Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (13)

ЕПИЛОГ
ВАШИНГТОН

Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците в кабинета на полковник Мъсгроув. Навън, на гъстата зелена морава, черешовите дръвчета искряха под чистото, бледо утринно небе. Мъсгроув седеше зад бюрото си, а встрани от него беше седнал Итън. В стаята имаше още един човек, облегнат на стената, който още не бе обелил дума. Край него витаеше смразяващата безличност на бюрократа. Сякаш самият той е излязъл изпод някой гумен печат и на челото му с дебели черни букви пише ВЛИЯТЕЛЕН ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ — помисли си Инди.

— Високо оценяваме изпълнението на вашата мисия — каза Мъсгроув. — Предполагаме, че паричното обезщетение ви е задоволило?

Инди кимна и погледна първо към Марион, после към Маркъс Броди.

— Все още не разбирам защо Музеят не може да получи Кивота.

— Той е на сигурно място — изплъзна се отговорът от Итън.

— В него е заложена изключителна мощ — каза Инди, — трябва да бъде изследван, проучен. Това не е някаква играчка.

— Най-добрите ни експерти работят в момента по него — каза Мъсгроув.

— Назовете ги — настоя Инди.

— Не мога поради съображения, засягащи националната сигурност.

— Кивотът бе обявен за собственост на Музея. И вие се съгласихте с това. А сега ни тикате под носа някакви експерти. Ами че Броди е един от най-добрите специалисти в тази област! Защо не му се дава възможност да работи заедно с вашите експерти?

— Инди, хайде стига, зарежи ги! — каза Броди.

— Няма да ги зарежа! — заинати се Инди. — В края на краищата заради цялата тази история си загубих шапката!

— Джоунс, уверявам ви, че Кивотът е добре охраняван, а зарядът му, ако приемем за вярно вашето описание, своевременно ще бъде изследван.

— Своевременно — повтори Инди. — Напомняте ми за писмата, които получавам от своите адвокати.

— Вижте — каза сдържано Броди, — единственото, което искаме, е да получим Кивота за Музея. Искаме и гаранция, че няма да му бъдат нанесени трайни щети, докато е на ваше разположение.

— Имате я — каза Итън. — Колкото до предаването на Кивота за вашия музей, мисля, че ще трябва да ревизираме нашето становище.

Тишина. Стенният часовник отмерваше времето. Безликият бюрократ играеше с копчетата на ръкавелите си.

— Вие очевидно не знаете на каква мина сте седнали — каза тихо Инди и помогна на Марион да стане от креслото.

— Ще държим връзка, разбира се — каза Итън. — Много хубаво направихте, че дойдохте. Благодарим ви за услугата.

Те излязоха навън в топлия ден. Марион хвана Инди под ръка. До тях крачеше Броди.

— Е, нищо повече няма да изкопчиш, затова по-добре забрави Кивота и си гледай живота, Джоунс! — каза Марион.

Инди погледна Броди. Чувствуваше се измамен, изигран. Отнели му бяха нещо, което би трябвало да е негово.

— Сигурно си имат причини, за да държат толкова на Кивота. И все пак, какво разочарование!

— За разнообразие би могъл да помислиш за нещо друго — каза Марион.

— За какво например?

— За ей това например — каза Марион и го целуна.

— Е, не е равностойно на Кивота — каза той и се усмихна, — но ще трябва да се примиря.

Склададжията буташе количката с дървения сандък, на който пишеше: СТРОГО СЕКРЕТНО. ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.

Товарът изобщо не представляваше интерес за него. Хиляди подобни кашони и сандъци минаваха през ръцете му всеки ден. Всичките белязани по един и същи начин: цифри, цифри, тайни кодове. Беше придобил нещо като имунитет към тези товари. Интересуваше го само надницата в края на седмицата. Той беше стар, прегърбен, много малко неща в живота го занимаваха и сред тях със сигурност не бяха тези вещи. Складът беше претъпкан с подобни сандъци и никой не го беше грижа за тях. Поне никой не идваше да ги отваря. Натрупани, подредени един върху друг, те стигаха чак до тавана. Събрали прах, обвити в паяжини. Човекът въздъхна. Какво значение имаше дали са с един повече или по-малко? Той намери място за новия сандък и го стовари, след което се изправи и бръкна с пръст в ухото си. По дяволите! — каза си той. — Трябва тия дни да си прегледам ушите. Беше убеден, че е дочул някакво бучене.