Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (1) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 1
БЯГСТВО ОТ ВРЯЩИЯ КОТЕЛ

Шанхай, 1935

 

В задимения бар цареше особено настроение, изпълнено с възбуда. Край масичките около дансинга бяха насядали мъже и жени от различни националности, авантюристи със съмнителна репутация, долни мошеници. Сред тях сновяха дългокраки продавачки на цигари с къси полички, а келнери в черни смокинги разнасяха екзотични блюда. Тютюневият дим тежеше от сладникавата миризма на опиум; от всички страни ечеше весел смях. Не ще и дума, това бе типично свърталище на пропаднали типове, но тук беше весело и приятно. Обречените пируваха. След няколко години светът щеше да се хвърли в най-опустошителната война от своята история.

Отделени с ниски стъпала и парапети, край стените се редяха сепаретата за по-интимни срещи, скрити с леки завеси от общия салон. В дъното беше барът, а до него се издигаха подиумът за оркестъра и малката сцена. Това пространство беше под опеката на огромни китайски божества от червено дърво, които, стиснали мечове в ръце, с хладни усмивки наблюдаваха човешката гмеж в нозете си.

Вляво от сцената висеше гигантски бронзов гонг. Окачен на дебели въжета, той почти опираше в пода. Зад него надничаше разгневен дракон, възправен на фона на изкусно изрисувани планински върхове. Под гонга се беше настанил мускулест мургав мъж с шалвари, положил направо върху голите си гърди палка с голяма топка на върха.

Над сцената висеше главата на друг огромен дракон със зейнала паст. Скулите му от тънка оризова хартия потрепваха като живи при леко течение.

Изведнъж от устата на дракона бликна гъста струя дим. Здравенякът с шалварите стана и тържествено удари гонга. Оркестърът засвири, разноцветни прожектори осветиха сцената. Чудовището започна да бълва кървавочервени пламъци, а сред тях бавно и грациозно изплува фигурата на млада жена.

Беше на двадесет и пет-шест години, със зеленикави очи и тъмноруса коса, облечена в златисточервена рокля и ръкавици в същия цвят; носеше обувки с тънки токчета и обеци с едри брилянти. Спря за миг на ръба на страховитата челюст, игриво потупа огромния зъб над главата си, потръпна, уж от уплаха, и скочи на подиума. Жената се казваше Уили Скот и беше звездата на заведението.

По стълбичката, която се виеше край главата на дракона, се спуснаха десетина момичета. Лицата им бяха скрити под дебел слой грим, а дълбоките цепки на златистите им туники разкриваха стройни бедра, проблясващи в копринени чорапи. Всички те си вееха с пъстри ветрила.

Уили запя.

Много от посетителите на бара не й обърнаха внимание, но тя с нищо не показа, че държи на това. Изпълняваше номера си като професионалистка и толкова. Докато тялото й гъвкаво се извиваше в такт с музиката, очите й равнодушно наблюдаваха хората, които ту се появяваха, ту изчезваха сред димните облаци, все тъй бълвани от устата на дракона. Уили бързо забрави, че пее в долнопробен шанхайски бар, и си представи, че е на Голямата сцена. Момичетата с тесните туники се превърнаха в професионален хор и тя отново се озова в Щатите, но вече богата, обожавана, независима — истинска звезда.

Димът започна да се разнася и тя се върна в действителността. Жалки нещастници, презрително сви устни Уили. Не могат да оценят едно блестящо изпълнение, дори да им го поднесеш направо на масата!

Улови знака на диригента, измъкна прозрачно червено шалче и премина към финала на песента.

Откъм залата долетяха откъслечни ръкопляскания и Уили се поклони. На една от най-хубавите маси, в непосредствена близост до подиума, седяха трима мъже, които изръкопляскаха учтиво и хладно се усмихнаха. Това бяха известният гангстер Лао Че и двамата му сина. Долни негодници, облечени в скъпи, но безвкусно подбрани дрехи.

Уили им намигна свойски.

Всъщност жестът й беше предназначен само за Лао Че, който неотдавна я бе взел под своя закрила.

Той й кимна в отговор, а сетне насочи поглед към дъното на залата и лицето му мигом замръзна. Уили пъргаво изтича да се скрие зад завесата и оттам надникна да види какво е предизвикало неудоволствието на стария гангстер.

Съзря един мъж, току-що появил се на горния край на стълбището. Носеше елегантно бяло сако с червен карамфил на ревера, черен панталон, жилетка и вратовръзка. Самочувствието му бе очевидно. Сигурно е ченге, помисли си Уили и презрително смръщи лице.

Мъжът стигна долния край на стълбището в мига, когато певицата изчезна зад кулисите. Пред него се изправи келнер в смокинг и стори дълбок поклон. Хубав мъж, помисли си Уили. Да, хубав, но май опасен.

 

Индиана Джоунс влезе в клуба „Оби Ван“ точно когато програмата свършваше. Златистите туники на момичетата изчезнаха зад завесата, сподирени от откъслечни ръкопляскания. Жалко, че си отивате, красавици, усмихна се едва забележимо той. Тъкмо идвах да ви видя.

Слизаше бавно по стълбите, а очите му внимателно оглеждаха задимената зала.

Всичко си беше такова, каквото го помнеше, ако не и по-разюздано. Тълпата посетители се наливаха и тъпчеха тъй, сякаш идеше краят на света. Представители на изчезващ човешки вид, помисли си Индиана Джоунс. Негодници, които историята няма да запомни с нищо. Очите му се спряха върху масата на Лао Че.

В подножието на стълбата го посрещна млад келнер с оредяла коса. Казваше се Ву Хан, слаб и жилест мелез с майка китайка и баща холандец, мрачен тип, от когото се излъчваше заплаха. Покланяйки се пред Джоунс с любезна усмивка, той едва чуто прошепна:

— Внимавайте!

Индиана му кимна с престорена разсеяност и се насочи към компанията на Лао Че. Докато стигне до тях, аплодисментите затихнаха.

— Радвам се да ви видя, доктор Джоунс — каза Лао Че.

— Аз също — отвърна Индиана.

Лао наближаваше петдесетте. Беше загладен, добре охранен мъж, който явно водеше охолен живот, но под кожата му се криеха стоманени мускули, пъргави като мускулите на гущер. Носеше черно копринено сако и черна риза с бяла вратовръзка. Безизразните му очи бяха полускрити от тежки подпухнали клепачи. На малкия пръст на лявата си ръка азиатецът носеше златен пръстен с печат на династията Чанг, една от най-старите кралски фамилии на Китай. Инди тутакси го оцени и му се възхити с вещината на професионалист.

От лявата страна на Лао седеше Као Кан, копие на баща си: също тъй масивен, безстрастен и жесток. Другият му син, Чен, седеше отдясно. Беше висок и толкова слаб, че приличаше на призрак. Около врата си бе увил бяло шалче и Инди изведнъж си спомни за изгнилите бинтове, с които бяха омотани неотдавна изровените безименни трупове.

Лао изломоти нещо на китайски и се усмихна язвително. Чен и Као Кан злобно се изкискаха, ала усмивките им бързо се стопиха при спокойния отговор на собствения им език.

— Никога не сте ми казвали, че говорите китайски! — заплашително изръмжа Лао.

— Нима трябва да парадирам с това? — спокойно отвърна Инди.

Зад гърба му се появиха двама едри телохранители. Бързо и ловко го обискираха за оръжие, а сетне изчезнаха. Инди трудно понасяше подобни маниери, но предварително си бе обещал да ги изтърпи. Отмести стола и се настани срещу Лао.

Появи се келнер, който постави пред стария гангстер голяма чиния с хайвер и сребърна купа с лед, от която надничаше гърлото на бутилка шампанско.

Върху лицето на престъпническия главатар пак цъфна усмивка.

— Шампанското и хайверът са специално за нашата среща — обяви той. После впи очи в Инди и тихо подхвърли: — Значи наистина сте намерили Нурхачи, доктор Джоунс!

— Много добре знаете — отвърна Инди и се приведе напред. — Нали снощи едно от момчетата ви се опита да ми го задигне?

Върху масата се появи лявата ръка на Као Кан. Беше плътно бинтована, а показалецът липсваше.

— Унижихте сина ми! — просъска мрачно Лао Че.

— Напротив, вие ме унижихте — спокойно отвърна Инди. — И не забравяйте, че все пак пощадих живота му.

Змийските очички на Лао не слизаха от лицето му.

— Искам Нурхачи, доктор Джоунс процеди след миг той. Ръката му постави дебела пачка банкноти в подвижния улей, вграден в средата на масата. Чен го завъртя и парите спряха пред Инди.

Индиана Джоунс сложи длан върху парите, прецени за част от секундата колко са приблизително, а след това ги обърна в долари. Бяха малко, твърде малко. Завъртя улея в обратна посока и поклати глава.

— С това не мога да покрия дори част от разноските си, Лао — рече той. — Мислех, че ще си имам работа с почтен мошеник!

Синовете на гангстера пуснаха по една китайска ругатня, а Чен се надигна от мястото си.

Върху рамото на Лао внезапно кацна нежна женска ръка в елегантна ръкавица. Очите на Инди бавно се плъзнаха по безупречно бялата кожа и се спряха върху лицето на жената.

— Някой трябва да ни запознае — каза Уили, без да отмества поглед от Джоунс.

Лао Че махна на сина си да седне и неохотно промърмори:

— Доктор Джоунс, това е Уили Скот. Уили, представям ти известния археолог Индиана Джоунс.

Уили заобиколи масата, а Инди се надигна да я посрещне. Стиснаха си ръцете и се огледаха с взаимно одобрение.

Лицето й му допадна. Дарено с естествена красота, то носеше отпечатъка на житейски страдания. Приличаше на необработен скъпоценен камък, блеснал с цялото си великолепие сред пясъка и калта. Самороден кристал, очакващ опитната ръка на майстора. Ефирната шапчица с форма на пеперуда сякаш изникваше направо от златистите й коси. Инди я възприе като признак на известна екстравагантност, а тънките ръкавици недвусмислено казваха: „Занимавам се с какво ли не, но избягвам да го докосвам“. От нея се разнасяше аромат на скъп парфюм, а украсената й с пайети рокля беше с гол гръб и дълбоко деколте. Жена, която се отдава хладнокръвно и пресметливо, но въпреки това оставя неизличим спомен у мъжете, помисли си Инди. А фактът, че е в компанията на Лао Че, я прави опасна, твърде опасна.

Уили веднага го позна — беше същият онзи мъж, който влезе в бара малко преди края на песента й. Първоначалното й впечатление се потвърди — хубав и привлекателен мъж, чието място съвсем не беше тук, в този бардак. Но къде бе то все пак? Не можеше да определи. Археолог? Това нищо не й говореше. Имаше странен белег на брадичката си и тя с удоволствие би го разпитала за него. Отдавна проявяваше слабост към интересни белези. Очите му бяха красиви, макар да й беше трудно да назове цвета им. Сиво-зелени, с кафяви точици, преливащи в златисто. Гледаха открито и твърдо, не издаваха никакви емоции.

Жалко, наистина жалко.

Очите й бавно се отдръпнаха от интересния белег и се спряха върху лицето му.

— Представях си археолозите като смешни дребосъчета, които ден и нощ ровят земята и търсят разни мумии — закачливо каза тя, докато се настаняваше на масата.

Лао Че побърза да се намеси:

— Доктор Джоунс ми е намерил Нурхачи и ще ми го даде още сега.

Инди понечи да възрази, но първо почувствува със сетивата си, а после зърна и дулото на насочения към него пистолет в ръцете на Као Кан. Не изгаряше от желание да чуе гласа на това съвсем не безобидно оръжие и реагира светкавично. Грабна от близката масичка дългата и остра двузъба вилица за сервиране.

— Кой е този Нурхачи? — попита Уили, все още недолавяща опасността.

В следващия миг я усети. Индиана Джоунс я дръпна пред себе си и опря острата вилица в бузата й.

Знаех си аз, мина й през ума и тя уплашено погледна към Лао.

— Боде ме с вилицата!

— Махни тоя пистолет, момчето ми — спокойно каза Инди и понатисна вилицата.

Върховете се забиха лекичко в бузата на Уили и тя с усилие запази самообладание.

— Той ме пробожда, Лао! — изплака момичето. Не вярваше, че действително ще го стори, но никога не можеше да се вярва на мъжете и техните опасни играчки.

Лао Че хвърли строг поглед към сина си и той скри пистолета.

Инди моментално се възползува от малката си победа.

— Предлагам да ми дадете дължимото, или край на преговорите! — обяви той, после се обърна към Уили и подхвърли: — Вие сте съгласна, нали?

— Да — прошепна с ярост в гласа тя.

— Тогава му го кажете!

— Плати му — обърна се певицата към Лао.

Гангстерът мълчаливо бръкна в джоба си, извади кожена торбичка и я постави във въртящия се улей. Инди кимна повелително на жената. Тя взе торбичката и изпразни съдържанието й върху масата. Златните монети мелодично издрънчаха на покривката.

— Диамантът, Лао! — заповяда с каменно лице Инди. — И той влизаше в сделката!

Лао сви рамене, усмихна се безпомощно и посегна към вътрешния джоб на сакото си. Оттам извади плоска сребърна кутийка и я сложи в подвижния улей.

Докато очите на Индиана следяха сребърната кутийка, Као Кан изпразни съдържанието на малко шишенце с бял прах в чашата с шампанско пред себе си, изчака кутийката да се доближи до него и я постави редом с нея.

Уили отвори кутийката и впи поглед в едрия диамант с безупречно гладки стени.

— Ох, Лао! — въздъхна тя. Диамантите бяха голямата слабост в живота й. Твърди и прекрасни, ясни като сълза, ала събрали цялата палитра от цветове в себе си. Бяха магическо отражение на дълбоката й същност, а пък и безкрайно ценни. Само един камък като този може да я направи богата за цял живот, може завинаги да я отърве от противни типове като китаеца насреща.

Инди заби вилицата в плота на масата, отблъсна Уили и взе диаманта. Тя го гледаше с хладна омраза.

— Отвратителна змия! — просъска красавицата, най-сетне успяла да определи цвета на очите му.

Той не й обърна внимание и се втренчи в камъка. Беше великолепно обработен, всяка от безупречно гладките му стени беше отделна вселена, древна и прекрасна, без пукнатини и драскотини, без жълтеникави оттенъци. Университетът му години наред издирваше тази красива играчка.

— Хайде! — просъска Лао Че. — Дай ми Нурхачи!

Инди се обърна и махна на Ву Хан — същия онзи келнер, който го беше посрещнал на входа. Той се приближи. През ръката му бе преметната снежнобяла кърпа, а пръстите му ловко прикрепяха голям поднос. В центъра на подноса имаше красиво изработена кутийка от нефрит.

Гневът на Уили отстъпи място на любопитството. Пари и злато, скъпоценни камъни и заплахи с оръжие. А сега и тази прекрасна кутийка!

— Кой, за Бога, е този Нурхачи? — отново попита тя.

Инди взе кутийката от подноса на Ву Хан, сложи я върху подвижния улей и го завъртя по посока на Лао Че.

— Ей, този! — рече той и се усмихна.

— Доста е дребничък — промълви момичето, наблюдавайки движението на кутийката към китаеца.

Лао протегна ръка и спря движението на улея. Синовете му се надвесиха над масата.

— Тук, в това свещено ковчеже, е тленният прах на Нурхачи, първия император от династията Манчу — тържествено и сякаш на себе си промълви Лао Че.

Инди взе чашата с шампанско, сложена пред него, и я вдигна за тост.

— Добре дошъл у дома, старче — рече той и отпи.

Прах?! Уили се вцепени от изненада. Цялата тази дандания за някакъв си прах?!

Миналото чието и да бе то, изобщо не я вълнуваше, нито пък я засягаше. В речника й съществуваха само сегашно и бъдеще време. Отминалите събития й се струваха отегчителни. Извади огледалце и се зае с грима си.

Лао пусна една зловеща усмивка и се обърна към Инди:

— А сега ще ви помоля да ми върнете диаманта!

Инди усети, че го заливат топли вълни, и разхлаби яката на ризата си.

— Или правите неуспешни опити да бъдете остроумен, или аз нещо недочувам! — рязко отвърна той.

Лао извади синьо шишенце и му го показа.

Още съкровища, помисли си Уили и любопитно попита:

— Това пък какво е?

— Противоотрова! — рязко каза Лао.

— Срещу какво? — подозрително го изгледа Инди.

— Срещу отровата, която току-що погълнахте! — победоносно изръмжа Лао.

Стомахът на Уили се сви на топка.

— Отрова ли? — възкликна тя. — Но какво правиш, Лао? Аз работя тук!

Едно шесто чувство й казваше, че едва ли ще я държат още дълго в този бар.

Инди потопи пръст в шампанското и потърка стената на чашата. Върху чистото стъкло се появи мазна следа.

— Тази отрова действува доста бързо, доктор Джоунс! — излая възбудено китаецът.

Инди постави диаманта на масата пред себе си и протегна ръка:

— Хайде, Лао, давай насам шишенцето!

Чен се пресегна и взе камъка. Задържа го за момент пред очите си, подсмъркна от възхищение и го постави в бавновъртящия се улей. Когато диамантът стигна до Уили, тя не издържа и го взе. Никога в живота си не беше се докосвала до толкова голям диамант, до тъй съвършен камък. Имаше чувството, че този в ръката й е изумително творение на природата.

Изгубил интерес към камъка, Лао сведе поглед към нефритовата кутийка пред себе си.

— Най-сетне се добрах до праха на моя велик праотец — доволно промърмори той.

Инди започна да губи търпение. Пред очите му заиграха жълтеникави точици.

— Противоотровата, Лао! — настоя той.

Но китаецът не му обърна внимание. Положението ставаше сериозно. Джоунс почувствува как го обзема слабост и реши да действува незабавно. Сграбчи вилицата от масата и я опря в ребрата на Уили.

— Лао! — кресна той.

— Лао! — прошепна умолително Уили. Тримата китайци насреща им се запревиваха от смях.

— Можеш да задържиш момичето — обяви Лао. — Аз ще си намеря друго!

Уили го погледна така, сякаш едва сега проумя нещо, което е знаела отдавна.

— Долен мръсник! — процеди тя.

— Ако обичате! — внезапно се намеси Ву Хан, който до този момент безмълвно стоеше встрани. На лицето му играеше любезна усмивка, но всички край масата видяха дулото на пистолета, който дискретно надничаше под подноса и сочеше право в гърдите на Лао Че.

— Обслужването започва да ми харесва — заяви Инди.

Тоя не е никакъв келнер, помисли си Уили, внезапно споходена от прозрение. Вилицата продължаваше да я боде в ребрата, а всички на масата бяха настръхнали. Озърна се да прецени накъде да побегне.

— Ву Хан ми е стар приятел — промърмори Индиана. — Играта още не е свършила, Лао. Давай противоотровата!

Тъкмо протегна ръка и откъм съседната маса се разнесе силен пукот. Всички се обърнаха натам. Някакъв пиян американец, току-що отворил бутилка шампанско, обливаше с пяна двете жени на масата, които се кискаха истерично. Келнерите отваряха още бутилки, пак се разнесе пукот от отхвърчащи тапи, както и весели женски писъци.

Инди отново се съсредоточи върху това, което ставаше край неговата маса. Чувствуваше се все по-зле, но успя да забележи, че изправеният наблизо Ву Хан бързо пребледнява.

— Ву, какво… — започна той, но преди да бе задал докрай въпроса си, младежът огъна крака и се строполи на пода.

Едва тогава Инди съзря дима от дулото на пистолета в ръката на Чен. Китаецът бе покрил оръжието с книжна салфетка.

— Инди! — простена Ву Хан.

Индиана скочи на крака, вдигна ранения си приятел и го сложи на стола си.

— Няма страшно, Ву Хан — прошепна той. — Ей, сегичка ще те измъкна оттук!

— Тоя път няма да стане, Инди — изрече с мъка умиращият и се задави. — Бях до теб в много изпитания, но сега потеглям сам, към великата неизвестност.

В следващия миг издъхна.

Инди бавно отдръпна ръце и главата на Ву Хан клюмна на масата.

Виеше му се свят, едри капки пот покриха лицето му.

— Не тъгувайте, доктор Джоунс — продължи да злорадствува Лао. — Скоро ще го последвате.

Краката на Инди изведнъж омекнаха и той политна назад.

— Май прекалихте с пиенето, доктор Джоунс — изхили се Као Кан.

Инди отстъпи още една крачка и се блъсна в пияния американец от съседната маса. Дори мрачната физиономия на Чен се поразвесели при вида на двамата мъже, които се изгледаха недоумяващо и стреснато. В пристъп на ярост Джоунс отблъсна пияницата от себе си, но тозчас връхлетя върху количката на келнера, който се готвеше да сервира фламбирани гълъби на шиш. Ей, сега ще изтрия усмивката от противната мутра на Чен, помисли си замаяно Инди, сграбчи пламтящия шиш и го запрати към кльощавия китаец.

Шишът изсвистя и потъна в гърдите на Чен.

Времето сякаш спря. В бара настана мъртва тишина. Посетителите край масата на Лао замръзнаха, вторачени в призрачно слабия китаец с вечерно облекло, от чиито гърди стърчеше сребърен шиш. Нанизаните пламтящи птици хвърляха зловещи отблясъци върху ужасеното му лице.

В следващия миг настана олелия. Уили изпищя пронизително. Жената от съседната маса зърна втория пламтящ шиш върху количката до себе си и вероятно реши, че номерът с пробождането ще продължи. Уплашеният й вик се сля с писъка на Уили. В заведението настъпи пълен хаос. Крясъци, тропот от бягащи нозе, звън от строшени стъкла. Истински ад!

Инди се наведе през масата и се помъчи да докопа синьото шишенце с противоотровата, но то се хлъзна по огледалната повърхност и падна на пода. В следващия миг лицето му се оказа само на сантиметри от физиономията на Лао. Протегна ръце и го сграбчи за реверите.

— Мръсен престъпник!

— Долен просяк! — не му остана длъжен китаецът.

Као Кан скочи и се опита да го стисне за гърлото, но Инди го приспа, като го фрасна с левия си юмрук. Един от копоите на Лао го сграбчи изотзад и неволно ритна скъпоценното синьо шишенце. Пистолетът на Као Кан падна с трясък на пода.

В съзнанието на Уили се блъскаха и преплитаха объркани мисли. Лао е отрепка и тя с радост ще се отърве от него. Спокойно ще се прости с работата си в този бар. Позна що за тип е и този Джоунс още щом го видя. Запази ли самообладание, има всички шансове да се измъкне заедно с диаманта.

Протегна ръка към масата и след миг едрият скъпоценен камък беше в шепата й. Не успя дори да го опипа, когато върху нея връхлетяха телата на Инди и вкопчената в дрехата му горила на Лао. Диамантът изхвръкна от ръката й и се плъзна по лъскавия паркет на дансинга.

— Да те вземат дяволите! — изсъска тя, без да знае дали ругатнята й е отправена към Инди, или към нея самата. После се наведе да търси изгубената скъпоценност.

Гръмна оглушителна музика. Диригентът очевидно беше решил, че веселбата започва.

Инди продължаваше да се бие с телохранителя на Лао. Двамата се стовариха шумно върху съседната маса. След миг горилата му нанесе силен удар в челюстта, той политна назад и се блъсна в една продавачка на цигари, която се спъна и падна заедно с подноса си. Самият Инди се озова върху някаква количка за сервиране, която се хлъзна към подиума на оркестъра.

Подът беше леко наклонен и количката бързо набра скорост. Проснат върху нея, Инди с благодарност усети освежаващ полъх, който изсуши потта от отравянето, избила по челото му. Въпреки това лицата на хората край него продължаваха да бъдат размазани и неясни. В един миг му се стори, че вижда на пода синьото шишенце. Но количката неудържимо продължаваше своя ход.

Пътешествието му свърши отведнъж. Количката с трясък се блъсна в подиума на оркестъра и Индиана се изтърколи встрани. Успя да се изправи на крака точно в мига, когато горилата на Лао се засили да го сграбчи, отстъпи една крачка и ръцете му напипаха големия контрабас, опрян на металната си стойка. В следващия миг тежкият инструмент се стовари с мелодичен екот върху главата на едрия китаец, който се просна на пода.

Инди пое дълбоко дъх и отпусна ръце. Очите му отново намериха синьото шишенце, което се търкаляше в краката на обзетите от паника хора. Този път го видя съвсем ясно и без колебание се хвърли към центъра на дансинга.

Някой го изрита и шишенцето се изгуби от погледа му. Изведнъж Инди се оказа на четири крака сред тълпата и почти се сблъска с Уили, заела съвсем същата поза.

— Противоотровата! — едва си пое дъх той.

— Диамантът! — изхриптя в отговор тя.

Очите му за миг съзряха едрия камък, но в следващия той се скри сред дузината бясно движещи се крака.

— По дяволите! — изпъшка Уили и се понесе след него.

Инди изчезна в обратна посока.

Лао най-сетне успя да се измъкне от побеснялата тълпа, добра се до изхода и се провикна оттам. Почти моментално към него се насочиха неколцина от горилите му.

Оркестърът продължаваше да свири, вече без контрабаса. Танцьорките заизскачаха отново през устата на дракона. С игриви стъпки те се насочиха към средата на сцената. Веселбата продължаваше.

Инди напрегна мускули и мигом се озова сред тях на подиума, където бе все пак по-безопасно. Беше на ръба на припадъка, но като видя, че хората на Лао нахлуват в заведението с ками в ръце, успя да направи няколко крачки и да мине зад оркестъра.

Три от горилите забелязаха маневрата му и запратиха камите си по него. Инди се прикри зад близката статуя, надигна един от големите барабани и го запрати в главата на друга горила, скочила да го преследва с нож. Тежкият инструмент улучи убиеца в главата и той се просна върху огромна купа с лед. На всички страни се разлетяха прозрачни хлъзгави кубчета.

Иди и го намери, ако си нямаш работа, простена Уили, застинала на четири крака сред стотиците ледени късчета, приличащи толкова много на онзи прекрасен диамант. В ръцете й изведнъж се оказа синьото шишенце.

Приклекнал на сцената, Инди я видя как го вдига.

— Стой на място! — извика той. — Моля те!

Очите им се срещнаха. Кой е този тип, запита се тя. Беше се появил в живота й само преди десетина минути, но въпреки това успя да промени много неща. Първо я заплаши с острите зъби на огромна вилица, после й позволи да се докосне до първия в живота й истински скъпоценен камък, принуди я да скъса със своя покровител (което не беше голяма загуба) и да изгуби работата си (на която и без това не държеше Бог знае колко). А сега животът му беше в нейни ръце. И тези негови очи!

Тя пъхна шишенцето в дълбокото си деколте.

Не, не може да се откаже! Трябва да открие този диамант! Отново зарови из ледените кубчета.

Као Кан дойде в съзнание. Видя пистолета си на пода и се наведе да го вдигне. Когато се изправи, в полезрението му бавно изплува Инди, все така снишен на подиума. Насочи оръжието към него и пръстът му се сви върху спусъка. Ръката му леко потреперваше.

Инди го забеляза навреме, отстъпи крачка назад и дръпна някакво въже, което висеше в ъгъла на сцената. От тавана изведнъж изплуваха разноцветни балони, които с нереална лекота се понесоха над обезумялата тълпа. Бяха стотици, в най-невероятни окраски. Као Кан почти веднага изгуби от очи целта си, скрита зад тази необикновена барикада.

След миг спокойно плуващият разноцветен облак покри всичко. Инди пипнешком се насочи към мястото, на което само преди секунди беше забелязал Уили. Но там нямаше и следа от нея. Насреща му заплашително се зъбеха муцуните на двама от престъпниците на Лао.

Единият замахна към гърлото му с ръба на дланта си, но в следващия миг се просна на пода, улучен от юмрука на Инди точно в слънчевия сплит. Другият бе хласнат тъй, че налетя на разгневен келнер в раздърпан смокинг. Инди се отдръпна към стената.

Отровата го разяждаше. Лицето му побеля, а ръцете му видимо затрепериха. Стомахът му се раздираше от спазми и той чувствуваше, че всеки момент може да повърне. Не, не, трябва да открие Уили, трябва да вземе шишенцето!

Грабна чаша ледена вода и я плисна в лицето си. Веднага му олекна.

Но положението ставаше опасно. В заведението влетяха още четирима бандити и се насочиха към освирепелия Као Кан. За него най-важното нещо на света сега беше да очисти убиеца на брат си. Но ръцете му продължаваха да треперят и това му пречеше да се прицели добре. Видя, че един от новопристигналите бандити носи автомат, и се втурна към него. Стигна до горната площадка на стълбището, грабна автомата и скочи обратно в тълпата.

— Къде е? — крещеше като луд той. — Къде е тоя мръсник?

При вида на автомата хората започнаха да се отдръпват. Облакът балони също се топеше. След миг Инди и Као Кан кръстосаха погледи. Китаецът се прицели и натисна спусъка. Инди отскочи към големия гонг и потърси прикритие зад него.

Куршумите раздробиха парапета над главата му и той се сви зад солидния бронзов щит. Заведението екна от писъци. Някои от посетителите се проснаха на пода, други хукнаха към изхода.

Инди изчака да премине първият откос, втурна се към дървената статуя на божеството-воин и измъкна златистия меч от ръката му. С две резки движения преряза въжетата, на които висеше гонгът, и той се стовари на пода с мелодичен тътен.

В мига, когато куршумите забарабаниха по металната повърхност, Инди се оказа зад него и бавно започна да го тика по посока на Уили, която не спираше да търси своя камък, без да обръща внимание на стрелбата.

Куршумите продължаваха да чукат по огромния щит на Инди. Набрал инерция по наклонения под, бронзовият колос увеличи скоростта си и Инди трябваше да подтичва зад него. Всичко това ставаше сред оглушителна шумотевица.

Уили най-сетне обърна внимание на бясната тупурдия и пукот и вдигна глава. Видя как грамадният диск се насочва към нея и стисна очи. Това е краят, помисли си тя. Ще бъде размазана от това чудовище, ще намери смъртта си в тая противна кръчмарска свада!

В последния миг Инди сграбчи ръката й и я дръпна с все сила зад гонга. Край главите им с противен съсък летяха рикошети, а хората на Лао търсеха по-добра позиция за стрелба сред преобърнатите маси.

Уили изруга и Инди вдигна глава. Точно насреща им се издигаше остъклена стена и гонгът неумолимо се търкаляше към нея.

— Не искам да… — викна тя, но време за уговорки нямаше.

Гонгът с трясък се вряза в стъклената стена, а в следващата секунда Инди скочи в зейналия отвор, здраво стискайки ръката на Уили.

Изхвръкнаха два-три метра напред, удариха се в някакъв стръмен покрив и продължиха да падат.

Вкопчени здраво един в друг, те летяха надолу, пробиха огромна дупка в навеса на втория етаж, продъниха и бамбуковото балконче на първия и с трясък се стовариха върху задната седалка на открита кола, паркирана пред входа на сградата.

Уили бързо се надигна. Не можеше да повярва, че е жива и здрава. Не по-малко изненадано беше и дванайсетгодишното китайче с бейзболна шапка на главата, което слисано ги гледаше от предната седалка на колата.

— Ей, това се казва аварийно кацане! — подсвирна с уважение Дребосъка.

Инди също се изправи, макар и не така чевръсто като Уили.

— Хайде, Дребосък, натисни педала! — изтощено прошепна той.

— Ей, сегичка, докторе! Тутакси, Инди! — усмихна се момчето. — Дръжте се!

С широка усмивка Дребосъка се намести зад волана, обърна бейзболната си шапка с козирката назад и здраво натисна педала на газта.

Гумите изсвистяха пронизително и тримата потънаха в нощта.