Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Principe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (04.12.2007)
Корекция
NomaD (2 декември 2007 г.)

Издание:

Еспас-2007, 1991 г.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА V
ЗА ТОВА КАК ДА СЕ УПРАВЛЯВАТ ГРАДОВЕТЕ И ДЪРЖАВИТЕ, КОИТО ПРЕДИ ЗАВОЮВАНЕТО ИМ СА СЕ УПРАВЛЯВАЛИ ПО СОБСТВЕНИ ЗАКОНИ

Когато завоюваните държави са свикнали да живеят по собствени закони и свободно, три са начините, по които завоевателят може да ги запази: първият е да ги разруши напълно; вторият — да се засели да живее в тях и третият — да ги остави да живеят по своите закони, като им определи данък и създаде в тях управление от малцина, които да поддържат приятелско отношение към завоевателя. Управителите знаят, че създаденото от завоевателя управление не може да съществува без приятелството и силата му и са принудени да вземат всички мерки, необходими за запазване на властта му. Един град, който е свикнал да живее свободно, по-лесно може да бъде запазен чрез неговите граждани, отколкото чрез каквото и да е друго средство. За пример ще посоча спартанците и римляните. Спартанците управлявали Атина и Тива[1] с малобройно правителство, но изгубили двата града.

Римляните, за да запазят Капуа, Картаген и Нуманция ги, разрушили и не ги изгубили.[2] Те решили да владеят Гърция както са я владели спартанците и я оставили да се управлява със собствените си закони и да живее свободно. Това средство не им донесло успех и се принудили да смажат много градове и държавата. Следователно, новозавоюваната държава може да се запази само с едно средство — унищожаването. Владетелят, който завоюва град, свикнал да живее свободно, и не го унищожи, рискува самият той да бъде унищожен. Там народът винаги ще се бунтува в името на свободата и старите си порядки, които не могат да бъдат заличени от паметта му нито от времето, нито от благодеянията. Каквито и мерки да се вземат, не се ли разединят или разпръснат жителите, те не забравят свободата и предишното си управление и при всеки удобен случай се опитват веднага да го възстановят. Така се случи в Пиза след близо стогодишно флорентинско робство.[3]

Когато градовете или държавите, които владееш, са привикнали да живеят под властта на владетел, чиято род е унищожен или прекъснат, можеш по-лесно да спечелиш поданиците и да се подсигуриш. Те вече са свикнали да се подчиняват, лишени са от стария си владетел, а е много трудно да се споразумеят за избирането на нов, при това не умеят да живеят свободно и неохотно вземат оръжието.

В републиките съществува повече жизнен кипеж, повече омраза, по-силно желание за мъст. Споменът за предишната им свобода не ги напуска, нито може да ги напусне и тогава най-сигурното средство е да ги унищожиш или да се заселиш в тях.

Бележки

[1] От 404 до 403 г. пр.н.е., след Пелопонеските войни, Спарта налага на Атина управлението на 30-те тирани. През 403 г. Атина придобива свободата си. Проспартанското правителство в Тава е на власт от 382 до 379 г. пр.н.е. когато е смъкнато от Пелпоид и Епаминонд.

[2] Вследствие въстанието на Капуа срещу римляните, след битката при Кана в 216 г. пр.н.е., му е била отнета автономността; Картаген е разрушен през 146 г. пр.н.е., а Нуманция (Северна Испания) е разрушена през 133 г. пр.н.е.

[3] През 1405 г. флорентинците закупуват Пиза от висконтите. Въставайки през 1494 г. срещу господарите си, Пиза е освободена, но през 1309 г. изпада отново под господството на Флоренция.