Алисън Ричман
Изгубената съпруга (27)

Йозеф

Нощем понякога се събуждам от сън, в който седя в онази спасителна лодка, Исак е до мен с цигулката си в скута, черните му очи пробягват по водата, търсейки точното място, където е изпуснал лъка си.

В съня аз не гледам как Атения повдига носа си към звездното небе. Не се фокусирам върху ужаса на обезобразената спасителна лодка или кръвта, оцветила водата в червено.

Вторачил съм се във всички празни места в лодката. Местата, където можеше да седи семейството ми, и тогава животът ми щеше да бъде съвсем различен. Чувал съм и други оцелели да говорят за тази вина — лодката, която би могла да прибере още един, семейството, което би могло да бъде убедено да скрие още едно дете, или жената, която никога не би трябвало да бъде оставена сама.

Ако се чувствам особено унил, опитвам се да си представя Ленка там до мен. Премествам стария си задник към моята страна на матрака и правя място за нея на дървената седалка. Поставям ръката си на опънатия бял чаршаф, за да го затопля за нея, търся пръстите й, чакам да ме хване за ръката. Шейсет години по-късно аз все още мога да си спомня усещането от ръката на Ленка.

Казвам едно и също нещо на почти всички мои пациентки, когато отида да ги прегледам след раждането. Те винаги седят по пеньоар в леглото си. Бебето е леко развито от болничното си одеялце, личицето му наднича към гърдата на майката, пръстите му са преплетени с нейните.

Има две усещания на кожата, които се помнят цял живот: първия път, когато се влюбите и любимият човек хване ръката ви, и втория — когато детето хване пръста ви за първи път. Във всеки от тези случаи вие сте свързани с другия завинаги.

Ръката на Ленка беше най-бялата, която някога съм виждал. Пръстите — дълги и елегантно заострени. Когато хвана ръката ми за първи път, сърцето ми биеше толкова бързо, че едва можех да дишам. Тя никога не миришеше на терпентин или на тебеширен прах дори и след цял ден рисуване. Притисках устните си към гладките й пръсти и вдишвах аромата на роза и здравец. Бих могъл да се отпусна в спомена като в меко тапицирано кресло. Можех да помириша цял един щастлив живот. Можех да си затворя очите и да видя как остаряваме заедно, да усетя преплетените ни ръце — сбръчкани и кафяви.

В деня, когато се разделихме на гарата, аз, честно казано, не мислех, че това е последният път. Но до ден-днешен все още чувствам тези пърхащи ръце на бузите ми. Мога да почувствам пръстите й върху клепачите си, да вдишам аромата на цветя и да си припомня блясъка на бялата й кожа.

Когато се роди дъщеря ми Ребека и обхвана пръста ми с двете си детски пръстчета, чувството беше също толкова силно. След като се роди синът ми и аз го поех в ръцете си, усещането отново бе така дълбоко.

Когато Амалия умираше, легнала в леглото с тръби, минаващи през носа й, аз я хващах за ръка и й говорех.

Тази ръка, малка, с деликатни пръсти и бледи нокти с форма на полумесец. Също като на дъщеря ми, но по-стара. Кафеникави петна и кожа, крехка като оризова хартия. Целувах ръката й. Улавях се да плача, когато очите й бяха плътно затворени. Изтривах сълзите си с опакото на дланта й и я стисках, сякаш се опитвах да комуникирам с нея чрез Морзовата азбука.

А в сърцето си знаех, че дори и в най-добрите години от брака ни усещането от ръката на Амалия никога не ми донесе същия трепет или утеха като тази на Ленка. Но когато сърцето й спря да бие и ръката й изстина, аз страдах, копнеейки въпреки всичко за това мимолетно усещане за топлина и подкрепа.