Алисън Ричман
Изгубената съпруга (3)

Ленка

Когато замръзне, Вълтава придобива цвета на стридена черупка. Като дете гледах как спасяваха лебедите, хванати в капана на замръзналото й корито, като го разчупваха с ледокоп, за да освободят ципестите им крака.

Родена съм Ленка Йозефина Майцел, най-голямата дъщеря на търговец на стъкло в Прага. Живеехме на крайбрежната улица „Сметаново набрежи“ в несиметрично пристроен апартамент със стена от прозорци, гледащи към реката и моста. По стените имаше червено кадифе и огледала в позлатени рамки, в салона — резбовани мебели. Красивата ми майка ухаеше на момини сълзи през цялата година. Все още се връщам към детството си като към някакъв сън. Палачинка, поднесена с конфитюр от кайсии, чаша горещо какао, каране на кънки по Вълтава. Когато вали сняг, косата — прибрана под шапка от лисица.

Виждахме отраженията си навсякъде: в огледалата, в стъклата на прозорците, в реката долу под нас и в прозрачните извивки на стъклените изделия на баща ми. Майка ми имаше специален шкаф, пълен с чаши за всякакъв случай. Имаше чаши за шампанско — като флейти, гравирани с деликатни цветчета; специални бокали за вино с позлатени ръбове и матирани столчета; дори рубинени на цвят водни чаши, отразяващи розова светлина, когато през тях се погледне слънцето.

Баща ми бе човек, обичащ красотата и красивите вещи, и вярваше, че професията му ги създава, използвайки химията в идеални пропорции. За да се създаде стъкло, е нужно нещо повече от пясък и кварц. Трябва също огън и дъх.

— Духачът на стъкло е и любещ, и даващ живот — каза той веднъж пред пълна стая с гости за вечеря. Вдигна една от водните чаши от масата: — Следващия път, когато пиете от бокала си, помислете за устните, създали тази изтънчена, елегантна форма, и колко дефектни чаши са били счупени и рециклирани, за да се създаде съвършеният набор от дванадесет.

Той бе очаровал всички гости, докато въртеше чашата срещу светлината. Но не искаше да се представя като търговец или артист тази вечер. Наистина се възхищаваше, че занаятчията може да създаде предмет, който да бъде едновременно здрав и крехък, прозрачен и цветен. Вярваше, че има красота и в плоската повърхност на стъклото, и в накъдрените му форми.

Пътуваше по работа из цяла Европа, но винаги се завръщаше в същия вид, в който бе излязъл: ризата му — бяла и колосана, шията му — ухаеща на кедър и карамфил.

— Milačku — ще каже на чешки, обхващайки с едрите си ръце кръста на майка ми. „Мила моя.“

— Lasko Moje — ще му отговори тя, докато устните им се докосват. „Любов моя.“

Дори и след десет години брак баща ми оставаше увлечен по нея. Много пъти се прибираше вкъщи с подаръци, купени само защото са му напомнили за майка ми. Миниатюрна емайлирана птичка със сложно изработени пера ще се появи до чашата й за вино или малък медальон с дребни перли в кадифена кутийка ще бъде сложен на възглавницата й. Най-любимо ми беше дървеното радио с блестящ дизайн — слънчев диск с лъчи, излизащи от центъра, — с което изненада майка ми след едно пътуване до Виена.

Ако затворя очи, за да си представя първите пет години от живота си, виждам ръката на татко върху скалата на радиото. Тънките черни косъмчета по пръстите му, които нагласят тунера, търсейки една от малкото станции, които пускат джаз — екзотичен и ободряващ звук, току-що започнал да се излъчва на нашите радиочестоти през 1924 година.

Виждам как обръща глава да ми се усмихне, как протяга ръка към майка ми и към мен. Мога да почувствам топлината на бузата му, когато ме вдига и обвивам с крака кръста му, а другата му ръка завърта майка ми.

Мога да помириша аромата на греяното вино, издигащ се над изящните чаши в студена януарска вечер. Високите прозорци на апартамента ни са покрити със скреж отвън, но вътре е приятно топло. Оранжеви отблясъци от свещите танцуват като дълги пръсти по лицата на мъжете и жените, събрали се в салона да слушат струнния квартет, поканен от баща ми да свири тази вечер. Ето я майка ми — в центъра, дългите й бели ръце посягат за малко канапе. На китката й има нова гривна. Целувка от татко. И аз — надничаща от спалнята си, свидетел на техния блясък и безгрижие.

Има и спокойни вечери. Ние тримата — сгушени около малка масичка за карти. От грамофона звучи Шопен. Майка ми си подрежда картите като ветрило, така че само аз да ги виждам. Устните й са извити в усмивка. Баща ми се преструва, че се мръщи, докато оставя мама да спечели.

Вечер тя ме завива в леглото и ми казва да си затворя очите.

— Представи си цвета на водата — прошепва тя в ухото ми.

Друга вечер ми предлага цвета на леда. Трета — цвета на снега. Заспивам с мислите за тези нюанси, променящи се и въртящи се на светлината. Уча се да си представям различните степени на синьото, деликатните нишки светлолилаво, най-бледите нюанси на бялото. И така в моите сънища се посява тайнството на промяната.