Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il Principe, 1513 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- М. Г. Янков, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Философски текст
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (04.12.2007)
- Корекция
- NomaD (2 декември 2007 г.)
Издание:
Еспас-2007, 1991 г.
История
- — Добавяне
ГЛАВА XVII
ЗА ЖЕСТОКОСТТА И МИЛОСЪРДИЕТО И ЗА ТОВА ДАЛИ Е ПО-ДОБРЕ ДА БЪДЕШ ЛЮБИМ ИЛИ ДА ВЪЗБУЖДАШ СТРАХ
Владетелят трябва да се стреми да се прослави като милостив, а не като жесток, но да внимава да не прилага зле милосърдието си. Цезар Борджия се славеше като жесток, но благодарение на жестокостта си внесе ред в Романя, обедини я, омиротвори я и внуши покорност към властта си. Ако преценим внимателно, ще установим, че е бил много по-милостив от флорентинците, които, за да не ги считат жестоки, допуснаха да бъде разрушена Пистойя.[1] Владетелят не трябва да се бои, че ще го сметнат за жесток, щом това му помага да държи поданиците си единни и верни. С малкото неизбежни жестокости, които ще извърши, той ще бъде много по-милостив от други, които с прекомерната си снизходителност насърчават безредиците, от които се пораждат убийствата и грабежите. Безредието засяга целия народ, а жестокостта на владетеля засяга отделни личности. Новият владетел не може да избегне жестокостта, защото новите владения са препълнени с опасности. Така Вергилий извинява жестокостта на Дидона, към която била принудена да прибегне, за да запази престола си, защото не го е наследила от дедите си, и чрез нейната уста казва:
Res dura, et regni novitas me talia cogunt
Moliri, et late fines custode tueri.
(Младо е моето царство и нуждата само ме кара
тъй да постъпвам, нашир да пазя с гранична охрана.)[2]
Все пак владетелят трябва да бъде твърд в увереността си и в постъпките си и не трябва да се страхува от самия себе си, да действува умерено с внимание и човещина, но така, че предоверяването да не го направи непредпазлив, а голямата подозрителност да го направи непоносим.
Възниква въпросът дали е по-добре владетелят да бъде любим, отколкото да възбужда страх. Някои отговарят, че е желателно едновременно и едното и другото. И тъй като тези качества са несъвместими, ако се наложи да се избира, трябва да се предпочете да внушава страх. Хората по природа са неблагодарни, променливи, лицемерни, страхливи и сребролюбиви. Докато извличат от тебе облаги и нуждата да прибегнеш до услугите им е далече, те са ти верни и ти предлагат кръвта си, имота си, живота и децата си, но усетят ли, че тази потребност се приближава, веднага ти обръщат гръб. Владетел, който се доверява на уверенията им и не предприема нищо, за да се подсигури рискува да се провали. Не може да се разчита на приятели, които се печелят с пари, а не с величието и благородството на духа. Хората с по-малко колебание отиват против владетел, който буди обич, отколкото против такъв, който буди у тях боязън. Обичта се крепи върху връзката на признателността, но тя лесно се къса когато изгодата го налага, защото хората са лоши по природа. Боязънта се крепи върху страха от наказанието, а той никога не напуска човека. Владетелят трябва да предизвика в поданиците си боязън, та ако не спечели обичта им, да избегне омразата им. Най-доброто за владетеля е да се боят от него, без да го мразят, а може да го постигне винаги, стига да не посяга на имота и жените на гражданите си. Дори когато му се наложи да прилага смъртно наказание, трябва да спазва произнесената присъда и да изложи основанията си, но винаги да внимава да не посегне върху имота на осъдения. Хората забравят по-лесно бащината си смърт, отколкото бащиния си имот. Който реши да живее с грабежи, винаги ще намери основания да посегне на чуждия имот. Основания за проливане на кръв се намират по-трудно или изобщо липсват.
Когато владетелят стои начело на многобройна войска, не трябва де се безпокои, че го смятат за жесток. Благодарение на тази слава ще може да държи войската си в подчинение и да я отклони от стремеж към разединение. Достойно за уважение у Анибал е и това, че командвал (и то в чужди земи!) извънредно голямата и разнообразна по състав войска с такава ловкост, че не допускал да възникне каквото и да е безредие както по време на успехите си, така и по време на неуспехите си. Това може да се обясни само с безчовечната му жестокост, която заедно с другите му безбройни качества, карала войниците му да го почитат и да се боят от него. Ако не е бил жесток, останалите му качества нямало да бъдат достатъчни, за да вдъхне уважение и респект у войниците. Някои недотам разсъдливи писатели от една страна се възхищават от делото му, а от друга осъждат жестокостта му, благодарение на която го е осъществил.
Че наистина другите му качества са били недостатъчни, ни убеждава примерът със Сципион[3], един от най-великите пълководци в историята. Той се отнасял много снизходително към войските си, които предвождал в Испания, и те свикнали на безредия, докато накрая се разбунтували. Заради това е бил упрекнат в сената, от Максим Фабия и бил наречен рушител на римската войска. Пак поради добротата си Сципион не наказал едни от легатите си, който разорил локрейците. За да го оправдае в сената един сенатор казал, че имало хора, за които е по-лесно да не грешат, отколкото да наказват тези, които са сгрешили. Ако Сципион беше пълновластен вожд до края на живота си, тази негова снизходителност щеше да го погуби. Понеже над него стоеше сената, това негово вредно качество не само, че не му навреди, но дори му донесе слава.
В заключение ще кажа, че понеже хората обичат по своя воля, а се боят от волята на княза, мъдрият трябва да се обляга на онова, което е в ръцете му, като внимава най-вече да не си навлече омразата на народа си.