Алисън Ричман
Изгубената съпруга (60)

Йозеф

Вечерта в деня на репетицията за сватбата на моя внук аз се обличам внимателно. Бях приготвил дрехите си от предната вечер. Тъмносин костюм и бяла риза, която бях дал за пране преди седмица. В този ден мисля за Амалия, колко щеше да е щастлива да види внука ни с красивата му съпруга. Ще бъде голяма сватба. Семейството на булката не пести разходи за единственото си дете, момиче, което ми изглежда толкова познато, но едва ли мога да кажа защо.

Бръсна бавно лицето си и отпуснатата линия на челюстта. Огледалото е безмилостно. Черните ми някога коса и вежди сега са бели като памук. Някъде дълбоко под бръчките, под шкембето ми, живее млад мъж, спомнящ си деня, в който се ожени. Неговата невеста го чакаше под бял дантелен воал, с тръпнещо тяло, което щеше да приеме нежната му ръка. Изпитвам толкова много любов към моя внук. Да го видя да се жени, е дар, който не мислех, че ще доживея.

Обличам долната си фланелка, пъхам ръцете си в ръкавите на ризата и внимателно се закопчавам, за да не пропусна някоя дупка. Нанасям брилянтин на ръцете си и приглаждам малкото останали ми къдри.

Исак пристига в четири часа. Прошарената му коса след погребението на Амалия се е превърнала в чисто бяла. Той влиза в стаята ми и застава зад мен, отраженията на двама ни се виждат в огледалото на старата тоалетка на Амалия. Виждам как очите му се спират на порцелановата табла, на която все още стоят посребрената й четка, бурканчето с крем и високо зелено шишенце от Жан Нате, което тя все не намираше повод да отвори.

Той не носи калъфа на цигулката си и аз изпитвам някакво успокоение да го видя без кожения калъф с лъка, сгушен вътре. Удивлявам се при вида на двете му свободни ръце. Те висят като на ученик от тъмните ръкави на костюма му, сивите му очи блестят, напомняйки две сребърни луни.

Джейкъб е излязъл от стаята си и ни посреща в коридора. Моят петдесетгодишен син ме изненадва с усмивка.

— Исак. — Той кимва приятелски за поздрав. — Татко — казва той. Виждам го да притиска ръцете си, за да успокои нервите си. — Изглеждаш чудесно.

Аз му се усмихвам. Той е красив в костюма си, първите нишки бели коси около ушите му ми напомнят за моите собствени. Очите му ми напомнят за Амалия.

— Каква нощ — казва Джейкъб, когато тримата излизаме пред сградата. Портиерът свири за такси. Луната грее над хоризонта. Въздухът мирише на есен. Свеж като ябълки. Сладък като кленова захар.

Тримата се плъзгаме върху сините винилови седалки в таксито и скръстваме ръце в скута си на път за репетицията на сватбата.

Гледам през прозореца, докато преминаваме през града, през осветения като бижу Сентръл Парк, и си мисля, че доживях осемдесет и пет години, за да видя внука си в деня на сватбата му. Аз съм много щастлив човек.