Метаданни
Данни
- Серия
- Индиана Джоунс
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Raiders of the Lost Ark, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Каролева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nqgolova (2007)
Издание:
Американска, I издание
Редактор Димитрина Кондева
Художник Ангел Домусчиев
Технически редактор Георги Божанов
Коректор Жанета Желязкова
Печат ДФ „Абагар“ — В. Търново
Издателство „Летера“ — Пловдив, 1992
История
- — Добавяне
ЕПИЛОГ
ВАШИНГТОН
Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците в кабинета на полковник Мъсгроув. Навън, на гъстата зелена морава, черешовите дръвчета искряха под чистото, бледо утринно небе. Мъсгроув седеше зад бюрото си, а встрани от него беше седнал Итън. В стаята имаше още един човек, облегнат на стената, който още не бе обелил дума. Край него витаеше смразяващата безличност на бюрократа. Сякаш самият той е излязъл изпод някой гумен печат и на челото му с дебели черни букви пише ВЛИЯТЕЛЕН ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ — помисли си Инди.
— Високо оценяваме изпълнението на вашата мисия — каза Мъсгроув. — Предполагаме, че паричното обезщетение ви е задоволило?
Инди кимна и погледна първо към Марион, после към Маркъс Броди.
— Все още не разбирам защо Музеят не може да получи Кивота.
— Той е на сигурно място — изплъзна се отговорът от Итън.
— В него е заложена изключителна мощ — каза Инди, — трябва да бъде изследван, проучен. Това не е някаква играчка.
— Най-добрите ни експерти работят в момента по него — каза Мъсгроув.
— Назовете ги — настоя Инди.
— Не мога поради съображения, засягащи националната сигурност.
— Кивотът бе обявен за собственост на Музея. И вие се съгласихте с това. А сега ни тикате под носа някакви експерти. Ами че Броди е един от най-добрите специалисти в тази област! Защо не му се дава възможност да работи заедно с вашите експерти?
— Инди, хайде стига, зарежи ги! — каза Броди.
— Няма да ги зарежа! — заинати се Инди. — В края на краищата заради цялата тази история си загубих шапката!
— Джоунс, уверявам ви, че Кивотът е добре охраняван, а зарядът му, ако приемем за вярно вашето описание, своевременно ще бъде изследван.
— Своевременно — повтори Инди. — Напомняте ми за писмата, които получавам от своите адвокати.
— Вижте — каза сдържано Броди, — единственото, което искаме, е да получим Кивота за Музея. Искаме и гаранция, че няма да му бъдат нанесени трайни щети, докато е на ваше разположение.
— Имате я — каза Итън. — Колкото до предаването на Кивота за вашия музей, мисля, че ще трябва да ревизираме нашето становище.
Тишина. Стенният часовник отмерваше времето. Безликият бюрократ играеше с копчетата на ръкавелите си.
— Вие очевидно не знаете на каква мина сте седнали — каза тихо Инди и помогна на Марион да стане от креслото.
— Ще държим връзка, разбира се — каза Итън. — Много хубаво направихте, че дойдохте. Благодарим ви за услугата.
Те излязоха навън в топлия ден. Марион хвана Инди под ръка. До тях крачеше Броди.
— Е, нищо повече няма да изкопчиш, затова по-добре забрави Кивота и си гледай живота, Джоунс! — каза Марион.
Инди погледна Броди. Чувствуваше се измамен, изигран. Отнели му бяха нещо, което би трябвало да е негово.
— Сигурно си имат причини, за да държат толкова на Кивота. И все пак, какво разочарование!
— За разнообразие би могъл да помислиш за нещо друго — каза Марион.
— За какво например?
— За ей това например — каза Марион и го целуна.
— Е, не е равностойно на Кивота — каза той и се усмихна, — но ще трябва да се примиря.
Склададжията буташе количката с дървения сандък, на който пишеше: СТРОГО СЕКРЕТНО. ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
Товарът изобщо не представляваше интерес за него. Хиляди подобни кашони и сандъци минаваха през ръцете му всеки ден. Всичките белязани по един и същи начин: цифри, цифри, тайни кодове. Беше придобил нещо като имунитет към тези товари. Интересуваше го само надницата в края на седмицата. Той беше стар, прегърбен, много малко неща в живота го занимаваха и сред тях със сигурност не бяха тези вещи. Складът беше претъпкан с подобни сандъци и никой не го беше грижа за тях. Поне никой не идваше да ги отваря. Натрупани, подредени един върху друг, те стигаха чак до тавана. Събрали прах, обвити в паяжини. Човекът въздъхна. Какво значение имаше дали са с един повече или по-малко? Той намери място за новия сандък и го стовари, след което се изправи и бръкна с пръст в ухото си. По дяволите! — каза си той. — Трябва тия дни да си прегледам ушите. Беше убеден, че е дочул някакво бучене.