Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (5)

НЕПАЛ

Самолетът летеше над заснежените планини, гмурваше се и изплуваше от мъглата, от пелената гъсти облаци. Непристъпните върхове бяха застинали, неподвижни, забулени с воали от мраз, които ледените вихри сякаш никога не можеха да разпръснат.

Какъв път! — помисли си Инди, който гледаше през илюминатора. — Какъв дълъг път! Прекосихме целите Американски щати до Сан Франциско, после взехме самолета до Китай, от Хонконг излетяхме за Шанхай и сега тази стара машина ни е понесла към Катманду.

Той потрепера при мисълта за мрачните, негостоприемни Хималаи — острите зъбери, неотбелязаните на картата каньони и долини, дебелият сняг, покриващ всичко. Странно как хората тук оцеляваха, трудеха се, обичаха, как животът изобщо течеше в тази непонятна среда! Той затвори книгата, която четеше, бръкна във вътрешния джоб на якето си и напипа пачката банкноти, „отпуснати в аванс от военните сили на САЩ“, както се бе изразил Маркъс Броди. Това бяха повече от пет хиляди долара, с които Инди възнамеряваше да предразположи Абнър Рейвънуд, в случай че не е променил отношението си към него. Нещо като дребен подкуп, la mordida. Възрастният учен сигурно се нуждаеше от пари, тъй като, доколкото Инди знаеше, от години не бе преподавал. Усетил безпаричието, бича за научния изследовател, сигурно неведнъж е бил принуден да протяга паничката за милостиня. Пет хиляди! Цяло състояние! — помисли си Инди, който никога не бе носил толкова пари у себе си и сега се чувствуваше притеснен. Парите никога не бяха имали значение за него — в мига, в който ги спечелеше, гледаше да ги похарчи.

Той затвори очи. Дали Марион беше при баща си? Малко вероятно. Кой знае къде беше, може би женена вече някъде в Съединените щати? Ами ако все още живееше с баща си? Тогава? Той изведнъж разбра, че няма да може да погледне Рейвънуд в очите.

Толкова години минаха. Може би нещата са се променили. Ами! Как ще се променят с такъв упорит човек като Абнър! Сърди му се, и това си е. Ако някой от колегите ти е флиртувал със собствената ти дъщеря, дълго ще му имаш зъб. Инди въздъхна. Защо не се показа по-силен тогава? Защо се поддаде на тази слабост? Защо се увлече? Да хлътне толкова по едно дете! Но пък и тя не приличаше на дете — беше женствена, нещо в погледа й подсказваше, че е преждевременно съзряла.

Хайде стига! — каза си той. — Забрави! Сега не ти е до това. Та Непал е само първата стъпка към Египет.

Първата, но затова пък гигантска стъпка.

Самолетът започна да се приземява — почти неусетно в началото, после все по-осезаемо, докато най-накрая се спусна рязко надолу, устремен към пистата за кацане. В снежната пустиня трептяха светлинките на някакъв град. Инди затвори очи в очакване на момента, когато колелата ще допрат земята и ще засвистят от спирачките. Самолетът се насочи към голям хангар, който очевидно бе превърнат в аерогара. Инди стана, събра документите и книгите си, взе куфара изпод седалката и се запъти към изхода.

Индиана Джоунс не бе забелязал човека с шлифера, който вървеше след него. Този пътник се качи в Шанхай и по време на цялото пътуване го наблюдаваше.

Бръснещият вятър пронизваше Инди. Той наведе глава и забърза към хангара, като прикрепяше старата си шапка с едната ръка, а в другата носеше картонения си куфар. Вътре беше малко по-топло, но не, защото имаше отопление, а понеже бе претъпкано с народ. Формалностите на митницата приключиха бързо, но после го обсадиха просяци: слепци, сакати деца, двама паралитици, някакви сбръчкани същества с неопределен пол. Вкопчваха се в него, умолявайки го да им даде нещо, но той знаеше, че започне ли да раздава подаяния, няма да може да се отърве, затова ги отмина, изненадан, че мястото е толкова оживено. Приличаше по-скоро на пазар, отколкото на летище: беше осеяно със сергии, навред шареха животни, суетяха се хора. Едни печаха питки на жар, други играеха на зарове, трети участвуваха в търг на магарета — проскубаните дръгливи животни с помътнели очи бяха подредени до стената. Просяците не спираха да го преследват. Той забърза. Отминаваше търговци на валута, сергии с непознати плодове и зеленчуци, продавачи на килими, шалове и дрехи от якова кожа. Една след друга се нижеха примитивните, набързо сковани будки за храна и напитки, наоколо се носеха всевъзможни миризми — на препържена мас, на парфюми, на екзотични подправки.

Изведнъж чу познат глас и се спря, пъдейки с куфара си просяците. Затърси с поглед в тълпата и изведнъж съзря Лин Сю. Същият след толкова години! Приближи се до дребния китаец и енергично разтърси десницата му. Сбръчканото лице на Лин Сю грейна в беззъба усмивка, той хвана Инди под ръка и го поведе навън към улицата. Обхванат сякаш от желание за мъст развилнелият се вятър виеше и помиташе всичко пред себе си. Влязоха в един вход.

— Радвам се да те видя пак — каза Лин Сю с особения си силен акцент. — Толкова години минаха.

— Да, толкова години — съгласи се Инди. — Колко станаха? Дванайсет, тринайсет?

— Дванайсет. — Лин Сю млъкна и погледна навън. — Получих телеграмата ти. — Гласът му секна. Нещо на улицата оеше привлякло вниманието му. — Извинявай за въпроса, стари приятелю, но да си забелязал някой да те следи?

Инди се смути:

— Не, нищо не съм забелязал.

— Няма значение. Понякога очите лъжат.

Инди огледа улицата, но не видя нищо особено. Кепенците на дюкянчетата бяха спуснати, само от едно кафене струеше бледа, мъждива светлина.

— Направих нужните проучвания, както ме помоли — каза дребният китаец след кратко колебание.

— И?

— Много е трудно да получиш сведения в страна като тази. Нали разбираш? Липсват комуникации. Пък и времето, и тоя проклет сняг! Телефонната система е примитивна, ако изобщо я има. — Лин Сю се засмя. — Все пак научих, че Абнър Рейвънуд е дал за последен път признак на живот някъде около Патан. Толкова знам със сигурност. Всичко друго са слухове и догадки.

— Патан, казваш. Преди колко време?

— Трудно е да се определи. Може би преди три години. — Лин Сю сви рамене. — Много съжалявам, приятелю, не можах да се справя по-добре.

— Чудесно си се справил. Има ли вероятност още да е там?

— Никой не е чул да е напуснал страната. Освен това — Лин Сю потрепера и вдигна яката на дебелото си палто.

— И толкова е достатъчно — каза Инди.

— Искаше ми се да ти кажа повече. Не съм забравил колко ми помогна последния път.

— Просто се застъпих за теб пред имиграционните власти.

— Да, но ги увери, че работя във вашия музей, което не беше истина.

— Аха, чиста лъжа си беше.

— Приятелството значи взаимопомощ.

— Точно така — съгласи се Инди. Беше свикнал с тези плоски източни мъдрости, сякаш извадени от писанията на някой третокласен Конфуций. Освен това Лин Сю се бе справил почти професионално. — Как да стигна до Патан?

Лин Сю вдигна многозначително пръст:

— Ето тук ще ти помогна. Всъщност вече съм подготвил нещата. Ела с мен.

Инди тръгна след дребния човек. Скоро стигнаха до голяма черна кола, паркирана край тротоара.

— Автомобилът ми е на твое разположение — обяви с тържествена гордост китаецът.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Вътре ще намериш необходимата карта.

— Трогнат съм.

— Дребна работа.

Инди погледна през прозореца на колата. От протритата кожа на тапицерията стърчаха пружини.

— Каква марка е? — попита той.

— Куча марка — каза китаецът. — Сглоби я един автомонтьор в Китай и ми я изпрати. Полуфорд, полуситроен. Може да има части и на морис.

— Как, за Бога, я поддържаш?

— Ами. Стискам палци да не се повреди. — Лин Сю се разсмя и подаде на Инди връзка ключове. — Досега не ме е предала. Което е добре, защото пътищата са ужасни.

— Кажи ми нещо за пътя до Патан.

— Много е лош. С малко повече късмет ще избегнеш снега. Следвай маршрута, отбелязан на картата. Ще се оправиш.

— Не зная как да ти благодаря — рече Инди.

— Няма ли да преспиш тук?

— Сигурно няма.

Лин Сю се усмихна:

— Да нямаш как беше? Краен срок.

— Точно така — краен срок.

— Ах, тези американци! Вечно имат краен срок и вечно страдат от язва.

— Все още нямам язва — каза Инди и отвори вратата на колата, която изскърца силно.

— Амбреажът не работи добре и воланът нещо не е в ред — каза Лин Сю, — но ще те закара и ще те върне.

Инди хвърли куфара си на задната седалка.

— Какво повече може да иска човек? — каза той.

— Всичко хубаво, Ин-ди-ана! — Името на Джоунс прозвуча съвсем по китайски.

Сбогуваха се. Инди влезе в колата, запали я, моторът изръмжа и бричката потегли. Той помаха на китаеца, който вече бе тръгнал надолу по улицата, щастлив, че е успял да услужи с автомобила си на един американец. После хвърли един поглед на картата. Надяваше се да е точна, защото не можеше да разчита на пътни знаци в тази страна.

 

От няколко часа вече караше по маркирания от китаеца маршрут. Нощта започваше да се спуска над обграждащите го отвред планини. На места пътят ставаше непроходим и се налагаше едва да пъпли, или да слиза и да чисти снега. Мрачно, потискащо място. Инди се чудеше как живеят хората тук в тази вечна зима. На покрива на света. Дяволски пуст покрив, няма що! Лин Сю очевидно нямаше нищо против да живее в Непал: бизнесът му вървеше, стоките хвърчаха насам-натам по съмнителни канали. Непал — оттук минаваше световната контрабанда на крадени предмети на изкуството, антики и наркотици. Властите си затваряха очите с протегнати за тлъсти подкупи ръце.

Капнал от умора, Инди се прозяваше и мечтаеше за чаша кафе. Миля след миля скърцаха ресорите на „кучата марка“, гумите хрущяха по снега. Най-неочаквано, преди още да разбере къде се намира, той се озова в околностите на някакъв град. Нямаше ни табела, ни дявол. Инди спря и разтвори картата. Сигурно бе стигнал в Патан, защото това беше единственият отбелязан град. Той бавно подкара към мизерните къщички и глинените колиби без прозорци, които се виждаха в далечината. Навлезе в тясна алея — нещо като главна улица. От двете страни се редяха магазинчета и безистени, зад чиито остри ъгли започваше мракът. Той спря колата и се огледа. Странна улица — подозрително тиха.

В този миг забеляза, че зад него идва друга кола. Тя кривна, за да го заобиколи, набра скорост и отмина. Чак тогава Инди си даде сметка, че не бе видял друга кола по целия път. Какво затънтено място! — помисли си той, опитвайки се да си представи как живее тук Абнър Рейвънуд. Беше направо непоносимо.

Някой идваше към него. Един едър мъж, облечен с кожух, се клатушкаше като пиян по улицата. Инди излезе от колата и го почака да се приближи. Непознатият толкова вонеше на алкохол, че Инди извърна лице.

Човекът отстъпи, сякаш се изплаши да не бъде нападнат. Инди протегна ръце, за да покаже, че не възнамерява да му стори нищо лошо, но той продължаваше да го гледа подозрително. Явно беше от някакъв смесен произход: продълговатите му азиатски очи контрастираха с широките скули, загатващи славянска жилка.

— Търся Рейвънуд — каза Инди на английски. Какъв абсурд! Посред нощ в тази пустош да питаш за някого, и то на неразбираем език. — Един човек на име Рейвънуд — повтори той.

Непознатият го гледаше зяпнал, недоумяващ.

— Да поз-на-ва-те ня-кой на и-ме Рей-вън-уд? — попита отново Инди така, сякаш говореше на малоумен.

— Рейвънуд? — повтори човекът.

— Точно така, приятел.

— Рейвънуд. — Непознатият все едно се наслаждаваше на думата като на някаква екзотична подправка.

— Да. Правилно. Може би цяла нощ ще седим тук и ще си мърморим — каза Инди отчаян. Започна да го наляга умората.

— Рейвънуд. — Непознатият се усмихна и посочи надолу по улицата. Инди видя някаква светлина в далечината. Човекът сви ръка в шепа и я доближи до устните си, като чаша, от която отпива. Продължавайки да сочи в същата посока, той закима енергично. Инди разбра, че трябва да тръгне към светлината.

— Много съм ви задължен — каза той, влезе в колата и подкара нататък.

Скоро наближи нещо като таверна, над която висеше надпис на английски „Гарвана“. Пияният беше сбъркал. Е, щом това е единствената кръчма, отворена по това време, по-добре да влезе и да попита дали някой не знае нещо за археолога. От кръчмата се носеше врява, каквато могат да вдигат само хора, които от доста часове убиват времето си в пиене. Стана му приятно да види признак на живот в тази пустош, прииска му се и той да бъде сред тях. Хубава работа — рече си той. — Да не си бил целия тоя път, за да се натряскаш като турист, който иска да вкуси от всичко в чуждата страна. Имаш цел. Ясна цел.

Той се упъти към входа. Къде ли не съм бил — каза си, — но това място бие всички рекорди. Вътре се беше събрала странна компания, имаше хора от всички раси. Сякаш някой беше гребнал с черпака в казана от народности и го беше изсипал тук, сред тази тъмница. Това е върхът. — засмя се Инди на себе си. Шерпи, планински водачи, непалци, монголци, китайци, индийци, брадясали алпинисти, готови всеки момент да се търкулнат в пропастта на забравата. Сбирщината си я биваше.

Ясно — помисли си той, — по всичко личи, че се намирам в Непал. Това са контрабандисти на наркотици, бандити. Инди затвори вратата след себе си и на полицата зад дългия бар забеляза огромен препариран гарван със злокобно разперени криле. Какъв зловещ символ! — помисли си той, смутен от странното съвпадение между името на Абнър и името на тази кръчма. Дали беше съвпадение наистина? Сред миризмата на пот, алкохолните изпарения и тютюневия дим Инди разпозна сладкия аромат на хашиш.

Нещо ставаше на бара, където се беше струпала цялата клиентела. Сигурно се надпиваха, защото на тезгяха бяха подредени празни чаши. Един едър мъж, който едва се държеше на крака, крещеше нещо с австралийски акцент и протягаше ръка към следващото си питие.

Инди се приближи. Точно така — надпиваха се. Кой ли беше съперникът на австралиеца? Той се опита да си проправи път през навалицата.

И в следващия миг му се зави свят, усети стягане, пронизваща болка в гърдите. Времето спря — пред очите му изникна образ от миналото, недокоснат, непокътнат от времето. Илюзия. Мираж. Инди разтърси глава, за да се увери, че не сънува.

Марион.

Разпуснатата тъмна коса падаше на вълни по раменете й; в големите й кафяви очи, които обхождаха околния свят с лека насмешка и недоверчивост, прозираше интелект; ах тези очи, които те пронизваха и отгатваха най-съкровените ти желания! Може би само извивката на устните й се бе променила и тялото й бе понаедряло. Но това беше Марион, същата, каквато я помнеше.

И ето че се надпиваше с някакъв австралийски мечок! Той не смееше да помръдне, докато тълпата се надпреварваше да залага. И за най-наивния зрител беше повече от ясно, че австралиецът не може да бъде победен от някаква си жена, висока не повече от метър и петдесет. Но тя пресушаваше чаша след чаша, не оставаше по-назад от него.

Нещо вътре в Инди, дълбоко в душата му, се размекна. Прииска му се да я изведе от това нелепо място. Не — каза си. — Тя вече не е дете, вече не е дъщерята на Абнър, а самостоятелна жена, и то красива. Много добре знае какво прави. Сама може да се грижи за себе си — дори тук, сред тази пъстра банда неудачници, мошеници и пияници. Марион гаврътна поредната чаша. Тълпата изрева. Струпа още пари на бара. Още възгласи. Австралиецът залитна, посегна към поредното си питие и в следващия миг падна назад като посечено дърво. Изумително! Марион отметна черната си коса, събра парите и извика нещо на непалски към зяпачите. По тона й Инди разбра, че обявява край на забавлението им за тази вечер. Но на бара имаше още една чаша и те нямаше да помръднат, докато не я изпие.

Тя се огледа, каза: „Глупаци!“, след което пресуши и нея. Тълпата отново нададе рев, Марион размаха ръце и посетителите започнаха неохотно да се разпръсват. Барманът, висок непалец, ги подкара към изхода с дръжка от брадва в ръка. За да затвориш подобна кръчма, момееш да си послужиш и с нещо по-сериозно от брадва — помисли си Инди.

Барът опустя — и последните клиенти се бяха изнизали.

Марион мина зад тезгяха, вдигна глава и се обърна към Инди:

— Ей, не ме ли чу? Да не си глух случайно? Затваряме, разбра ли? Баира чу кайхо?

Тя тръгна към него. И в следващия момент се спря, позна го.

— Здрасти, Марион — каза той.

Тя не помръдна. Не откъсваше поглед от него.

Мъчеше се да си я представи, каквато беше преди, но му бе трудно. Гърлото му отново се сви, сякаш нещо го давеше.

— Здравей, Марион — повтори той и седна на високия стол до бара.

В погледа й като че проблесна старото чувство, но последвалата й реакция го стъписа. Тя сви ръката си в юмрук и със силно дясно кроше го събори от стола.

— И аз се радвам да те видя — усмихна се той, като потриваше челюстта си, проснат на пода.

— Ставай и се махай! — отсече тя.

— Чакай, Марион!

— Още веднъж ще те ударя. Тя се надвеси над него.

— Не се и съмнявам — каза той и се изправи на крака. Челюстта го болеше. Къде ли се е научила да се бие така? Впрочем къде ли се е научила да пие така? Странно, странно. Момичето се е превърнало в жена, а жената в кошмар.

— Нямаме какво да си кажем.

Той изтупваше прахта от дрехите си.

— Добре, добре. Не искаш да ми говориш. Разбирам.

— Не може да бъде!

Колко е язвителна! — помисли си Инди. — С какво съм заслужил тази грубост? Да, като че ли разбирам.

— Дойдох да се видя с баща ти — каза той.

— Закъснял си с две години.

Инди видя как непалецът поглажда дръжката на брадвата. Опасен тип беше.

— Всичко е наред, Мохан. Хайде, прибирай се! Аз ще се оправя. — Марион презрително махна към Инди.

Мохан остави дръжката на бара. Тя кимна, при което той сви рамене и излезе.

— Как така съм „закъснял“ с две години? — попита бавно Инди. — Какво се е случило с Абнър?

За първи път нещо в Марион омекна. Във въздишката й се прокрадва стара тъга.

— Ти как мислиш? Затрупа го лавина. Какво друго можеше да му се случи? Нали целият му живот мина в разкопки. Доколкото знам, все още е горе някъде в планината, консервиран в снега.

Тя се извърна и си наля нова чаша. Абнър мъртъв! Не беше възможно! Сякаш отново го удари.

— Беше убеден, че любимият му Кивот е заровен тук някъде в планините. — Марион надигна едно шише. Маската й бе започнала да се разпуква и тя се бореше да не се издаде, да не проличи слабостта й.

— Цялото ми детство мина по тези безумни разкопки из целия свят. И сега какво? Взе, че изчезна. Не ми остави нито цент. Представяш ли си как съм живяла, Джоунс? Работех тук. И то не като барманка, разбираш ли?

Инди не можеше да повярва. У него се разбушуваха странни непознати чувства.

Изведнъж му се стори много крехка и уязвима. И много красива.

— Собственикът на заведението полудя. Тук всички полудяват рано или късно Изпратиха го в лудница и познай какво? Остави ми кръчмата. Закопа ме до края на живота ми. Представяш ли си каква участ?

Това беше твърде много за Инди. Искаше му се да каже нещо, да я успокои. Но не знаеше какво, не му идваха думи.

— Съжалявам — каза той.

— Ах, нима!

— Наистина съжалявам.

— Мислех, че съм влюбена в теб — каза тя, — а гледай ти как се отнесе със съкровеното ми чувство!

— Не съм искал да те засегна.

— Тогава бях дете!

— Било, каквото било. Съжалявам за постъпката си, не мога да я обясня. И не очаквам да я оправдаеш.

— Не беше честно, Индиана Джоунс. И ти много добре знаеше, че е непочтено.

Инди мълчеше, питайки се как би могъл човек да се извини за някогашните си прегрешения.

— Ако можех да се върна с десет години назад, ако можех да поправя станалото повярвай ми, Марион, щях да го сторя.

— Знаех, че един ден ще влезеш през тази врата. Не ме питай защо, просто го предчувствах.

— Защо не се върна в Щатите?

— Нямах пари. Просто и ясно. Не можех да се върна с празни ръце.

— Сега мога да ти помогна. Крайно време е да ти помогна.

— Затова ли се върна?

Той поклати глава:

— Трябва ми един предмет, който е притежавал баща ти.

Марион посегна да го удари, но този път Инди беше подготвен и я хвана за китката.

— Негодник! — каза тя. — Остави стареца на мира! Бог е свидетел, че му причини големи неприятности!

— Ще ти дам пари — каза той.

— Колко?

— Достатъчно, за да не се върнеш в Щатите с празни ръце.

— Я виж ти! Там е работата, че продадох всичко. Всичките му боклуци. Целия си живот пропиля заради тия вехтории.

— Всичко? Всичко ли продаде?

— Май си разочарован. Как се чувствате, мистър Джоунс?

Инди се усмихна, развеселен от кратката й победа. Дали наистина беше продала колекцията на Абнър? Дали е била толкова ценна?

— Обичам да те гледам посърнал. Ще те черпя една чашка. Какво ще пиеш?

— Сода — въздъхна той.

— Сода ли? Вкусът ти се е променил, Индиана Джоунс. Аз предпочитам уиски.

Обичам бърбън, джин и водка, но не и бренди. Отказах се от брендито.

— Доста си пийваш май.

— Това не ти е Скенектади, приятел. Той потърка брадичката си. Умори се да се брани.

— Колко пъти да ти кажа, че съжалявам, Марион?

Тя бутна към него чаша минерална вода, той отпи и направи гримаса.

— В брой ли ще дадеш? — попита Марион, облягайки лакти на бара.

— Да.

— Кажи какво точно търсиш. Кой знае? Може да открия на кого съм го продала.

— Едно бронзово украшение с формата на слънце и инкрустиран червен кристал. Било е част от дръжката на жезъл. Познато ли ти е?

— Може би. Колко плащаш?

— Три хиляди долара.

— Малко е.

— Добре, мога да кача до пет. Щом се върнеш в Щатите, ще получиш повече.

— Изглежда, е много важна тая дръжка.

— Може и така да е.

— Имам ли думата ти?

Той кимна.

— И друг път си ми давал думата си, Инди. При последната ни среща обеща, че ще се върнеш. Помниш ли?

— Ами ето, върнах се.

— Пак същия негодник!

Тя стана, заобиколи бара и се приближи до него:

— Дай ми петте хиляди сега и ела утре.

— Защо утре?

— Защото така казах. За да не ме изиграеш пак.

— Добре, вярвам ти. — Той извади парите и й ги подаде.

— Какъв глупак си!

— Да — въздъхна той. — И други са ми го казвали.

Инди слезе от стола. Чудеше се къде ще прекара нощта. В някоя преспа. Ако Марион се придържа към стила си. Той тръгна към вратата.

— Направи нещо за мен — каза тя.

Той се обърна.

— Целуни ме.

— Да те целуна ли?

— Да, хайде, освежи ми паметта!

— Ами ако откажа?

— Утре да не си се появил!

Той се засмя. Наведе се към нея, изненадан от желанието, което се надига в него, а после от страстта, с която тя го дръпна за косата и впи устни в неговите. Това нямаше нищо общо с целувките на момичето, което бе познавал. Целуваше го веща, опитна в любовта жена.

Марион се отдръпна, усмихна се и протегна ръка към чашата си.

— А сега се махай!

Тя го проследи с поглед, докато затвори вратата след себе си, и постоя така известно време, след което отвърза шала около шията си и издърпа верижката, която висеше между гърдите й — в края й имаше бронзов медальон с формата на слънце и инкрустиран кристал.

Тя го погали замислено.

Инди трепереше от студ, докато вървеше към колата си. Ами сега какво да прави? Да обикаля града до сутринта? Малко вероятно беше да намери хотел с три звезди в Патан, и в колата не му се спеше. До сутринта щеше да се вкочани. Ако и дам известно време — помисли си, — може би ще омекне. Ако се върна пак, ще прояви любезност като всеки съдържател на хотел. Той влезе в колата, задуха в шепите си, за да ги стопли и запали мотора. Воланът лепнеше от студ.

Инди бавно потегли, без да забележи сянката на човека с шлифера, който се бе качил на самолета с него в Шанхай, така наречения Тохт, изпратен в Патан по спешното нареждане на отговарящия за Специалната колекция от антики на Третия райх. Тохт, които бе застанал в един вход сега пресече улицата заедно със своите наемници: един германец с превръзка на окото, един непалец с кожух и един монголец с автомат, готов да стреля по всичко, което влезе в полезрението му.

Групата спря пред вратата на „Гарвана“ още докато Индиана Джоунс оставяше след себе си диря от червена светлина.

Както стоеше замислена пред камината с ръжен в ръка и от време на време се опитваше да съживи догарящия огън, Марион неволно заплака. Съзнаваше слабостта си, но не можеше да се пребори с нея. Ах, този негодник Джоунс! Десет години скита насам-натам по света и сега пак навлиза с танцова стъпка и с нови обещания в живота й. И в миг десетте години се стопиха, времето прелисти своите страници и тя си спомни как като петнадесетгодишно момиче си бе въобразила, че е влюбена в красивия млад археолог, за когото баща й я беше предупредил. Спомни си как й бе казал: „Само ще страдаш, дори с времето да ти мине, моето момиче.“ Е, страдала бе, но не й беше минало. Сигурно имаше истина в думите, че първият мъж, първата любов никога не се забравя. Тя не можеше да забрави сладостния трепет, който я обземаше, премаляването при мисълта за целувките му, за допира на ръцете му. До този момент нищо не бе изостряло така сетивата й, не бе имала чувството, че лети, че се носи на крилата на любовта, сякаш е безплътна, прозирна.

В следващия миг Марион се съвзе и реши, че е глупаво да плаче само защото господин Археологът отново бе прекрачил прага и. Да върви по дяволите! — каза си тя — Добре, че даде парите.

Объркана, младата жена се приближи до бара, откачи верижката с медальона от шията си и я сложи на дървения плот. После взе парите, които Индиана беше оставил пресегна се и ги прибра в една дървена кутийка. Съзерцавайки медальона в сянката на препарирания гарван, тя чу шум при вратата и в следващия миг в салона нахлуха четирима мъже. Веднага й стана ясно, че в основата на всичко е добрият стар Джоунс. В какво ли ме е забъркал пак? — запита се тя.

— Затворено е. Съжалявам — каза Марион.

Човекът с шлифера, чието лице напомняше на отворен бръснач, се усмихна:

— Не сме дошли да пием — поясни той със силен немски акцент.

— А-а — каза тя, разглеждайки приятелите на Бръснача, непалеца и монголеца (Боже, с автомат!), които шареха из салона. Сети се за медальона. Мъжът с превръзката на окото току-що бе минал покрай него.

— Какво искате? — попита тя.

— Същото, каквото и вашият приятел Индиана Джоунс — отговори немецът — Сигурно е споменал за какво е дошъл.

— Не, съжалявам.

— Тогава трябва да го е получил.

— Не ви разбирам.

Немецът запретна шлифера си и седна.

— Простете, не се представих. Тохт, Арнолд Тохт. Джоунс пита за някакъв медальон, нали така?

— Може и да е питал. — Тя се чудеше как да се добере до пушката, която беше оставена зад препарирания гарван.

— Моля, не си правете глупави шегички с мен! — каза Тохт.

— Добре. Той ще дойде утре. Защо не наминете и вие? Ще организираме един хубав търг, щом проявявате толкова голям интерес към този медальон.

Тохт поклати глава:

— Боя се, че няма да стане. Предметът ми трябва тази вечер, фройлайн. — Той стана, отиде до камината, наведе се и взе нажежения ръжен.

Марион престорено се прозя.

— Не е у мен. Елате утре. Уморена съм.

— Съжалявам, че сте уморена. Няма как. — Той кимна на монголеца, който хвана и изви назад ръцете на Марион.

Тохт започна да се приближава с ръжена към нея.

— Като че ви разбирам — каза тя. — Чакайте да помисля.

— Да, да — въздъхна Тохт, все едно е уморен да упражнява насилие, но всъщност въздишката му беше престорена, защото продължи да доближава ръжена към лицето на Марион. Чувствувайки вече топлината на нагорещения метал, тя се извърна и понечи да се освободи от ръцете на монголеца, но напразно.

— Чакайте, ще ви покажа къде е.

— Вече изпусна тази възможност, малката ми — каза Тохт.

Закоравял садист — помисли си Марион. — Пет пари не дава за медальона, мечтае само да чуе как това желязо съска върху лицето ми. Тя отново се замята. Добре, изгубила съм всичко, ще загубя и приятната си външност — помисли си Марион и се опита да захапе ръката на немеца, който й зашлеви силен шамар. Дланта му миришеше на восък.

Младата жена беше вперила очи в нагорещеното желязо, което се доближаваше. На двайсет сантиметра. На десет. На пет. Призля й от топлината и мириса на нажежен метал.

И тогава.

Тогава всичко стана като насън. Събитията се развиха главоломно, насложиха се, размиха се като мастилена рисунка под дъжда. Чу се пукот, силен пукот, европеецът вдигна ръка, ръженът полетя и се заби в завесите, където продължи да тлее. Монголецът отпусна хватката си и Марион зърна Индиана Джоунс, застанал на прага с пистолет в едната ръка и онзи стар камшик в другата. Индиана Джоунс, като кавалеристите, се появяваше в последната минута. „Къде се забави?“ — идеше й да извика.

За частица от секундата атмосферата се наелектризира като пред буря и бурята не закъсня.

Марион се протегна да вземе една бутилка, но Тохт стреля по нея и тя се претърколи сред купчина счупени стъкла. Започна оглушителна стрелба. Монголецът непохватно вдигна автомата. Цели се в Инди — каза си тя. — Право в Инди. Трябва да го ударя с нещо. Марион посегна инстинктивно към дръжката на брадвата и я стовари с все сила по главата му. В този миг вратата изпращя, сякаш беше от картон, и в салона нахлу едър като горила шерп, когото всеки можеше да купи за няколко чаши алкохол. Той хвана Инди откъм гърба и го събори на земята.

— Стреляй, стреляй по двамата! — изкрещя Тохт.

Човекът с превръзката дойде на себе си и насочи оръжието си към Инди, готов да изпълни заповедта. Марион се изплаши, но в този миг Инди и шерпът едновременно се докопаха до един паднал пистолет и простреляха Превръзката в гърлото. После изтърваха оръжието си и отново се затъркаляха, мъчейки се да се доберат до него. Тохт стреля по Инди. Марион грабна автомата от падналия монголец и се зачуди как да го използува. Намери спусъка, натисна го, прикладът я блъсна силно в рамото, куршумите профучаха покрай Тохт.

Димът я заслепяваше, задушаваше я.

— Да се махаме!

— Ами медальонът? — Той тук ли е?

Марион ритна един горящ стол. От тавана се откърти една греда и се стовари на пода сред облак от пепел и искри.

— Забрави го! — изрева Инди. — Излизай оттук! Веднага!

Но Марион се втурна към мястото, където Тохт бе изпуснал медальона. Кашляйки, опитвайки се да не диша, със смъдящи, насълзени от черния пушек очи, тя се наведе, вдигна медальона с висящия край на шала си и потърси с поглед дървената кутия.

Невероятно! Пепел! Пет хилядарки на дим!

Индиана Джоунс я сграбчи за ръката и я затегли към изхода.

Измъкнаха се навън малко преди таванът да се срути и пламъците да изригнат към небето.

Пепел, жар, горящи греди танцуваха танца на унищожението в студената лунна нощ. Инди и Марион гледаха пожара от отсрещния тротоар.

Той все още я държеше за китката. Това докосване. Толкова време бе минало, а само при допира до него краката й се подкосяваха. Тя издърпа ръката си.

Пожарът се разгаряше вее повече. Гредите съскаха, пукаха, пращяха.

— Мисля, че си ми длъжник — каза най-после Марион. — Страшно си ми задължен.

— За какво например?

— Ей, за това. — Тя му показа медальона. Сега съм твой съдружник.

— Съдружник ли? — учуди се той.

— Точно така.

Никой от тях не забеляза Арнолд Тохт, който се отдалечи из тихите улички.

— А сега накъде? — попита Марион, щом се настаниха в колата. Инди не отговори веднага.

— Към Египет.

— Египет ли? — Марион го разглеждаше в профил. На най-екзотичните места ме водиш.

Край пътя израсна внушителният силует на Хималаите. Изведнъж чу смеха на Марион и го обзе лошо предчувствие.

— Какво смешно има? — попита той.

— Ами ти. Ти с твоя камшик.

— Все пак ти спасих живота.

— Не можах да повярвам на очите си като те видях. Помня как се упражняваше всеки ден. Празните бутилки върху зида и ти пред тях с камшика.

Инди беше луд по камшиците още от дете. Като седемгодишен бе гледал един пътуващ цирк, зяпал бе с ококорени опи как цирковият артист разбива на пух и прах разум и логика.

— Ходиш ли някъде без него? — попита тя.

— Никога не го нося на лекции.

— Обзалагам се, че спиш с него обаче.

— Е зависи.

Марион замълча, взряна в хималайската нощ.

— Зависи от какво? — попита тя.

— Ами познай!

— Мисля, че познах.

Той я погледна и отново впери очи в пътя.