Николо Макиавели
Владетелят (13)

ГЛАВА XII
ЗА РАЗЛИЧНИТЕ ВИДОВЕ ВОЙСКА И ЗА НАЕМНИТЕ ВОЙНИЦИ

Дотук разгледах подробно различните видове владения, за които още в началото на това съчинение си бях поставил задача да говоря. След това изследвах отчасти причините за благополучието и злополучието им и начините, по които мнозина са се опитвали да завладеят и запазят държавите. Остава ми да разгледам в общи линии различните начини за защита и нападение, които могат да се използват във всяко от тях.

Вече казах колко е важно за всеки владетел да положи държавата си на добри основи, защото в противен случай тя е обречена на гибел.

Главните основи, на които се крепят всички стари, нови и смесени държави, са добри закони и добри войски. И понеже не може да няма добри закони там, където има добри войски, и където има добри войски, винаги има и добри закони, аз ще отмина въпроса за законите и ще се спра само на войските.

Войските, с които един владетел брани държавата си, са: собствени, наемни, спомагателни или смесени. Наемните и спомагателните войски са безполезни и опасни. Който крепи държавата върху наемните войски, никога няма да бъде сигурен, понеже те са несплотени, амбициозни, недисциплинирани и вероломни. Те проявяват безстрашие сред приятелите си, а се боят от неприятелите си и нямат страх от Бога, нито честно отношение към хората. Владетелят може да бъде сигурен докато не е нападнат. Нападнат ли го, поражението е неизбежно. В мирно време държавата се ограбва от тези войски, а по време на война — от неприятеля. Не би могло да бъде по друг начин, защото тези войски се предоставят на услугите ти за малко възнаграждение, което не е достатъчно да ги накара да жертват живото си за теб. Те искат да служат, когато не воюваш, но когато се обяви война, те се разбягват или си отиват. Това не е трудно да се докаже, защото днешната разруха на Италия се дължи единствено на това, че много години се е осланяла на наемни войски. Отначало те проявиха известни заслуги и на мнозина се сториха смели, но щом нахлуха чуждите войници, стана ясно колко струват. Това е причината, поради която кралят на Франция Карл лесно завладя Италия с парче тебешир.^[1] И ония, които казваха, че причината за това са били нашите грешки, казаха самата истина. Само че грешките не бяха тези, които сочеха те, а които посочих аз. Понеже грешките бяха извършени от князе, те трябваше да изпитат горчивите последици.

Кои са лошите страни на наемните войски? Началниците на тези войски могат да бъдат даровити или не; ако са даровити, не бива да им се доверяваш, защото те винаги се стремят да заграбят повече власт за себе си, като подтискат тебе или другите, които ти не би желал да бъдат подтиснати. Ако не са даровити, обикновено рушат държавата.

Може някой да възрази, че всеки началник независимо дали е наемен или не, щом държи войската в ръцете, си ще постъпи по същия начин. Ще кажа, че войските са в услуга на някой княз, или на някоя република. В първия случай князът трябва лично да води войските си. Във втория — републиката изпраща свой гражданин и ако не е способен, го заменя с друг, а ако е способен, го държи в такава зависимост, че да не може да надвиши правата си.

От опит се знае, че много държави, републики или княжества, са постигнали големи успехи, когато са се облягали на собствените си сили, докато наемните войски само са им вредили. Ще добавя също, че републиките, които се крепят върху собствени войски, попадат много по-трудно под властта на един техен съгражданин, отколкото, ако разчитат на наемни войски. Рим и Спарта в продължение на цели векове са били въоръжени и свободни. И швейцарците днес са напълно свободни, защото са добре въоръжени.

В древността с наемни войски са си служили картагенците, които, макар че имали свои граждани за началници, след свършване на първата война с Рим, без малко щели да попаднат под властта на наемните войски. Тиванците, след смъртта на Епаминонд,^[2] назначили за военачалник Филип Македонски,^[3] който, след като победил враговете им, ги подчинил на властта си. След смъртта на дук Филип^[4] миланците повериха на Франческо Сфорца^[5] да води войските им срещу венецианците. След като победи венецианците при Караваджо, той се съюзи с тях, за да подтисне миланците — своите господари. Неговият баща Сфорца, който командвал войските на неаполската кралица Джована, неочаквано я напуснал и тя била принудена да потърси подкрепата на Арагонския крал, за да не загуби кралството си. Ако някой възрази, че венецианците и флорентинците са разширили владенията си като са си служили с наемни войски, чиито началници винаги са ги защитавали и никога не са се опитвали да станат техни князе, ще отговаря, че флорентинците са били облагодетелствани от съдбата. От началниците, от които са могли да се боят, едни не са победили, други са срещнали съпротива, а трети са насочили амбициите си другаде. Между първите може да бъде поставен Джон Аукут,^[6] чиято вярност, благодарение на военните му успехи не е била поставена на изпитание, но за всеки е ясно, че ако е победил, флорентинците са щели да попаднат под негова зависимост. Сфорца и привържениците на Брачио^[7] са враждували помежду си и постоянно са се дебнели едни друг. Франческо насочил амбициите си към Ломбардия и Брачио — срещу църквата и неаполското кралство.

Ще спра вниманието ви на това, което се случи неотдавна. Флорентинците повериха войските си на Паоло Вители — един извънредно умен мъж, който от обикновен гражданин можа да се издигне толкова високо и да завоюва велика слава. Ако той беше превзел Пиза, никой не може да отрече, че флорентинците шиха да попаднат под негова зависимост. Ако попаднеше на служба при противниците им, те щяха да бъдат загубени, а ако го оставеха на служба при себе си, трябваше да му се подчинят. Славата и щастието съпътствуваха венецианците докато водеха войните със свои хора (както беше до прехвърлянето на войните на суша); — тогава проявяваха еднаква храброст както благородниците, така и въоръженият народ. Щом започнаха да се бият на суша, изгубиха храбростта си и последваха примера на останалите държави в Италия.

В началото, благодарение на славата си и поради това, че малко воюваха по суша, те не се бояха от началниците си, но щом битките се прехвърлиха повече на суша под водителството на Карминуола^[8], те веднага разбраха грешката си. Като разбраха колко е смел и ловък този човек, който победи миланския дук и от друга страна, като се убедиха, че води войната твърде неохотно и не могат да се надяват на победа, те решиха да се избавят от него. Ако го уволняха, щяха да загубят завоюваното, затова бяха принудени да го убият. После венецианците имаха за военачалници Бартоломео да Бергамо, Роберто да Северино, граф ди Пителиано^[9] и др., които ги караха по-скоро да се боят, че ще загубят, отколкото да се надяват, че ще спечелят. Опасенията им се оправдаха по-късно, когато при Вайла^[10] за един ден загубиха това, което бяха завоювали с толкова мъка в продължение на осем века. Завоеванията с наемните войски са бавни и незначителни, а загубите са внезапни и изумителни.

Тези примери ме накараха да заговоря за Италия, която дълги години е била управлявана с наемни войски. Искам да изясня въпроса с наемните войски по-подробно, та като се види произхода и успехите им, да може по-лесно да се намери лек против тях.

На първо място трябва да отбележа, че щом през последните години империята започна да губи почитта, с която се ползваше в Италия, и светската власт на папата се засили, страната беше разделена на малки държавици. Повечето от големите градове се разбунтуваха против своите владетели, които по-рано, облагодетелствувани от императора, ги държаха в робство. Папата ги подпомогна, за да засили светската си власт.

Управлението на други градове беше поверено на техните граждани. Така Италия попадна в ръцете на църквата и на няколко републики. Управляващите духовници и граждани не разбираха от военно изкуство и започнаха да си служат с чуждестранни наемни войски. Първият, който създаде популярност на този род войска, беше Албериго да Конио, романец. От неговата школа излязоха и Брачно и Сфорца, които на времето си бяха неограничени господари в Италия. След тях дойдоха другите, които в наше време ръководиха войските в Италия. И благодарение на способността и ловкостта им Италия беше пребродена от Карл, ограбена от Людовик, подтисната от Феранд^[11] и опозорена от швейцарците.^[12] Тези военачалници, за да станат пълни господари на Италия, най-напред започнаха да пренебрегват пехотата и да дават предимство на своите войски. Те сториха това, понеже, от една страна, не разполагаха с княжества, и от друга — защото се издържаха само от войната и не можеха да предприемат нищо само с една малка пехота, нито да издържат многочислена войска. Предпочетоха да издържат една малочислена и добре поддържана кавалерия. Така числото на пехотинците стана 2000 срещу 20 000 кавалеристи. При това, за да направят занаята си по-лек и по-малко опасен, те се споразумяха да не се избиват при схватките, а да се задоволят само с пленници, които после да си разменят без глоби. Нощем не нападаха, обсадените не се опитваха да си пробият път, не ограждаха лагерите си с плетове и ями, не воюваха през зимата. Тези военни порядки, създадени за да се намалят опасностите и трудностите за войниците, станаха причина за заробването и опозоряването на Италия.