Алисън Ричман
Изгубената съпруга (34)

Йозеф

На погребението на Амалия Исак свири Kol Nidre^[1]. Изглеждаше ми много остарял. Изцяло бе посивял, някога черната му коса сега приличаше на купчина накъдрени листа, посипани със сняг. Но слабото му тяло все още беше елегантно и изправено. Беше облечен в изискан черен костюм, който носеше и преди години, когато двамата с Амалия отидохме да го слушаме в Карнеги хол. Щом равинът изрече името му, той стана от пейката зад мен и благоговейно се приближи до bimah. Тръгна надолу по стълбите, като държеше цигулката от едната си страна, а лъка — внимателно до сърцето си.

Настъпи пълна тишина, когато той застана неподвижно пред позлатения кивот и свитъците на Десетте заповеди, ограждащи го от двете страни. Около нас имаше само шепа опечалени — малцината, с които се бяхме сприятелили през годините, семейството на Бенджамин, двете ми деца, внукът ми и няколко пациенти, с които се бях сближил.

Той постоя така няколко секунди, гледайки отвъд пейките, сякаш се опитваше да намери някого, за когото напразно се надяваше все още да е там. Седях, скръстил ръце, и го гледах как пое дълбоко дъх и затвори очи. Най-после постави инструмента на рамото и опря брадичката си. После вдигна лъка си.

Свиреше по-красиво от всеки друг път, когато съм го слушал. Музиката отекваше като разкъсващо се сърце, всяка нота политаше на златни крила. Кожата на бузите му потрепваше, докато свиреше, миглите на клепачите плътно затваряха погледа му. Но като го гледах, за мен стана ясно — почти като прозрение, чувайки го да свири — че той винаги е бил влюбен в Амалия. Че през всичките тези години, докато седеше в нашата малка кухня и кротко ни гледаше, той е бил там, за да бъде около нея.

Ребека плачеше. Тялото й потреперваше и се разтрисаше, слабо да побере мъката й. Синът ми гледаше напред, ясните му очи бяха неземни в скръбта. Една сълза се търкулна по лицето му.

Накрая дойдоха и моите сълзи, също като музиката, бавна и тъжна, а след това — издигаща се и пропадаща, като вълни в морето. Аз плачех, защото — да, Амалия ми липсваше. Но също и защото ми беше съвсем ясно, че най-добрият ми приятел е обичал жена ми така, както аз никога не бих могъл.

Kaddish, който той свиреше, се състоеше от нотите, идващи от сърцето ми, от моя копнеж по навеки изгубена любов. Но не към жената, която лежеше пред мен в боров ковчег. Към една жена, която оставих преди четиридесет и пет години на една претъпкана гара в Прага, която не бе имала истинско погребение. И ако аз свирех на цигулка, скръбта, че съм я загубил, щеше да звучи точно както тази на Исак за Амалия. Всяка нота, изсвирена запомнящо се, изпълнена със скръб, всеки акорд, подчертаващ самотата, след като тя си е отишла.