Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (6)

РАЗКОПКИТЕ В ТАНИС, ЕГИПЕТ

Нажежените от палещото слънце пясъци се простираха от хоризонт до хоризонт. На такова място човек лесно би могъл да си представи светът опустошен — без сгради, без растителност, обезлюден. Обезлюден. Мисълта му допадна. Винаги бе смятал подлостта за най-универсалната разменна монета и доста често си бе служил с нея. Ако не към подлост, хората прибягваха към насилие.

Той дръпна козирката над очите си и се отправи към разкопките. Всичко беше организирано до най-малка подробност и усложнено. Но какво да се прави, такъв беше стилът на германците. Помпозно-церемониален. Белок пъхна ръце в джобове и се загледа в струпаната техника: камиони, булдозери. Арабите копаеха, а немците ги надзираваха. Глупакът Дитрих, който се мислеше за ръководител на акцията, лаеше наляво-надясно и търчеше като преследван от торнадо.

Белок се спря — гледаше, без да вижда какво става наоколо, припомняйки си срещата с Фюрера. Дребният германец го бе притеснил с ласкателствата си: „Доколкото разбирам, вие сте най-добрият специалист в света по тези въпроси, а на мен ми трябва тъкмо най-добрият.“ Фалшив и прост. Престорените комплименти полека-лека бяха преминали в несвързана тевтонска риторика за двехилядолетната история на Райха, за грандиозния план с историческо значение, който можеше да бъде замислен само от един луд. Ужасен при мисълта, че съдбата на който и да е народ би могла да попадне в ръцете на този безумец, Белок бе престанал да го слуша. „То се знае, искам Кивота! Кивотът принадлежи на Райха. Подобни ценни антики принадлежат на Германия.“

Белок затвори очи — слънцето беше ослепително. Мъчеше се да не чува глъчката при разкопките — виковете на германците, стоновете и пъшкането на арабите. Кивотът — мислеше си той — не принадлежи никому, но тайната му, ако изобщо има някаква тайна, е моя.

Той отново отвори очи — пред него зееха огромните кратери в пясъка. Обзе го трепетно вълнение, предвкусваше победата, чувствуваше я, предусещаше върховния миг, чуваше възгласите. Извади ръка от джоба и погледна медальона върху дланта си. Изведнъж го изпълни необяснимо опиянение и той се изплаши да не му се поддаде. Копнееш за нещо толкова дълго, толкова жадуваш да го откриеш, че накрая те обзема почти божествена лудост. Сигурно от подобна лудост са били обладани светиите и зилотите.

Реалният свят внезапно избледня пред яркото страховито видение: Белок усети почти магнетично притегляне към някаква невъобразима космическа сила, крехката тъкан на действителността се разкъса и в миг го осени удивително прозрение. Може би — усмихна се той и стисна в ръка медальона. Сети се за провала на онези глупаци, които Дитрих бе изпратил в Непал, и потръпна от отвращение.

Все пак бяха свършили работа. Хленчещият Тохт му бе показал раната си с надеждата да събуди у него съчувствие. На дланта му беше отпечатано съвършено копие на истинския медальон, който бе изтървал в последния момент. После, разбира се, седя часове, дни, докато Белок с големи мъки и изключителна прецизност успя да пресъздаде оригинала. Е, накрая направи копие, но това не беше истинският медальон, историческият. Размерите и пропорциите бяха сравнително точни и щяха да му помогнат в изчисленията, но оригиналът му беше страшно необходим.

Белок пусна медальона обратно в джоба си и се приближи към Дитрих. Дълго време мълча, наслаждавайки се на неудобството, което пораждаше у германеца със самото си присъствие.

— Добре върви, нали? — каза най-после Дитрих.

Белок кимна. Мислеше за друго. Безпокоеше го новината, която един от лакеите на Дитрих бе донесъл от Непал — за Индиана Джоупс.

Естествено трябваше да се сети, че Джоунс ще се появи на сцената рано или късно. Винаги му бе създавал неприятности, макар че досега победата бе на негова страна. Просто на американеца му липсваха хитрост и инстинкт, безпощадност.

И ето, че сега го бяха видели в Кайро с дъщерята на Рейвънуд.

— Взехте ли решение по другия въпрос, за който говорихме?

— Струва ми се, че да — отвърна Белок.

— Взели сте, предполагам, правилното решение?

— Често сте арогантен в предположенията си, драги.

Дитрих замълча.

— Макар че в случая сте на верен път — усмихна се Белок.

— Имате ли нужда от моята помощ?

Белок кимна.

— Мисля да оставя подробностите на вас.

— Естествено.