Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (11)

СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

В капитанската каюта на „Попътен вятър“ Инди, съблечен до кръста, гледаше как Марион превързва раните му. Беше облякла бяла рокля, плътно затворена и като че ли твърде официална за случая. Разбира се, пак беше привлекателна.

— Откъде извади тази рокля? — попита той.

— В дрешника има цял дамски гардероб — отговори тя. — Струва ми се, че не съм първата жена, която пътува с тези пирати.

— Харесва ми — каза той.

— Чувствувам се като девица.

— Точно на девица приличаш.

Тя го погледна, промивайки с йод поредната драскотина, и каза:

— Девствеността е едно от онези мимолетни неща, скъпи. Отиде ли си, край. Сметката ти е веднъж завинаги изразходена.

Марион свърши работата си, седна и си наля чашка ром. Отпи, без да откъсва очи от него; гледаше го предизвикателно над чашата си.

— Извиних ли ти се за кръчмата? — попита той.

— Не мога да кажа, че си се извинил. А аз благодарих ли ти, задето ме извади от горящия самолет?

Той поклати глава:

— Значи сме квит. Може би трябва да приключим с миналото, какво ще кажеш?

Тя замълча, след което попита нежно:

— Къде те боли?

— Навсякъде.

— Тук ли? — Марион докосна с устни рамото му.

— Да, тук. — Инди потръпна при допира на устните й.

Марион се надвеси над него.

— А къде не боли? — попита тя и го целуна по лакътя. — Тук?

Той кимна. Тя докосна с устни косата му. После той посочи към врата си, тя го целуна по врата. А после по носа, по очите, по, устните.

Променила се бе. Вече не се държеше така хладно и грубо като в Непал. Беше станала по-нежна, по-женствена. На какво ли се дължеше тази промяна?

Кивотът беше в трюма. Присъствието му сееше паника и възбуда сред плъховете, които търчаха насам-натам, треперещи, с провиснали мустаци. От сандъка продължаваше да се носи онова тихо, едва доловимо бучене, което очевидно само плъховете долавяха със сврьхчувствителния си слух.

Капитан Катанга пушеше лула на мостика и когато първите зари на утрото заблестяха, той впери очи в повърхността на водата, опитвайки се да различи нещо, което един прикован към сушата човек никога не би забелязал. Той се наслаждаваше на ласките на слънцето и водните пръски, които оставяха по мургавото му лице бляскави кристалчета сол. Имаше нещо там, изплуваше от мрака, но какво ли бе то? Капитанът присви очи и се напрегна, но не успя да разбере какво е. Заслуша се в ритмичното успокояващо боботене на износените турбини, което му напомняше за пулсирането на отслабващо старческо сърце.

Приятни хора бяха Инди и жената, още повече че бяха приятели на Салах. Но този товар, кой знае защо, го притесняваше. В едно беше сигурен — с радост щеше да се отърве от него, като му дойдеше времето. Същото тревожно чувство изпитваше и сега, като оглеждаше морската шир. Сетивата му бяха напрегнати, не можеше да си обясни обзелото го безпокойство. Но нещо в далечината пълзеше, нещо там се движеше, просто го чувствуваше, макар и да не можеше да го съзре.

Заедно със солта на водните пръски вдъхваше и безпогрешния мирис на грозяща опасност.

Продължи да наблюдава, изпънат и напрегнат като човек, който се готви за скок от висок трамплин, без да знае да плува.

Инди се събуди. Марион спеше до него, все още в бялата си рокля, с извърнато на една страна лице и полуотворена уста. Той се почеса по гърба — заздравяващите рани започваха да го сърбят. Салах предвидливо му бе донесъл дрехите и сега той се преоблече, провери дали камшикът е на мястото си, нахлузи коженото яке и оправи периферията на протритата си филцова шапка. Понякога си мислеше, че тази шапка му носи щастие. Без нея би се чувствал като гол.

Марион се обърна и отвори очи.

— Каква прекрасна гледка! — възхити се тя.

— Аз обаче никак не се чувствувам прекрасно — отговори той.

— Защо винаги се забъркваш в такива каши? — Марион седна в леглото, приглаждайки косата си. — Радвам се, че си се преоблякъл. С този бурнус не беше много убедителен.

— Старах се, доколкото можах.

Тя се прозя, протегна се и стана от койката. Топлота и сънливост имаше в жестовете й, които — кой знае защо — му се струваха много мили. Взе ръката му и я целуна, след което се зае да подрежда каютата.

— Докога ще пътуваме по море? — попита.

— В буквален или в преносен смисъл?

— Както искаш го разбирай, Джоунс!

Той й се усмихна. И в този момент разбра, че нещо се е случило. Втурна се навън, изкачи на един дъх стълбите и се озова на мостика, където Катанга продължаваше да се взира в морето, захапал незапалената си лула.

— Изглежда, имате много влиятелни приятели, мистър Джоунс — каза Катанга. Лицето му беше много сериозно.

Отначало Инди не успя нищо да види, но малко по малко започна да различава някакви точици в далечината: „Попътен вятър“, като стара мома, ухажвана от цял антураж жадни за богатство женихи, беше обграден от десетки немски подводници.

— По дяволите! — изруга той.

— И аз така мисля — додаде Катанга. — Вие с момичето трябва веднага да изчезнете. Долу в трюма има място за вас. Побързайте! Намерете я!

Ала вече беше много късно: пет сала с въоръжен екипаж бяха обградили кораба и няколко нацисти се качваха по спуснатите въжени стълби. Инди хукна надолу към каютата. Само Марион беше в ума му. Трябваше да я намери. Много късно — разнесе се тропот на ботуши, екнаха лаещите команди на германците. Той видя на няколко метра пред себе си как двама войници влачат Марион. Останалите похитители вече обграждаха екипажа на палубата, готови за стрелба. Инди се прикри, хлътна в някаква врата и попадна в лабиринта на трюма.

Малко преди да намери изхода, бе чул как Марион ругае своите нападатели и сега се усмихна на несломимия й дух. Чудесна жена! — помисли си той. Допадаше му именно защото никога не можеше да бъде покорена напълно. Много му харесваше.

Дитрих се качи на борда, а след него и Белок. Капитанът вече бе дал знак на екипажа си да не се противопоставя на нападателите. Хората искаха да се бият, но противникът беше твърде многоброен, затова се подредиха в редица под дулата на германците. Дитрих и Белок крачеха напред — назад, раздавайки команди. Няколко войника се втурнаха да търсят Кивота. Белок се приближи до Марион. Тя отново изпита същото вълнение като преди, но бе твърдо решила да му противостои, да не се поддава на чувствата, които този мъж събуждаше у нея.

— Скъпа моя — каза Белок, — трябва да ме разтушиш, като ми разкажеш как избягахте от кладенеца. Макар че това може да стане и по-късно.

Марион нищо не каза. Нямаше ли край тази история? Инди очевидно имаше дарбата да навлича беди, да сее само унищожение след себе си. Белок я докосна по брадичката. Тя се дръпна. Той се усмихна.

— По-късно — повтори й и се приближи към Катанга.

Тъкмо щеше да каже нещо, когато някакъв шум привлече вниманието му и той видя как група войници носят дървения сандък с Кивота. Белок едва сдържа обземащото го нетърпение. Околните със своите формалности винаги пречеха на амбициите му. Но скоро вече нямаше да бъде така. Бавно, неохотно той отмести очи от Кивота, когато Дитрих нареди да бъде натоварен на една от подводниците.

— Къде е Джоунс? — попита той Катанга.

— Мъртъв е — отговори Катанга.

— Мъртъв ли?

— Че каква полза имахме от него? Убихме го. Хвърлихме го през борда. Момичето се котира много повече на пазара. За какво ми е човек като Джоунс? Ако искате товара му, моля — заповядайте, вземете го, но ми оставете момичето. То ще компенсира загубите ни по този курс.

— Губиш ми времето — каза Белок. — Да не мислиш, че ще ти повярвам за смъртта на Джоунс?

— Ако искате, вярвайте. Само всичко да мине мирно и тихо.

Дитрих се приближи:

— Нямате право да поставяте каквито и да било условия, капитане! Ще постъпим както сметнем за добре и после ще решим дали да не ликвидираме тази стара черупка.

— Момичето тръгва с мен — каза Белок. Дитрих поклати глава. — Приемете го като част от моята компенсация. Сигурен съм, че Фюрера няма да има нищо против. След като вече си върнахме Кивота. — Дитрих се поколеба. — Ако не ми хареса, хвърлете я на акулите, няма да имам нищо против.

— Много добре — съгласи се Дитрих. Той видя как по лицето на Белок пробягна леко съмнение и даде знак да качат Марион в подводницата.

Инди наблюдаваше сцената от вентилационната шахта, където се беше свил в крайно неудобна поза. На косъм от лицето му по палубата чаткаха ботуши. Но все още не го бяха открили. Макар и благородна, лъжата на Катанга беше съшита с бели конци. Дали се хванаха? Той мислеше трескаво. Трябваше да влезе в подводницата. Да бъде заедно с Марион и Кивота. Но как? Как да стане това?

Белок се беше вторачил в капитана:

— Как да разбера, че казваш истината за Джоунс?

Катанга сви рамене:

— Истината ви казвам. — Този човек никак не му харесваше. Съжали Инди, че има такъв враг. — Хората ви намериха ли го на борда?

Дитрих поклати глава:

— Хайде да тръгваме — каза той. — Кивотът е с нас. Жив или мъртъв, Джоунс вече не ни интересува.

Лицето на Белок се изопна, но той се овладя и последва Дитрих.

Инди чу плясъка на отплаващите салове. После изскочи от скривалището си и се затича по палубата.

Вече в подводницата, Белок влезе в радиопредавателната кабина. Сложи слушалките, взе микрофона и подаде сигнал. След малко отсреща долетя нечий глас. Връзката беше лоша, чуваше се пращене. Човекът говореше английски с немски акцент.

— Капитан Мюлер. Тук е Белок. Гласът беше много слаб, идеше като изпод земята.

— Всичко е подготвено според инструкциите ви, Белок.

— Чудесно. — Белок свали слушалките, излезе от кабината и се запъти към друга една кабина, където бяха настанили жената. Той отвори вратата и я видя, седнала на леглото, мрачна като облак. Изобщо не вдигна глава, когато той се приближи към нея. Белок повдигна с пръст брадичката й.

— Имате хубави очи. Не би трябвало да ги криете.

Марион се извърна.

— Искаше ми се да продължим недовършеното.

Тя стана и отстъпи назад.

— Между нас няма нищо недовършено.

— Напротив, има. — Посегна да хване ръката и. Тя се отдръпна. — Нима се съпротивлявате? Преди не го правехте, скъпа! На какво се дължи тази промяна?

— Нещата се измениха — отговори тя. Известно време той я гледа мълчаливо, след което каза:

— Изпитвате нещо към Джоунс, нали така?

Тя се извърна и зарея поглед из стаята.

— Горкият Джоунс! — възкликна Белок. — Боя се, че просто му е писано да губи.

— Какво искате да кажете?

Белок се запъти към вратата.

— Вие дори не знаете, скъпа моя, дали е сред живите, нали така? — каза ехидно той и излезе.

На тесния мостик Белок се размина с няколко моряци. След тях идваше Дитрих, строг и гневен. При вида му Белок се развесели: в яда си Дитрих приличаше на вбесен учител, неспособен да излезе наглава с немирен ученик.

— Може би ще дадете някакво обяснение, Белок.

— Какво има да обяснявам?

Дитрих едва се сдържа да не удари французина.

— Дали сте специална заповед на капитана на подводницата да се отправи към някаква база край африканския бряг. Доколкото зная, уговорката беше да се върнем обратно в Кайро, откъдето с първия полет да изпратим Кивота в Берлин! Защо сте си позволили да промените плана, Белок? Да не би изведнъж да сте си въобразили, че сте адмирал от германския флот? А? Дотам ли чак стига манията ви за величие?

— Манията ми за величие — повтори Белок, все още развеселен. — Едва ли, Дитрих. Просто смятам, че трябва да отворим Кивота, преди да го закараме в Берлин. Как ще се чувствате, драги, ако Фюрера открие, че Ковчегът е празен? Не ви ли се иска да се уверите, че свещените реликви са вътре, преди да сме се върнали в Германия? Опитвам се да си представя ужасното разочарование на Адолф, когато разбере, че Кивотът е празен.

Гневът на Дитрих в миг се изпари, по лицето му се изписа съмнение, недоверчивост.

— Не ви вярвам, Белок. Никога не съм ви имал доверие.

— Благодаря.

— Струва ми се най-малкото подозрително, че искате да отворите Кивота на някакъв съмнителен остров, вместо да изберете по-удобния маршрут до Кайро. Защо не погледнете в благословената си кутия в Египет, Белок?

— Няма да е подходящо — отвърна Белок.

— Бихте ли ми обяснили защо?

— Бих, ако не се боях, че няма да ме разберете.

Дитрих се вбеси. Още веднъж бе подронен авторитетът му. Но французинът имаше на своя страна Фюрера. Какво би могъл да направи при това положение?

Той обърна гръб на Белок и се отдалечи. Французинът се замисли. Кивотът, разбира се, можеше да бъде отворен където и да е — в този смисъл Дитрих имаше право. Но най-подходящо беше да се отвори на острова, където атмосферата е пропита с далечното минало, изобщо на някое историческо място. Да — мислеше си Белок — Обстановката трябва да отговаря на момента. Трябва да съответства на тази светиня. Нищо друго нямаше значение.

Той отиде в каютата, където бяха сложили Кивота. Загледа се в дървения сандък. Вече не мислеше за нищо. Какви са тайните ти? Какви загадки ще ми разкриеш? Той се пресегна и докосна сандъка. Дали така му се стори, или наистина усети лека вибрация? Не долови ли някакво бучене? Той затвори очи, с ръка все още върху дървената плоскост. Миг на върховно страхопочитание и благоговение. Цялото му същество беше устремено към безбрежното пространство, към Вселената, към онази граница, зад която щеше да се озове отвъд земния свят, отвъд времето. Той отвори очи. Върховете на пръстите му бяха изтръпнали. Скоро — каза си той. — Много скоро.

Подводницата пореше студената вода, която се пенеше и плискаше около Инди. Той се бе хванал за парапета, мускулите го боляха, мокрият камшик се бе усукал около тялото му. Като нищо мога да се удавя — помисли си той и се опита да си припомни дали давенето е бърз и лек начин за посрещане на смъртта. Сигурно е по-добре, отколкото да висиш, вкопчен за парапета на подводницата, която всеки миг може внезапно да се потопи. Дали отпускат на героите пенсия за храброст? — зачуди се той. Набра се на мускули и се качи на подводницата, при което изведнъж забеляза, че шапката му я няма. Не ставай суеверен точно сега! Нямаш време да оплакваш някаква си шапка! — каза си той.

Подводницата започна да се потапя. Потъваше бавно като огромна метална риба. Той се втурна към стълбичката, която водеше към люка. Водата вече беше до кръста му. На един дъх се изкачи и погледна отгоре. Водата постепенно поглъщаше гигантското туловище, покачваше се разпенена към него. Той хукна към перископа, покатери се до върха и се вкопчи в него. Ако се потопи изцяло, загубен съм. Перископът започна да потъва. Все по-надолу и по-надолу. Моля ти се, спри! Не потъвай повече! Ето какво става, когато се опитваш да пътуваш гратис върху германска подводница! Може би очакваш да те приветстват в шпалир?

Треперещ, вкочанен от студ, той висеше на перископа. Изведнъж, сякаш някакво милостиво морско божество се бе вслушало в безгласните му молитви, съдът престана да потъва. Над водата остана да стърчи един метър от перископа. Но и за него трябваше да бъде благодарен. Беше му предостатъчен, за да оцелее. Не потъвай повече! — умоляваше той подводницата. В миг се усети, че говори на глас. При други обстоятелства би било смешно да води разговор с няколко тона германско желязо. Сигурно съм откачил — помисли си той. — Точно така. И всичко това е чиста халюцинация. Хванала ме е морската лудост.

Инди извади камшика, омота го около себе си и се завърза за перископа, надявайки се, че ако заспи, няма да се събуди на дъното на морето, или още по-лошо — в корема на някоя хищна риба.

Студът беше пронизващ. Опита се да не трака със зъби. Камшикът, напоен с вода, се беше впил в тялото му. Мъчеше се да стои буден, нащрек, за да е готов да посрещне някоя непредвидена опасност, но го обзе такова изтощение, че сънят му се стори най-доброто разрешение за момента.

Той затвори очи и се постара да мисли за нещо, та да не задреме и да падне. Чудеше се накъде ли се е отправила подводницата. Затананика си, после се опита да си припомни всички телефонни номера, които знаеше. Сети се за Рита, без малко да се ожени за нея едно време. Къде ли беше сега тя? Добре, че не направих тази глупост! — каза си.

Много беше уморен и мислите му блуждаеха. Полека-лека заспа въпреки студа и неудобната поза. Унесе се в безпаметен сън. Когато се събуди, беше ден. Нямаше представа колко е спал. Дали не бе откарал цял ден? Не чувствуваше тялото си, съвсем се бе вдървил. Кожата му беше подпухнала от водата. Огледа се. Наближаваха суша, някакъв остров. Обилната зелена растителност беше прекрасна, отморяваща очите. Подводницата навлезе в някаква пещера. Германците бяха построили напълно оборудвана база за подводници. На пристана имаше повече униформени нацисти, отколкото при Хитлеровите изстъпления в Нюрнберг.

Как да се скрие?

Той бързо разви камшика и се гмурна във водата. Когато изплува, се сети, че е забравил камшика, закачен за перископа. Без шапка, без камшик, така му бе тръгнало — да се разделя с най-скъпите си вещи. Инди заплува под вода към брега. Скоро излезе на сушата, залитайки, щастлив, че чувствува отново земята под краката си, нищо че бе попаднал в някакъв нацистки „рай“. Изкачи се на една пясъчна дюна, откъдето имаше добър изглед към пристана. Изнесоха Кивота под надзора на Белок, който трепереше от страх да не изпуснат свещената му реликва. Кръжеше край нея като хирург над умиращ пациент.

И ето, че се появи Марион, заобиколена от цяла банда униформени глупаци, които я бутаха напред.

Инди приклекна зад избуялите по дюната тръстики.

Вдъхновение, ето какво ми трябва сега — помисли си той. — Голямо вдъхновение!