Алисън Ричман
Изгубената съпруга (52)

Ленка

През пролетта на 1944 година ни казаха, че специални гости ще посетят Терезин и ще бъдат извършени някои подобрения. Комендант Рам, който сега отговаряше за гетото, нареди допълнителни транспорти на изток, за да се направи „разкрасяване“ на гетото. Вече осемнадесет хиляди са транспортирани от Терезин и сега той повелява всички сираци да бъдат изпратени на изток. След това са болните от туберкулоза. Няколко седмици по-късно заповядва транспортирането на още седем хиляди и петстотин затворници. Паника обхваща гетото, тъй като се разделят семейства. Една жена моли да бъде включена в списъка, след като нейният син е определен за транспорт. На гарата, когато влакът вече тръгва, тя открива, че синът й го няма и не извикват името му. Настъпва хаос, когато СС насила я вкарват във вагона за добитък. Тя крещи на войниците да я пуснат, но те не могат да направят изключение, защото квотата, определена от Рам, трябва да се изпълни. Същата вечер виждам сина й — тийнейджър, да плаче неутешимо пред барака Судети. Няколко души се опитват да го успокоят, но той се мята като умиращо животно.

— Аз съм сам — повтаря той, — аз съм съвсем сам.

Тази нощ не мога да прогоня плача му. Протягам се да докосна сестра ми, която сега потръпва, когато усеща пръстите ми.

Тя не се пробужда. Но аз се утешавам просто, че нейното тяло е близо до моето. Само да не бъда сама тук.

Терезин се превръща в сцена. През следващите няколко месеца бараките са боядисани отвън, изведнъж се появява импровизирано кафене, махната е оградата от централния площад.

Виждаме мъже, които изнасят легла от бараките, така че сега хората, които ще спят и заемат пространството в тях, намаляват наполовина. На много от нас, особено на жените и децата, дават нови дрехи и обувки, които действително ни стават.

На мъжете, които организират опери и концерти, се казва, че ще могат да изнесат представление и трябва да подготвят нещо, което да впечатли посетителите.

Ханс Краса събира деца за повторно изпълнение на „Брундибар“. Рафаел Шахтер убеждава хора да изпее нещо, което наблюдателите никога няма да забравят.

На баща ми, който през втората ни година тук е само кожа и кости от тежка работа, е наредено да помогне за построяването на малък спортен стадион.

Създадени са отбори за игра на футбол. Лазаретът се почиства и снабдява с чисти чаршафи. На медицинските сестри са дадени чисто нови униформи, а най-болните пациенти са изпратени със следващия транспорт на изток. Голямата циркова шатра в центъра на гетото, където повече от хиляда затворници са принудени да работят като във фабрика, е разглобена, а на нейно място се засаждат треви и цветя. В непосредствена близост до площада е построен музикален павилион, заедно с площадка за игра за децата срещу една от бараките.

Три месеца преди идването на делегацията от Червения кръст охраната извършва претърсване в техническия отдел и в спалните помещения на Франтишек Щрас. Една от рисунките, изпратени навън от Хаас, е публикувана в швейцарски вестник и Гестапо в Берлин е в пълна бойна готовност. Това ще бъде лоша реклама за германците и може да осуети опита им да прикрият истинските условия в Терезин от Червения кръст и от света като цяло.

По време на претърсването дежурните офицери откриват още забранени рисунки в бараката на Щрас, но композициите не са подписани. По-голямата част от рисунките на Фрита вече са заровени в цилиндъра, направен за него от Иржи. Ото е зазидал своите творби в стената на бараката Хановер, а Хаас е скрил своите на тавана на стаята си в бараката Магдебург. Моята картина, слава богу, също е заровена.

Няма никакви арести, но напрежението в техническия отдел тегне във въздуха. Всеки път, когато отида на работа, ми мирише на страх.

— Продължавайте да работите — казва ни Фрита, докато седим пред чертожните си маси. — Не трябва да изоставаме в нашата работа.

На 23 юни 1944 година пристига делегация от Червения кръст и от членове на датското министерство. Придружават ги високопоставени длъжностни лица от Берлин. Комендант Рам е подготвил достойна за филм сцена за пристигането им и в действителност цялото посещение се филмира, за да се показва по света. Филмът е озаглавен Хитлер дава град на евреите.

Когато мъжете слизат от военните джипове, те са посрещнати от най-красивите момичета в Терезин, хубавите им фигури са облечени в чисти престилки и те носят гребла в ръцете си. Пеят, докато мъжете влизат през портите.

Оркестърът на Терезин свири Моцарт. Пресни зеленчуци са изложени в магазина. Хлебари с бели ръкавици зареждат пресен хляб по рафтовете. Има магазин за дрехи, където можете да купите обратно своите собствени конфискувани панталони или рокля.

Истинско кафе се лее в нашето „Еврейско кафене“. Децата ни изведнъж имат истинско училище, повече от достатъчно храна и адекватни медицински грижи.

Наредено ни е да викаме ура, когато един от футболните отбори отбележи гол. Чиниите ни са отрупани с храна, сос и пресен хляб, поднесени на маси с чисти покривки и прибори за хранене.

Докато от Червения кръст се разхождат из лагера, немски филмов екип продължава да документира тяхното посещение.

Ние правим реверанс в новите си дрехи и обувки, лицата ни са чисти, а косите — спретнато сплетени, тъй като сме били допуснати до душовете и са ни раздали четки и гребени. В бараките сме половината от хората, а другата половина вече пътуват на изток. Позволено ни е да пеем и танцуваме. Мъжете се редят на опашка в пощата, за да получат фалшиви колети, които са празни. Децата изпълняват „Брундибар“ и членовете на Червения кръст ръкопляскат в неистово одобрение, не разбирайки политическия подтекст на представлението.

Но след заминаването им, седмица по-късно, луксът и свободите са ни отнети така внезапно, както са ни дадени. В рамките на двадесет и четири часа допълнителните леглата са донесени обратно в бараките, стадионът е разглобен и оградата отново се появява на централния площад. Храната изчезва, както и кафето в импровизираното кафене. Масите с чисти покривки и прибори са натоварени на камион, заминаващ обратно в Берлин.