Алисън Ричман
Изгубената съпруга (20)

Йозеф

Със сестра ми почти не говорехме след сватбата. Отначало тя беше бясна, че нито Ленка, нито аз сме й казали за нашата връзка. А сега беше сърдита, че съм се съгласил да оставя тук моята млада съпруга. Мълчанието на Верушка ме пронизва до мозъка на костите.

Истината бе, че бащата на Ленка знаеше, че моят баща не може да осигури визи за цялото й семейство. Имахме един далечен братовчед, който бе поръчител за нас, но от Държавния департамент на САЩ му бяха казали, че не може да бъде гарант и за други хора. Отидох при баща й преди сватбата ни и му казах.

Уверих го, че ще имаме виза за Ленка, и, изглежда, му стана по-леко, знаейки, че поне тя скоро ще напусне Чехословакия.

— Добре ще бъде първо всички вие да заминете в чужбина — каза той, опитвайки се да звучи обнадежден. — Ще се уредите и след това ще помогнете и на нас. — Той ми стисна ръката. — Поверявам дъщеря си на теб и на твоето семейство. Обещай ми, че винаги ще се грижиш за нея.

Негова беше идеята да не казвам на Ленка преди сватбата, за да не се разстрои на този красив, свят ден.

— Нека да не помрачаваме радостта й — каза той. Прегърна ме, преди да се разделим.

Това предложение ме тревожеше. Със сигурност не исках да развалям сватбения ни ден, но мислех, че е справедливо да започнем нашия и без друго прибързан брак с истината.

Но в онзи следобед, когато я видях сияеща от мисълта за предстоящата ни сватба, просто сърце не ми даде да й кажа нещо.

Страхливец ли бях? Вероятно. Но подобно на баща й, аз мислех, че го правя в неин интерес. Или пък — егоист? Със сигурност. Но исках, когато вдигна воала й, да я погледна в очите и да видя само сълзи на радост.

Затова не й казах нищо. Когато се къпех следобеда преди церемонията, си представях, че и тя прави същото. Бялото й тяло — потопено дълбоко в топлата и ароматизирана вода. Меката й кожа — очакваща моето докосване. Бях запомнил всяка черта на лицето й, всяка малка линия, сякаш да ги съхраня в себе си.

Обръснах се внимателно, обърнал лице към огледалото, с топла кърпа около врата. Когато слънцето започна да залязва, се приближих към леглото да се облека. Най-тъмният ми вълнен костюм, най-бялата ми риза, копчетата, подарени от баща ми, когато влязох в университета.

От стаята си можех да чуя майка ми и сестра ми да си говорят тихо. Бяха прекарали три дни в опаковане на багажа за заминаването ни и бяха престанали да спорят само защото се женех тази вечер.

Когато влязох в хола ни, не можах да го позная. Книжните лавици бяха празни, а съкровищата на майка ми ги нямаше. Бяха останали само стените и мебелите. Ако някой влезеше, би помислил, че вече сме заминали.

Баща ми беше продал много неща, за да плати за паспортите ни и пътуването до Америка. Майка ми не бе особено привързана към дрехите и лесно се прощаваше с вещите, донесени преди години. Порцеланът и среброто от майка й бяха продадени на безценица. Колко еврейски семейства вече бяха продали всичките си ценности по същия начин? Чехословакия бе залята с толкова много изоставени порцеланови сервизи и гравиран кристал, че цяла Вълтава не би могла да ги измие.

За случая семейството ми бе пременено в това, което ни бе останало. Верушка бе облечена в червена рокля, с вдигната нагоре коса, закрепена с два красиви гребена.

Всички се обърнаха да ме поздравят.

— Йозеф — тихо каза майка ми, — днес изглеждаш много по-възрастен. Как стана това само за един ден?

Усмихнах се и се приближих да я целуна по меката напудрена буза. Тя бе облечена в дълга черна рокля, с наниз от бели перли.

Баща ми пушеше лулата си и очите му зад сребърните кръгли очила сякаш оглеждаха всеки сантиметър от мен.

— Mazel tov — каза той, като ми стисна ръката и ми подаде една от останалите четири чашки за коняк. — Каза ли й? — попита той.

Поех една глътка и в мен се разля топлина и измамно чувство на спокойствие.

— Не — поклатих глава.

— Йозеф! — Верушка нададе лек вик. — Трябва да й кажеш!

— Остави момчето на мира на сватбата му, Верушка — строго каза татко. — Утре ще има време за сълзи.

— Това беше идея на баща й — опитах да се извиня аз.

Тя поклати глава и се обърна.

— Да започнете брака си така… Дори не знам какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо — отсече баща ми. Отпи още една голяма глътка коняк.

— Сега никой нищо не казва, но…

Татко отново я прекъсна.

— Стига приказки, Верушка, трябва да тръгваме вече или ще закъснеем!

Тя ме погледна с израз на такова неодобрение, че можеше да счупи стъкло. Сестра ми не обичаше да мълчи. Умна, каквато си беше, остави очите й да говорят вместо нея.

Вървяхме към синагогата под залязващото слънце. Спомням си, че гледах всяка сграда, всяка лампа и се опитвах да ги запечатам в паметта си. Не знаех кога щяхме да се върнем в Прага и исках да запомня нейната красота в навечерието на новия ми живот.

Винаги ще я помня в дългата й бяла рокля, с воала й като въздушно було над силното й, изваяно лице. Виждам издължените й пръсти, пресягащи се да хванат моите, и чувствам деликатния допир на нежната като розова пъпка целувка. Ленка, красавица, моя жена.

Не си спомням думите на церемонията или подписването на брачния ни ketubah^[1]. Но нощем се връщам назад, в онази вечер с полилеите — светещи с топла оранжева светлина, и древния каменен под — изронен и студен. Въздухът беше влажен, а тухлите — толкова посивели, че изглеждаха почти сини.

Равинът беше същият, който водеше службата при моя Бар Мицва^[2] преди повече от десет години. Имаше внушителна фигура, с леденосини очи и дълга посребрена брада, стигаща до молитвената му книга. Когато започна четенето на седемте благословии, той взе моя tallis^[3] и го уви около нас двамата с Ленка.

Спомням си погледа на равина, когато ни обяви за мъж и жена. Съзря нетърпеливите ни тревожни лица, а аз не видях у него спокойствието, което пазех в паметта си като момче.

— Помнете сълзите, когато синагогата в Йерусалим е била разрушена — каза той, докато счупвах чашата с крак. — Като евреи, не забравяйте, че винаги има някаква тъга дори и в най-щастливия ви ден.

Вглеждайки се наоколо в лицата, обърнати към Ленка и мен, застанали на bimah, знаех, че на никого от нас не бе необходимо да се напомня това. Всички носехме страховете си видимо, като сватбената ни премяна.

В апартамента на родителите й пихме вино от чаши със златен кант. Майка й бе направила сватбена супа с кнедли. Имаше малки таблички с фини сладкиши и медена торта с малко виолетово цвете, поставено в центъра.

Марта свири на пианото, а детето на Луцие — Елишка, оживи скромното празненство, като пляскаше с ръце и въртеше полата си. Верушка стоеше в ъгъла, очите й изглеждаха стъклени, пръстите й потрепваха, отпуснати край тялото. Когато погледнах към нея с усмивка, тя извърна лице от мен и затвори очи.

След няколко часа си тръгнахме, да прекараме първата си брачна нощ в апартамента на един приятел. Сестра ми помогна да подготвя стаята. В други времена бих завел Ленка в хотел „Европа“. Щях да я положа на легло от бял памук, да покрия голите ни рамене с пухена завивка и да я държа в обятията си до зори.

Но моят колега Милош беше предложил апартамента си на улица „Соколска“. Той бе заминал на гости при братовчед си в Бърно и аз се възползвах от възможността, за да не се налага да прекарам първата си брачна нощ под един покрив с тъста и тъщата.

Верушка беше взела чаршафите, определени от майката на Ленка за чеиз. Те бяха бели и избродирани преди години от Луцие. Изпънахме ги добре върху матрака и Верушка ги напръска от пулверизатор с розова вода, осигурена специално за този случай от приятелката й Елза.

— Кога ще й кажеш, преди или след това? — попита ме Верушка, след като апартаментът беше почистен, леглото — идеално оправено, и вазите — напълнени с цветя.

— Ще й кажа преди това — казах аз. — Обещавам.

Тя поклати глава и погледна към леглото. В други, по-щастливи времена малката ми сестра щеше да скочи върху него и да се кикоти, ритайки с крака в пристъп на сестринско разрушение. Но сега стоеше сериозна пред мен, с лице, бяло като пух.

— Тя няма да дойде с теб, нали знаеш. Знам какво изпитва към семейството си.

Сега аз поклатих глава.

— Ще дойде, Верушка. Ще дойде. Сега ние също сме нейно семейство.

Сестра ми ме погледна така, сякаш тя беше по-възрастната, а аз — детето. Взе ръката ми и я задържа. Затворила очи, тя не каза повече нито дума.

Пристигнахме в апартамента на Милош с колата на семейството ми, която баща ми все още се надяваше да продаде в оставащите няколко дни, преди да отплаваме. Когато влязохме в апартамента, Ленка държеше с едната ръка полата си, а в другата — букет теменужки. В стъклените глобуси бяха запалени свещи, а стаята миришеше на ароматизираните с роза чаршафи и свеж нощен въздух.

— Имам да ти кажа нещо — продумах аз. Вратата на спалнята беше открехната и тя забеляза величествената гледка на брачното ни легло.

— Може да почака — отвърна тя, като постави пръст на устните ми.

— Не, не може — опитах се да протестирам.

Но тя вече се бе притиснала към мен.

— Каквото и да е, може да почака до сутринта.

Парфюмът й ухаеше на нежни пролетни цветя. Тя свали фибите си, тъмната й коса се разпиля по раменете й.

Прошепна ми да дойда в леглото.

И аз й позволих да ме доведе до този бял хълм, оставяйки сянката на своя неуспех на вратата. Изчаках я да се обърне с гръб към мен, разкривайки редицата копчета от слонова кост, и я разкопчах. Пъхнах ръце под коприната и усетих гладкостта на кожата й и остротата на плешките й.

Обърна се към мен, за първи път разкрила голотата си. Стоях вцепенен и едва успях да си поема дъх. Не можех да повярвам, че красивото й бяло тяло вече ми принадлежи — да го докосна, да го вкуся, да го целуна. Обвих ръцете си около нея. Затворих очи. Исках да я почувствам, преди да я видя. Щях да прекарам цялата нощ, без да откъсвам очи от нея, бях сигурен в това. Ще я запаметя. Ще я нарисувам като карта в ума си, ще очертая с пръст сърцето й, ще опиша всяка кост. Ленка в ръцете ми. Силно я прегръщах. Притисках я до сърцето си. Пръстите ми чувстваха извивките на тънкото й тяло, малката обиколка на талията й, уверените дъги на бедрата й.

Роклята й се бе смъкнала до коленете и тя прекрачи над нея като над локва разляно мляко. Сега тя се отпусна в ръцете ми и аз й позволих да ме съблече: жилетката, бялата ми риза, токата на колана ми и накрая панталоните ми. Паднахме в леглото, две топли тела, обвиващи се и търсещи се едно друго. Вдишвах всеки сантиметър от голата й кожа, сякаш се надявах завинаги да я запазя в себе си. Като въздуха, затворен в дробовете ми. В тези кратки моменти до утрото ние бяхме отметнали завивките. Плувахме един в друг, всеки вкопчен в другия като в спасителен сал.