Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (12)

СРЕДИЗЕМНОМОРСКИЯТ ОСТРОВ

Беше късен следобед, когато Белок се срещна с Мюлер. Не му беше много приятно, че и Дитрих ще участвува в разговора. Той вероятно щеше да задава въпроси; нетърпението му вече бе започнало да обхваща и Белок, сякаш бе заразно.

— Всичко сме подготвили според инструкциите ви, Белок — докладва капитан Мюлер.

— Да не сте пропуснали нещо? — попита Белок.

— Нищо не сме пропуснали.

— Тогава Кивотът веднага трябва да бъде пренесен там.

Мюлер погледна към Дитрих. После се обърна да нареди нещо на войниците, които качваха Кивота в един джип.

Дитрих, мълчал до този момент, се раздразни:

— За какво става дума? Какви инструкции?

— Това не ви засяга, Дитрих.

— Всичко, свързано с този проклет Кивот, ме интересува.

— Ще го отворя — каза Белок, — но за тази операция трябва да бъдат взети предпазни мерки.

— Предпазни мерки ли? Например?

— Не се тревожете, драги. Не искам да се чувствувам отговорен за това, че съм претоварил и без това прегрелия ви мозък.

— Можехте да си спестите сарказма, Белок. Понякога имам чувството, че забравяте кой командва тук.

— Но разберете, Дитрих, не става дума само да се отвори някаква си кутия. Отварянето трябва да бъде придружено с особен ритуал. Това не ви е сандък с ръчни гранати, нали разбирате? Не е някаква обикновена операция.

— Какъв ритуал?

— Ще видите, като му дойде времето, Дитрих. Само не се тревожете!

— Ако нещо се случи с Кивота, Белок, ако нещо му се случи, аз лично ще сложа въжето на бесилката ви. Да знаете!

Белок кимна:

— Вашата загриженост за Кивота е трогателна, но няма място за безпокойство. Той ще пристигне в Берлин здрав и читав и вашият Фюрер ще може да го прибави към прекрасната си колекция от реликви. Казахте ли нещо?

— Съветвам ви да удържите думата си.

— Ще удържа, ще удържа.

Белок премести поглед от Кивота към джунглата, отвъд пристана. Там някъде щяха да го отворят.

— Освен това момичето — продължи Дитрих. — Мразя недовършените работи. Какво ще правим с момичето?

— Каквото намерите за добре — отвърна Белок. — Аз не държа на нея.

Нищо, нищо не го интересуваше, освен Кивотът. Защо изобщо се занимаваше с тази жена? Защо дори подсъзнателно бе проявил желание да я защитава?

Сантименталните чувства бяха жалки и нищожни в сравнение с Кивота. Целият човешки опит бледнееше пред него. Какво значение имаше дали тя ще живее, или ще умре?

Пак го обзе сладостното нетърпение, много му беше трудно да откъсне поглед от ценния ковчег. Привличаше го като магнит. Ще разгадая тайната му! — каза си той. — Ще разгадая цялата му тайна!

Инди заобиколи горичката по края на пристана и видя как нацистите качиха Марион в един джип. Белок и германецът се качиха в друг джип и като се движеха плътно зад колата, в която беше Кивотът, се отправиха в същата посока, в която бяха откарали Марион. Къде ли отиваха? Инди се запровира предпазливо през дърветата.

Изведнъж надвисналата заплаха доби образ — пред него изникна германец. Но още преди той да посегне към кобура си, Инди откърши един клон и го удари с все сила през гърлото. Очите на войника се обърнаха навътре, от устата му шурна кръв. Инди го шибна още веднъж и той се свлече на земята. Ами сега? Какво се прави с припаднал германец? Сети се. Защо не? Наистина защо не?

Джипът, в който бяха Белок и Дитрих, се движеше бавно през някакъв каньон.

— Безпокои ме този ритуал — каза Дитрих.

Скоро още повече ще се обезпокоиш — помисли си Белок. — Церемонията, която така презрително наричаш ритуал, ще разтърси из основи дървения ти мозък, драги.

— Налага ли се?

— Да — каза Белок. — Може би ще се успокоите, ако ви кажа, че утре Кивотът ще бъде в ръчичките на вашия Фюрер.

Дитрих въздъхна. Французинът беше луд. Вече нямаше никакво съмнение. Някъде по пътя Кивотът му бе изсмукал и последните капчици разсъдък. По очите му се виждаше, че не е в ред, по насечения му говор, който бе възприел през последните дни, по странните отривисти движения. Дитрих щеше да се успокои чак когато пристигнеше в Берлин с изпълнена мисия.

 

Джипът стигна до някаква поляна, цялата осеяна с палатки, землянки, бараки, коли, радиомачти. В лагера кипеше трескава дейност, войници притичваха насам-натам. Дитрих оглеждаше гордо всичко наоколо, а на Белок нищо не му правеше впечатление. Той отправи поглед към скалите отвъд поляната, които се извисяваха на около десетина метра. Горе конусовидният им връх завършваше с огромна каменна плоча, която образуваше нещо като естествен олтар. Някое древно племе бе изсякло стъпала в самия склон. Ето кое бе довело Белок тук — този скален олтар, който може би Бог бе създал, за да бъде отворен върху него Кивотът.

Белок, изгубил напълно гласа си, съзерцаваше скалите, докато капитан Мюлер не го побутна по рамото!

— Може би искате да се приготвите?

Белок кимна и тръгна след немеца към една от палатките. Мислеше си за отдавна изчезналото племе, което бе изсякло стъпалата в скалата и чиито собствени реликви — изпочупени статуи на забравени божества, бяха разпилени из целия остров. На това място витаеше религиозно-мистична атмосфера, която напълно подхождаше на величието на Кивота. Прав беше: точно тук трябваше да бъде отворен.

— Бялата копринена палатка — каза Белок, докосвайки нежната материя.

— Както наредихте — отвърна Мюлер.

— Много добре.

Белок влезе вътре, приближи се към раклата в средата на палатката и повдигна капака. Церемониалните одежди бяха изкусно избродирани. Той се наведе и ги докосна в захлас. После се обърна към германеца:

— Дословно сте изпълнили инструкциите ми, много съм доволен.

Мюлер държеше в ръка близо двуметров жезъл от слонова кост. Той го подаде на Белок, който опипа гравюрите но него.

— Прекрасно — възхити се Белок. — Според свещения ритуал Кивотът трябва да бъде отворен с жезъл от слонова кост. А онзи, който пристъпва към това деяние, трябва да е облечен в такива одежди. Много добре сте се справили.

Мюлер се усмихна:

— Нали няма да забравите за нашата малка уговорка?

— Няма, разбира се. Когато се върна в Берлин, лично ще ви представя на Фюрера в най-ласкава светлина.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря.

Германецът се загледа в ритуалните дрехи:

— Напомнят ми на нещо еврейско.

— Не само напомнят. Те са еврейски, приятелю.

— Ще спечелите голяма популярност тук, ако се премените в тях.

— Не ме е грижа за популярността, Мюлер.

Белок нахлузи пищните одежди и в миг се преобрази: заприлича на жрец.

Е — помисли си Мюлер, — свят пъстър, хора разни. Може и да е луд, но има достъп до Хитлер, това е важното.

— Скоро ли ще се стъмни? — попита Белок. Чувствуваше се малко особено, сякаш се наблюдаваше отстрани, сякаш собственото му „аз“ бе започнало да се разпада и в тялото му се бе вместил друг.

— Скоро — отвърна германецът.

— Трябва да започнем по залез слънце. Много е важно.

— Сложиха Кивота върху плочата, както поискахте.

— Добре. — Белок приглади дрехата си. Белок — дори собственото му име звучеше странно. Като че ли някаква безплътна сила бе започнала да го топи. Духът му сякаш се бе отделил от тялото и витаеше над него. Той се чувствуваше лек и опиянен, като под упойката на наркотик.

Белок взе жезъла от слонова кост и излезе от палатката.

Кипежът в лагера внезапно стихна. Французинът долавяше отвращението и враждебността, с които войниците разглеждаха одеждите му. Но и това усещане стигаше до съзнанието му притъпено. Дитрих вървеше до него и говореше нещо. Трябваше да положи големи усилия, за да разбере какво казва.

— Еврейски ритуал! Да не сте полудели!

Белок невъзмутимо се упъти към стъпалата, водещи към естествения олтар.

Слънцето, предизвикателно ярко в заника си, бе увиснало като презрял плод на хоризонта, обливайки всичко наоколо в златисти отблясъци.

Наобиколен от военни, Белок започна да се изкачва. И стъпалата, и олтарът бяха осветени от специални прожектори. Французинът ясно долавяше бученето на Кивота, който бе започнал да излъчва слабо сияние. Изведнъж нещо странно привлече вниманието му, върна го обратно към действителността: някакво движение, сянка, не беше сигурен още какво. Той се обърна рязко и видя как един от войниците върви приведен, със странно накривена каска — сякаш се мъчи да прикрие лицето си. Изпита странното чувство, че познава този човек.

Какво? Как бе възможно? Войникът носеше на гръб тежък гранатомет, който в първия момент Белок не бе забелязал. Но откъде му беше познат този човек? Войникът свали каската си и намести гранатомета, и — о, велики Боже! — той го позна! Още няколко стъпала оставаха до олтара. Кивотът беше изваден от дървения обков и сега изглеждаше особено уязвим.

— Спрете! — извика Инди. — Само някой да мръдне, и ще пратя Ковчега обратно при Мойсей!

— Изненадва ме твоята упоритост, Джоунс. Разваляш репутацията на наемниците — каза Белок.

— Доктор Джоунс, сигурно си давате сметка, че не можете да напуснете острова? — обади се Дитрих.

— Зависи доколко сте готови да проявите разум. Единственото, което искам, е момичето. Ще задържа Кивота само докато получа надежден транспорт до Англия. След това е ваш.

— Ами ако откажем? — поинтересува се Дитрих.

— Тогава Кивотът заедно с неколцина от нас ще хвръкне във въздуха. А това едва ли ще се хареса на Хитлер.

Инди се запъти към Марион, която се мъчеше да се освободи от въжетата си.

— Много ти отива немската униформа, Джоунс! — провикна се Белок.

— И на теб много ти отива този костюм!

Внезапно се чу писъкът на Марион.

Мюлер, издебнал Инди в гръб, сега се хвърли върху него и му изби оръжието от ръцете. Джоунс — бива си го безразсъдството му! — помисли си Белок — стовари юмрука си върху Мюлер и го удари с коляно в слабините. Капитанът изрева и се претърколи, но Инди вече беше обграден от войници и макар да се биеше със зъби и нокти, беше повален. Белок поклати глава и се усмихна вяло.

— Браво, Джоунс! Добре се представи!

— Глупаво, много глупаво! Умът ми не побира вашето безразсъдство — каза Дитрих.

— Опитвам се да го надмогна — отвърна Инди, който продължаваше да се бори с войниците.

— Бих могъл да ви изцеря от него — каза Дитрих, изваждайки усмихнат пистолета от кобура си.

Инди погледна към Марион, която стискаше очи и хълцаше. Дитрих се прицели.

— Почакайте! — прогърмя гласът на Белок. Лицето му изглеждаше зло на светлината на прожекторите. Дитрих свали пистолета. — Този човек ми играе по нервите от години, полковник Дитрих. Е, вярно е, че понякога безкрайно ме забавлява. И въпреки че аз също бих желал да бъда свидетел на края му, ми се иска да претърпи още едно последно поражение. Нека види как отварям Кивота! Каквито и богатства да има вътре, няма да се докопа до тях. Дори няма да получи представа какви са. Ето това би ми доставило удоволствие. От години мечтае за този миг, а няма да може да му се наслади. Щом отворя Кивота, правете с него каквото пожелаете. Засега го завържете при момичето. — В мрака проехтя фалшивият смях на Белок.

Завързаха Инди за статуята, с гръб към Марион.

— Страх ме е, Инди — прошепна тя.

— Точно сега е моментът да те е страх.

Кивотът бучеше. Инди се обърна да види как Белок се изкачва към олтара. Тръпки го побиваха, като си представеше как ръцете на французина се докосват до светинята. Как я отварят. И той вижда. А ти? — помисли си Инди. — Ти цял живот мечтаеш да стигнеш до целта и сега, когато е пред теб трябва да преглътнеш горчивото си поражение. Как да гледа? Ала не можеше да гледа как лудият французин, облечен като древен равин, изкачва стълбите към олтара. Ала не можеше и да не гледа.

— Мисля, че това е краят ни, Инди — каза Марион. — Освен ако не си измислил нещо.

Инди мълчеше. Думите й едва стигнаха до съзнанието му. То изцяло бе погълнато от бученето на Кивота. Как бе възможно? Белок вече бе стигнал при плочата.

— Е, ще се измъкнем ли от този ад? — попита Марион.

— Бог знае.

— Това игра на думи ли е?

— Може би.

— Сега не е моментът да си правиш лоши шеги, Джоунс! — Тя извърна глава към него. Под очите й имаше сини кръгове. — И все пак те обичам тъкмо заради това.

— Наистина ли?

— Дали наистина те обичам? Разбира се.

— Мисля, че чувствата ни са взаимни — каза Инди, малко изненадан от себе си.

— И са обречени — каза Марион.

— Ще видим.

Припомняйки си думите на староеврейското песнопение от пергамента, на който беше нарисувана дръжката на жезъла, Белок замънка, запя тихо и монотонно. Бученето ставаше все по-силно и по-силно, изпълваше мрака. Мощта на Кивота! Невероятната мощ на Кивота! Кръвта му закипя, забушува. Никога в живота си не беше виждал нещо по-красиво! Кивотът сияеше все по-ослепително. Белок гледаше в захлас херувимите, блестящото злато, струящото отвътре сияние. Бученето пронизваше всяка негова фибра. Той самият започна цял да трепери, да вибрира. Имаше чувството, че ще се разпадне и частиците от неговото собствено тяло ще закръжат в пространството. Но в този миг не съществуваше ни пространство, ни време. Цялото му същество беше погълнато от тази реликва на общението между човека и Бога.

Говори ми! Кажи ми тайната си! Кажи ми тайната на човешкия живот!

Гласът сякаш идеше от най-съкровените дълбини на душата му. Белок се издигаше, носеше се, напълно отделен от обкръжаващия го свят. Говори ми! Кажи ми! Той вдигна жезъла от слонова кост и подпря с него капака, опитвайки се да го повдигне. Бученето още повече нарасна. Белок не чу как прожекторите долу се пръснаха и стъклата се посипаха като евтини диаманти в мрака. Това бучене — това е гласът на Бога — помисли си той. — Говори ми, говори ми! Белок имаше чувството, че не съществува, че никога не е съществувал. Паметта му бе заличена. Той плуваше в някакъв вакуум учудващо спокоен, слят с нощта наоколо, с Вселената, с всяка материя, пулсираща в най-отдалечените кътчета на Космоса, с избухващите звезди, кръжащите планети, дори с неведомата тъма на безкрайността. Престана да съществува. Просто престана да съществува.

— Той ще го отвори — каза Инди.

— Ох, този шум! Идва ми да си запуша ушите. Какъв е този шум?

— Кивотът.

— Кивотът ли?

Инди се мъчеше да си спомни нещо, нещо, което се въртеше в главата му. Но какво? Какво беше то? Нещо, което бе чул наскоро. Нещо за Кивота.

Кивота, Кивота, опитай се да си спомниш!

Белок вече повдигаше капака, прожекторите един след друг гърмяха, дори луната, изплувала вече в нощното небе, приличаше на нажежено кълбо, готово да избухне. Нощта, самата нощ, беше надвиснала като огромна бомба в края на възпламенен фитил. Какво беше това? Какво се мъчеше да си спомни?

Капакът се отваряше. Белок, облян в пот под тежките одежди, простена и го отвори. Мигът на истината! Откровението! Божественото тайнство! Плисналата отвътре светлина го заслепи. Но той не се дръпна назад, не помръдна. Светлината го хипнотизираше, бученето го притегляше като магнит. Той беше вцепенен. Капакът: Това беше последното, което видя.

Защото в този миг мощни взривове разцепиха нощта и към небето изригнаха огнени стълбове. Над острова засия бял ореол от светлина. Морето заблестя и забушува. Надигнаха се огромни вълни. Това беше светлината на Сътворението, на първия ден от съществуването на Вселената, светлината на раждането, на зачатието на света, божествената светлина! Тя прониза Белок като диамантено острие, по-ярка и от най-бляскавия скъпоценен камък. Пръсна сърцето му, разтърси го целия. Това не беше просто светлина, а огнен вихър, който го запали като факла с пламъка на милиарди свещи, прониза го като електрически ток и тялото му премина през всички цветове на дъгата.

А той, Белок, се усмихваше. Усмихваше се, защото за миг се бе слял с божествената мощ. Но този миг отмина. И бе последван от неописуема метаморфоза: очите на Белок се размиха, разпаднаха и на тяхно място останаха да зеят безжизнени черни кухини, кожата му започна да се бели, месата — да се свличат, сякаш заразени от скоротечна проказа. Той просто гореше, топеше се, почерня, загуби напълно човешки образ, превърна се в нещо, докоснато от гнева на Бога, и постепенно се свлече на земята в купчина пепел.

В мига на взрива, когато цялото небе се продъни, Инди инстинктивно затвори очи. И веднага се сети спомни си думите на имама: „Онзи, който отвори Кивота и пусне силата му, ще умре, ако я погледне“ „Не гледай! — изкрещя той на Марион. — Дръж очите си затворени!“ Тя стисна здраво очи, примряла от ужас. Но любопитството й напираше. Небесните зари, жупелът на унищожението неудържимо я привличаха. „Не гледай!“ — продължаваше да й внушава той. „Не гледай!“ — накрая вече крещеше. Нощта бучеше, тътнеше, ревеше; прегарящите я мълнии сякаш виеха. „Не гледай!“

Огненият стълб изпепеляваше всичко, свързваше Кивота с небето, приличаше на гигантската разжарена сянка на небесния Бог, на ярък силует, едновременно чудовищен и прекрасен, който ослепяваше всеки, дръзнал да го погледне. Овъгляваше очите на войниците, превръщаше самите тях в униформени скелети, покриваше земята с кости и пепел. Дърветата едно след друго се стопяваха, пристанът изчезна, целият остров се обезлеси и опустя. Пейзажът стана неузнаваем. Огън и жупел поглъщаха всичко. Сякаш нечий неутолим гняв неистово се бе развихрил.

Статуята, за която бяха привързани Инди и Марион, се срути и изчезна миг преди капакът на Кивота да се затвори, нощта отново да потъне в мрак и над морето да се възцари тишина.

Когато Инди най-после отвори очи, Кивотът горе на олтара излъчваше кротко сияние. Безмълвието беше наситено с покой, но и с предупреждение, със заплаха.

Инди погледна към Марион. Тя също се оглеждаше, не можеше да повярва на очите си — навред развалини, смърт, опустошение. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук.

Нямаше какво да каже. Думите бледнееха.

Земята около тях не беше опожарена, беше недокосната. Марион вдигна очи към олтара, протегна се и здраво стисна ръката на Инди.