам го още по-силно.

Притегля едната ми ръка на гърдите си.

— Мисля, че трябва да си тръгна, или ще направя нещо, за което ще съжалявам.

Той целува връхчетата на пръстите ми и ги притиска до сърцето си.

Обръща се и намъква нощната си риза. Гледам краката му, стъпващи по дъските на пода, отражението му в стенното огледало. Стига до вратата, хваща дръжката и се обръща да ме погледне още веднъж.

— Йозеф — прошепвам аз. — Вече ми липсваш.

 

 

Как можаха тези две седмици да изминат толкова бързо? На следващата сутрин се събудих сякаш в транс. Бях спала най-много около час. Огледалото в стаята ми вече не показваше отражението на Йозеф, а моето. Плитките ми бяха наполовина разплетени, нощницата — разкопчана на шията. Но лицето ми сияеше и очите ми блестяха дори и без сън.

Усещах мириса на Йозеф по себе си. Струваше ми се, че беше оставил следи от пръстите си по тялото ми, отпечатал пътя на езика си, преминаващ по шията, страните, ключиците и корема ми. Не исках да мисля за ужасяващата действителност, за следващия ден, който щеше да бъде последният ни в Карлови Вари. Скоро ще бъдем в купето на влака. Очите ни се избягват, Верушка бърбори, а всеки от нас клати глава, преструвайки се, че слуша, когато мислите ни са само един за друг.

Предишната нощ се бяхме договорили да излезем поотделно още след закуска и да се срещнем в долината, където споделихме първата си целувка. Оттам той щеше да ме отведе до любимото си място.

Пристигнах преди него, облечена в изрязана лятна рокля с цвета на небето. Носех кошница, пълна с ягоди, които бях събрала по пътя.

Ягодите сякаш узряваха с всяка изминала минута. Вдишвах аромата им, но миризмата ме караше да копнея за нещо съвсем различно от плодовете. Можех да мисля само за Йозеф в прегръдките ми. За тялото му, притиснато към мен. За солта по кожата му и вкуса на праскови по езика му.

Погледнах часовника си. Той закъсняваше и сърцето ми биеше по-нервно. Ами ако не дойде? В главата ми се вихреха непоносими мисли.

— Ленка — чух най-после гласа му и неговият звук изпълни с живот кожата ми.

— Бях започнала да се тревожа — хвърлих се към него аз.

— Отне ми известно време да се измъкна от Павла — каза той. — Опитваше се да ме накара да изям още наденички!

Разсмях се и сигурно съм прозвучала като луда, защото смехът ми бе повече като освобождаване от това, което потисках в себе си, отколкото израз на веселие от предаността на Павла.

— В последния момент майка ми и баща ми решиха да не ходят на баните днес, а да си почиват в къщата и това също ме забави.

— Сега си тук — казах тихо. Ръцете му се протегнаха към мен и аз му дадох да вземе кошницата. — Това е важното.

Той ме целуна и този път нямаше и намек за колебание.

 

 

Вървяхме, докато стигнахме едно сечище с красиво естествено езеро. Скрито от скали и големи дървета, то бе оазис сред гората.

— Имах навика да плувам тук като дете с Рушка. Научих я и нея едно лято.

— Не ми каза, че ще ходим да плуваме! — казах загрижено. — Аз не си нося бански.

— Това ми беше планът… Денят е толкова топъл, Ленка, ще е жестоко, ако не предложа да се натопим!

Гледах как ловко пръстите му разкопчаваха ризата.

— Няма нищо неприлично да плуваме по бельо — ухили се той.

Гледах го как се съблича. Предишната нощ бях като слепец, опипваща тялото му, успяла да различи само смътните му очертания на бледата светлина на свещите. Но сега можех да го видя в действителност.

Беше потъмнял от слънцето през последните няколко дни. Мускулите на раменете и гърба му изглеждаха така, сякаш бяха изваяни от глина.

— Хайде! — Той закачливо ме прикани с жест да се присъединя към него. Изтича по изсъхналата трева и скочи от високата скала.

Изведнъж цялата бях оплискана, което ме накара да изпищя.

— Цялата ме намокри! — засмях се аз, когато той изплува, за да си поеме въздух.

— Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към мен? Вече си мокра.

Една част от мен искаше, но дневната светлина ме караше да се чувствам не толкова дръзка, колкото през изминалата нощ.

— Когато съм с бански, глупчо! — отговорих.

— Утре си заминаваме… — извика той. — Кога ще имаш друга възможност?

Помислих за това и реших да тръгна срещу природата си.

— Обърни си главата, Йозеф Кон — наредих аз и свалих почти всичките си дрехи.

Той обърна главата си, макар че никога не успях да разбера дали не ме излъга и все пак не погледна. Скочих от най-близкия голям камък и се гмурнах с главата напред. Усещането на студената вода върху кожата ми, облечена единствено в мокрите гащи и камизола, беше пронизващо.

Когато доплувах до него, той се протегна към хлъзгавите ми ръце и ме придърпа към себе си, награждавайки храбростта ми с още една съвършена целувка.