Николо Макиавели
Владетелят (8)

ГЛАВА VII
ЗА НОВИТЕ КНЯЖЕСТВА, КОИТО СЕ ЗАВЛАДЯВАТ

Онези, които от обикновени граждани стават князе само по благоволение на съдбата, се изкачват без мъка на княжеския престол, но с много трудности се задържат на него. В устрема си към властта те не срещат никакви спънки. Всички спънки възникват, когато те вече са се домогнали до нея. Такива са всички, на които се отстъпва една държава срещу пари или по благоволението на този, който отстъпва. Такива си били онези, на които Дарий е дал от Гърция градовете Йония и Хелеспонт, за да ги управляват за негова безопасност и слава. Такива са били и ония, които от обикновени граждани ставали князе като подкупвали войниците. Те се облягат единствено на волята и щастието на тези, които са ги направили владетели — на две променливи и неустойчиви основи. Те не умеят и не могат да запазят положението си. Не умеят, защото, ако нямат пъргав ум и смелост, не са способни да командват, щом винаги са живели като обикновени граждани. Не могат, защото не разполагат с войски, които да са привързани към тях и да са им верни. Всички държави, които се създават бързо, са като растенията, които в природата се раждат и растат бързо, но не хващат здрави корени и не се развиват достатъчно, за да могат да устоят на бурите и неблагоприятното време. Държавата пропада, ако тези, които бързо са станали владетели, нямат достатъчно ум и смелост и не съумеят да запазят това, което им е дала съдбата, и не изградят основите, които други са изградили преди да станат владетели.

За тези два начина, чрез които се достига до престола на владетеля — или със способност и смелост, или по благоволението на съдбата, искам да приведа два примера от наше време. Думата ми е за Франческо Сфорца и Чезаре Борджия^[1].

Франческо стана дук на Милано от обикновен гражданин, благодарение на големия си ум и извънредната си смелост и успя да запази без особени усилия това, което придоби с толкова трудности.

Чезаре Борджия, наречен от народа Валентино, достигна до владичеството чрез щастието на баща си и го загуби щом той умря, въпреки че стори всичко, което би сторил всеки разумен и смел мъж, за да пусне корени в държавите, които бе завладял с оръжието и щастието на други. Както вече казах, тоя, който не е положил основите по-рано, би могъл да ги положи после, но това е съпроводено с трудности за строителя и с опасности за зданието. Ако проследим действията на Дука, ще разберем как е изградил основите на бъдещото си могъщество. Аз не смятам, че това е излишно, защото не знаем какви по-добри предписания бих могъл да дам на един нов владетел от примера на Валентино. Ако въпреки всичко не успя, затова е виновен не той, а неговата изключително враждебна съдба.

Когато Александър VI поискал да направи сина си велик дук, се изправил пред много настоящи и бъдещи трудности. Първо не е виждал средство да го напрани господар над някоя държава, която да не е под властта на църквата и е знаел, че ако се опита да вземе някоя от тях, ще му се противопостави миланският лук и венецианците, защото Фаенца и Римини бяха вече под закрилата на Венеция. При това виждал, че войските на Италия, особено онези, с които би могъл да си послужи, се намират в ръцете на хора, които се боят от засилването на папата. На тях той не можеше да се довери, защото бяха във властта на Орсини, Колона^[2] и привържениците им. Следователно се налагаше да се измени коренно този ред на нещата и да станат бъркотии в италианските държави, за да бъде сигурно завладяването на част от тях. Това му се удаде лесно. Венецианците, подтиквани от други причини, се канеха да повикат французите в Италия. Папата не само, че не се противопостави, но дори ги улесни, като разтрогна стария брак на Людовик. И тъй, кралят влезе в Италия с помощта на венецианците и със съгласието на Александър. Щом кралят влезе в Милано, папата получи от него хора за завладяването на Романя, която му бе отстъпена, благодарение на прославеното име на краля. След като завладя Романя и смаза привържениците на Колона, на Дука, който искаше да я запази и да продължи завоеванията си, пречеха две обстоятелства: първо войските, в чиято вярност се съмняваше, и второ — волята на Франция; той се боеше да не би привържениците на Орсини, с които си беше послужил, не само да му изменят и попречат да разшири владенията си, но дори да му отнемат вече завладяното, и да не би и кралят да стори нещо подобно.

Опасенията му от привържениците на Орсини бяха потвърдени, когато след превземането на Фаенца нападна Болоня. При това нападение те не проявиха почти никакво усърдие. Що се отнася до френския крал, неговите намерения станаха ясни за Дука — когато след превземането на Урбино, пристъпи към завладяването на Тоскана, кралят го принуди да се откаже. Тогава Дукът реши да не бъде повече зависим нито от благоволението на съдбата, нито от чуждите войски. Най-напред омаломощи партиите на Орсини м Колона в Рим, като привлече на своя страна техните привърженици-дворяни и ги направи свои дворяни, като им определи заплати и ги удостои според способностите им с високи граждански и военни служби. Само за няколко месеца те се отдръпнаха от непокорните партии и се привързаха към Дука. След това той чакаше случай да смаже привържениците на Орсини, след като вече беше разпръснал хората на Колона. Скоро му се предостави добър случай и той го използва още по-добре. Като разбраха, макар и късно, че засилването на Дука и на църквата носеше тяхната гибел, привържениците на Орсини свикаха областно събрание в Маджионе^[3] при Перуджа, в резултат на което последва бунтът в Урбино, метежите в Романя и безкрайните опасности за Дука, които той превъзмогна с помощта на французите.

След като възстанови славата си, понеже вече не се доверяваше на Франция или на която да е чужда сила, Дукът прибегна до хитростта. И успя тъй майсторски да прикрие намерението си, че подмами първенците от партията на Орсини, чрез посредничеството на сеньор Паоло да се примирят с него. Дукът прояви към този сеньор всички любезности, като му подари пари, дрехи и коне и по този начин спечели доверието му. Хората на Орсини бяха толкова наивни, че отидоха в Сенегалия и попаднаха в ръцете му. С избиването на главатарите им и с привличането на привържениците на Орсини Дукът положи добри основи за могъществото си. Той владееше цяла Романя и Урбинското дукство и се радваше на привързаността на тяхното неселение, което вече бе започнало да вкусва благополучието си. И тъй като тази постъпка заслужава да бъде оповестена и подражавана, аз не искам да я отмина с мълчание.

След като превзе Романя и видя, че тя се управляваше от владетели, които по-скоро обираха поданиците си, отколкото да се грижат за тях, и че вследствие на взаимното си неразбирателство бяха неспособни да се справят с разбойниците, с най-разнообразните размирици, той прецени, че за да омиротвори и подчини тази страна трябва да й създаде добро управление. Назначи за управител Рамиро де Орко^[4] — жесток и енергичен човек, на когото даде широка власт. Той за кратко време я омиротвори и обедини, като с това се прослави. След това разбра, че не е необходима толкова строга власт, защото с нея може да предизвика омразата на народа. Създаде в центъра на провинцията граждански съд, в който всеки град имаше свой представител. Съдът се председателстваше от най-почтения човек. Понеже знаел, че миналите жестокости са пробудили известна омраза срещу него, за да я премахне и да спечели народа, поискал да покаже, че не е участвал в извършените жестокости и че всички те трябва да се припишат на жестоката природа на управителя. И затова наредил да го убият. Управителят бил съсечен на две и една заран изложили тялото му на площада на Чезена, като поставили до него един дръвник и окървавен нож. Това жестоко зрелище извикало у зрителите едновременно задоволство и изумление.

С укрепването на войската и смазването на съседните неприятели, които можеха да му навредят, Дукът отчасти преодоля настоящите опасности и се почувствува мощен. За да може да продължи и разшири завоеванията си, той трябваше да се осигури откъм френския крал, който, макар и късно, осъзна грешките си и не би допуснал засилването му. Дукът започна да търси нови съюзници и да се държи двусмислено по време на похода на френските войски към неаполското кралство против испанците, обсадили Гаета. Дукът смяташе да се предпази от французите и сигурно щеше да успее, ако Александър беше жив. Такива бяха неговите действия по отношение на настоящите дела.

Що се отнася до бъдещите, преди всичко той се боеше, че новият папа няма да бъде настроен приятелски към него и ще се опита да отнеме наследеното от баща му. За да предотврати това, той намисли да прибегне към следното — да изкорени родовете на всички малки владетели, които беше ограбил, за да отнеме на папата възможността да ограби самия него; да привлече на своя страна всички римски благородници, за да може чрез тях да обуздава папата; да постигне колкото се може по-голямо влияние в кардиналската колегия и да разполага с нея. Накрая, преди да е умрял баща му — да завоюва такава власт, че да може да устои със собствени сили срещу едно първо нападение.

От тези четири намерения до смъртта на баща си можа да осъществи три. Оставаше му още малко да осъществи докрай и четвъртото. Действително между владетелите, които беше ограбил, малцина успяха да избегнат ножа му. Той беше спечелил римските благородници и завладял кардиналската легия. Що се отнася до новите му владения, той вече господстваше над Перуджа и Пиомбино, имаше под свое покровителство Пиза и възнамеряваше да завладее Тоскана. Не се боеше и от французите, които бяха прогонени от испанците от неаполското кралство. И французите и испанците се стремяха да нападнат Пиза. При тази ситуация той можеше да я нападне. Отчасти от страх, отчасти от омраза към флорентинците Лука и Сиена щяха да му се предадат. Флорентинците щяха да изпаднат в безизходно положение. Ако същата година не беше умрял баща му, той щеше да осъществи плановете си, да се справи сам и да не зависи от щастието и силата на другите, а от собственото си могъщество и смелост.

Но Александър умря^[5] след като бяха изминали едва пет години, откакто Валентино започна да върти сабята. Той остави на сина си само Романя със здрави основи, а останалите държави висяха във въздуха между две извънредно силни неприятелски войски; освен това Валентино беше смъртно болен. Дукът беше толкова смел и решителен, знаеше тъй добре с какво хората се привличат или отблъскват и толкова устойчиви бяха основите, които той бе съумял за толкова късо време да положи, че ако нямаше срещу себе си онези войски или беше здрав, щеше да преодолее всички затруднения. Доказателство, че положените от него основи са били добри, е това, че Романя му остана вярна и го чака повече от месец. В Рим, полужив, той беше в безопасност и макар че в града влязоха Балиони, Вители и Орсини, никой не се вдигна против него. После, ако той не успя да направи папа този, когото искаше, поне не позволи да стане папа онзи, когото не искаше. Но ако след смъртта на баща си беше здрав, щеше лесно да се справи с всичко. През деня, когато беше провъзгласен папа Юлий II, той ми каза, че премислил всичко, което би последвало от смъртта на баща му, и че на всичко е намерил изход, но не му е минавало през ум, че след смъртта на баща му самият той ще бъде смъртно болен.

Като имам предвид всички негови дела, аз не бих могъл да го упрекна в нищо, напротив — смятам, че той може да послужи за образец на подражание на всички, които са се домогвали до властта чрез щастието и оръжието на други. Надарен с велика душа и изпълнен с велики намерения, той не можеше да действува по друг начин. За осъществяването на плановете му попречиха преждевременната смърт на баща му и неговата болест. И тъй, не може да намери по-ярки примери от делата на Борджия оня, който намира за нужно в едно ново княжество да се предпази от неприятелите, да спечели приятели, да победи чрез силата или хитростта, да накара народа да го обича и да се бои от него, да бъде следван и почитан от войниците, да смаже онези, които могат или са длъжни да му вредят, да смени старите начини на управление с нови, да бъде едновременно строг и милостив, великодушен и либерален, да премахне ненадеждната войска и да създаде на нейно място друга, да поддържа приятелски отношения с князете и кралете, така че те да му помагат с радост и да го оскърбяват с предпазливост.

За грешка на Борджия може да се сметне само изборът на Юлий II. Както казах, той не можеше да наложи за папа онзи, когото искаше, но можеше поне да отхвърли предложения и затова не трябваше да се съгласява да бъде провъзгласен за папа който и да е измежду кардиналите, които бе обиждал и които, станали папи, щяха да се боят от него. Хората вредят на другите или от страх, или от омраза. Обидените от него кардинали бяха Сан Пиетро ад Винкола, Колона, Сан Джорджино, Асканио; всички други, ако станеха папи, щяха да се боят от него.^[6] От тях трябва да изключим само руанския кардинал и испанците. Първият беше много силен, защото имаше зад себе си Франция, а с втория го свързваха не само расови, но и роднински и приятелски връзки. Дукът трябваше да наложи за папа някой кардинал-испанец. Това беше невъзможно и трябваше да се съгласи да бъде провъзгласен руанския кардинал, а не Сан Пиетро ад Винкола. Греши оня, който мисли, че новите благодеяния са в състояние да заличат в паметта старите обиди. Духът сгреши с този избор и това стана причина да се провали напълно.