Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Principe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (04.12.2007)
Корекция
NomaD (2 декември 2007 г.)

Издание:

Еспас-2007, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXII
ЗА СЪВЕТНИЦИТЕ НА ВЛАДЕТЕЛЯ

За всеки владетел е особено важен изборът на министрите му. Те могат да бъдат добри или лоши, според благоразумието на владетеля. За ума на всеки владетел може да се съди по хората, които го заобикалят. Когато те отговарят на заеманото от тях положение и са верни, владетелят е умен. Когато не отговарят на заеманото положение, тогава не можем да имаме високо мнение за владетеля, защото основната си грешка той прави при този избор. Който е познавал Антонио да Венафро[1], министър на Сиенския княз Пандолфо Петручи, не би могъл да не прецени Пандолфо като много умен, щом е избрал толкова даровит министър.

Има три вида хора: едни, които сами постигат това, което са искали да разберат; други, които могат да разберат онова, което другите са проумели; и трети, които не са способни да разберат нито сами, нито чрез другите. Първите са превъзходни, вторите — добри, а третите безполезни. Безспорно Пандолфо е принадлежал, ако не към първите, то поне към вторите. Защото, когато някой умее да различава доброто или злото, което някой върши или казва, макар и да не е изобретателен, може да различи добрите или лошите дела на министъра си, като ги похвали или осъди. Тогава министърът разбира, че не може да излъже владетеля и му служи вярно и предано.

Лесно можеш да разбереш какъв е министърът като си послужиш с едно безпогрешно средство. Когато той мисли повече за себе си, отколкото за тебе и се ръководи главно от личната си изгода, можеш да си уверен, че такъв човек не е за министър и не трябва да му се доверяваш. Министърът не бива да мисли никога за себе си. Владетелят, за да накара министъра да постоянства в старателната си и вярна служба, трябва да го награждава с почести, пари и длъжности. Така ще свикне с мисълта, че не може да съществува без него и да се страхува от всяка промяна, която би засегнала господаря му. Само така между владетеля и министрите могат да се установят отношения на доверие и преданост. В противен случай краят винаги ще бъде печален за едните, или за другите.

Бележки

[1] Антонио де Венафро — прочут законодател и дипломат, роден през 1459 г., умрял в 1539 г.