Димитър Кирков
Любов в ада (8)

VIII

Уроците обаче вървяха трудно. В стаичката, пълна с все още непродадени вехтории на чичо Йона, беше студено, неизбърсаната прах се бе размекнала от влагата и всички предмети лепнеха, покрити сякаш с невидима ципица кал. Гнусно беше да се пипат и Дионисий предпазливо опря лакти на неразтребената маса. Не му се искаше ни да мисли, ни да чувства, като че мозъкът и сърцето му бяха обвити в подобна лепкава ципица. Добре бе да пийне нещо, но какво?! В мраморната кутийка бяха останали пет-шест дребни банкноти и пак трябваше да търси купувачи. А ценните неща се разпиляха вече, запазили се бяха евтинии, пък и кой ли търсеше антики в това несигурно време. За да свързва двата края след смъртта на баща си, Дионисий беше разпродал и повечето книги, в шкафа отдели стотина тома само, с които не искаше да се разделя. Искам — не искам, помисли момчето, кредитът в гостилницата трябва да се плаща на първо число, а и на Милка Сърцайова непременно ще върна заема. Без грижите и наглежданията на леля си Милка той бе съвсем загубен и не биваше в никакъв случай да злоупотребява с добрината й.

Техните къщи бяха на различни улички, но дворовете им се свързваха чрез буренясало старо пожарище. Откъм парцела на Ралеви имаше останки от рухнал зид, спотаен лете под бъзе и коприва, и тъкмо по неговите улегнали камъни Милка Сърцайова се явяваше при Дионисий, криеше, изглежда, от други хора своите посещения. Докато чичо Йона беше жив, тя, разбира се, не се мярваше в дома му, както въобще не гостуваше никому. Те едва ли се и познаваха, освен дето се бяха виждали по Хълма. Иначе старият антиквар не я споменаваше презрително, дори веднъж, като стана нещо дума за съседката, чичо Йона се произнесе, че това е достойна жена, наистина, паднала на младини поради бедност и слабост, но създание, което е имало волята да се изтръгне от порока и да поеме самотния път на непризнатата добродетел.

Дионисий беше чувал за нейното минало в „Двата гълъба“, украсено от мълвите на възрастните и от момчешките плещения в махалата. И когато тя му похлопа за пръв път на ниското прозорче, след четиридесетте от погребението на чичо Йона, той се втрещи от изненада и смущение. Остро и ясно подозрение разблъска сърцето му. Добре, че не направи някаква грешка, добре, че се сети за думите на баща си! Ала и Милка не го остави да се колебае, веднага заговори строго и загрижено, че знае бедата му, знае какво е да си сирак и да си самичък. Всякакви неща стават с човека, дето не ги е предвиждал, както и тя не е предвиждала, че сама ще дойде в чуждата къща. Не си малък вече, твърдо приказваше съседката, но още не си стъпил на краката си и имаш нужда от помощ, не се срамувай. Я дай каквото има да се изпере, да се зашие. Ученик си, спретнат трябва да си и да не вземеш да се подлъжеш да напуснеш училище! Колко имаш до края? Като свършиш тая година, още една? Добре, малко е. Стискай зъби, всичко ще се оправи, няма да те оставят хората.

Дионисий припряно отвръщаше, че не е трудно, все ще бута някак, свикнал е да домакинства, а тая наближаваща петдесетте жена усети, изглежда, че той се бои от нея, че ще се стеснява пред другите от помощта й и както гледаше настрани с тъмните си безизразни очи, рече:

— Майка мога да съм ти, момче.

Майка! Дионисий никога не бе имал майка, като че ли се бе родил от въздуха, нито някога жена беше прекрачвала в стаичката на баща му. Сега, след загубата на единствения си близък човек, потиснат и самотен, той бе разтърсен от думата на Милка Сърцайова. Майка! Дълбок спазъм сви гърдите му и момчето мъчително изхлипа. Сълзите, сдържани днес на панихидата, избликнаха на бързи талази и той се загърби към прозореца да не го гледа жената. Питал беше, питал беше отдавна коя е майка му и къде е.

— Мъченица! — рече тогава чичо Йона. — Светица и покойница! Млада беше, далече… Смъ… Славка се казваше — наведе той поглед и след малко заклинателно завърши: — Това е всичко, сине, и повече не питай, та да не мъчиш напразно и себе си, и мене!

По-късно чичо Йона му довери, че и той не му е ро̀ден баща, прибрал го, отгледал го. От мен да го чуеш, не от улицата!

Опрял чело на стъклото, Дионисий дълго, безпомощно плака и за стария, и за себе си, и за незнайната си майчица, а зад него Милка Сърцайова плахо подсмърчаше — и от нейните очи се проляха сълзи. Може би и тя плачеше за себе си, защото не го докосна, не погали мократа му буза и с дума не го утеши. Преди момчето да се съвземе, Милка се разшета, изми паниците, смени чаршафа и свърза бохчица за пране. От тоя ден на Дионисий се струваше, че тя се грижи за него като майка, защото момчето нямаше с какво да сравни нейното постоянно, но малко хладно милосърдие.

Беше й дал ключ и тя идваше да чисти стаята, когато го няма. След нея Дионисий намираше на леглото изгладеното си бельо и понякога из гънките на дрехите прошумоляваше банкнота. Той се дразнеше от тия подаяния, скачаше да връща парите, а Милка Сърцайова го срещаше без усмивка, затворена и непреклонна пред неговото горещене. Ще ми ги върнеш друг път, запиши си ги някъде, ако искаш, говореше тя, и момчето винаги си тръгваше с банкнотата в джоба.

— От къде на къде ще ми даваш! — тросна се той веднъж. — Знаеш, продавам това-онова, живее се. Да не си милионерка?! И откъде ги имаш тия пари, лельо Милке, че да ми даваш?! — Недоизрекъл последните думи, той се сепна от своята неволна грубост. Неловко беше да се пита за произхода на чужди пари, в произхода на всички пари му се струваше, че има нещо отблъскващо, камо ли на нейните! „Откъде ги има?! Ясно откъде!“ — Исках да кажа… — измънка той, — и ти не разполагаш…

— Наследство получих — тихо, без да се смути отвърна жената. — Не ме мисли ти мен и не си въобразявай…

Странна беше тая Милка Сърцайова. Уверено и строго говореше тя с него за простите неща от домашната му подредба, но питаше ли я сам Дионисий нещо, объркваше се, сякаш не го бе разбрала. Може би се разсейваше в свои си мисли, може би навик имаше да отбягва чужди въпроси? Не се гневеше, не се и радваше, равно и сдържано идваше и си отиваше, оградила се беше с нещо непроницаемо и най-малко за себе си приказваше — здрава ли е, болна ли е, има ли нужда от услуга. Дионисий бе свикнал с нея, но тя, навярно, не свикваше, защото, като се случеше да се докоснат в тясната стаичка, Милка бързо и гнусливо се отдръпваше, не го канеше и в дома си, а когато се разделяха, често прекръстваше въздуха като калугерица. След онзи плач в началото за майка и баща не подговори, ала странни думи изпускаше, отвеяни, като за друг човек.

През зимата Дионисий се беше простудил и цял ден лежа сам с температура. Надвечер треската се засили и той ту се унасяше в плитък сън, ту се съвземаше във влажната постеля, вслушвайки се не иде ли леля му Милка. Усети я седнала на ръба на кревата и преди да се размърда, чу нейното сдържано вайкане:

— Ох, ох, ох, да те види баба ти, в гроба ще се обърне! Ох, Богородице, спаси грешницата!

— А? Ти ли си? — отвори очи Дионисий. — Какво? Каква баба? Пий ми се…

— Не спиш ли?! Видиш ли, като ходиш гол! — с неузнаваем, сърдит глас рече жената. — Ей сега, сега ще те разтрия и ще ти светне пред очите. — Тя пъхна ръка под завивката. — Дай, стани да сменя чаршафа. Не, чакай първо да запаля печката! Само пневмония ти трябва сега! Ех, щурчо, щурчо…

Като се позатопли стаята, Милка сръчно го съблече, но едва-едва допираше гърба му с върха на пръстите си, камфоровият спирт се разливаше неприятно към кръста и жената най-сетне се престраши, така го подхвана, че кожата на цялото му тяло пламна и през нощта температурата спадна.

По-късно Дионисий все пак я попита за бабата. Милка Сърцайова се поразсея, заметна се с пелеринката си да върви и на повторния въпрос хладно отвърна:

— Забравила съм. Сънувал си май. Каква баба? Бабини деветини някакви…

Дионисий беше сигурен, че не е сънувал.

— Лельо Милке, да не би… — доближи я той, търсейки да улови тъмния й поглед.

— Нищо не знам! Не се лови за сламка! — ядно каза жената, застанала вече на прага. — Тогава не живеех тук, нали ти видях кръщелното. Щом се върнах, и купих къщата на Антов — мога да ти покажа нотариалното. Между двете дати има към година! Откъде ще знам?! Мене не питай, пък и защо ти е да питаш — голям си. И не си въобразявай… Станалото — станало, живей! Човек не си знае орисията! И късмета! Всеки един!

Дионисий Йорданов Ралев не й беше показвал кръщелното си свидетелство. Ровила ли е да търси, случайно ли й е попаднало? От друга страна, личеше си, че леля му Милка се бе готвила за тоя отговор. Документи беше сверявала, дати съпоставяла… Подобни въпроси момчето повече не зададе, но Милка пак се изпускаше, тъкмо тя питаше, сякаш го бъркаше с някого. Като за Яким Златев например.

— Идваше ли при чичо Йона? Дрънкаше ли пияницата? — подхвърли тя веднъж.

— Кой Яким Златев? — не разбра веднага Дионисий.

— Абе има такъв… — с отвращение рече жената.

— Ха̀! — сети той и се засмя. — Оня плужек, дето бил служил в полицията? Нее! Какво, книги ли да купува?

— Не, не, не! — бързо и оживено го прекъсна Милка. — Не от полицията, не! За друг си мислех. Не го познаваш, не. Както и да е.

Неясно остана все пак за кого питаше Милка Сърцайова и защо. Името ли сгреши на Яким Златев, за чичо Йона ли нямаше представа какъв човек е, че да го смята близък на оня тип? Дионисий вдигна рамене и забрави разговора и вече почти не обръщаше внимание на тия малко смахнати въпроси на леля си Милка. Всъщност те бяха редки, а иначе жената не забравяше да разтреби и почисти, да го изпере и изглади, да донесе топла гозба и да пъхне някой лев за дребни харчове. Единствен път Дионисий сам й поиска пари — за тетрадки и учебници, когато антикварната книжарничка на бай Ардашес беше затворена и момчето нямаше на кого да продаде някоя от вехтите книги на чичо Йона. С уговорката обаче да върне парите непременно! Крайно време беше вече, втори месец се точеше…

Дионисий стана и без да се колебае, измъкна от шкафа един дебел том, на който бе дошъл редът. Няма да стигне — смръщено разлисти страниците той. — И заема, и да купя нещо, и на Милетко стоте лева! След това изсипа учебниците си на кревата и като наблъска чантата с толкова книги, колкото да я закопчее, се запъти към дюкяна на бай Ардашес.

Ония мисли, които одеве беше спрял с усилие, сякаш само чакаха да тръгне, за да запъплят и те в главата му. Не, не може да замижи, не може да забрави сценката! Напразно Юлика я замазваше. И тя няма да я забрави! Как ли не се разсмя? От съжаление сигурно! Добре поне, че не яде бой. Спаси го! Укроти бика! И защо го унизи онова животно? От глупост ли, сестра си ли ревнува? Сетил се! Да ме покаже колко струвам! Защо ли не му врътнах два шамара, пък да ме беше убил… И аз! Езика си бях глътнал! Така ми се пада!

И Дионисий си представи как е изглеждал в трапезарията пред Юлика и слугинята. Запотен, в излинялата зеленикава риза, жалък слабак, разглобена играчка от Милетко. И как го ощипа само, как го изненада, че не можа да се сдържи и квикна подобно мъник, настъпен по опашката. Като пиле ме оскуба, перце по перце! — все повече задълбаваше Дионисий, подтичвайки с дебелата чанта под мишница. Пред очите му стоеше това полуживо пиле, накокошинено, с притворени клепачи, два къси дебели пръста хващаха перото и — хръц! — пилето изкрякваше жалостиво, перушината капеше по огледалния паркет в трапезарията и малко по малко се откриваше синьо-жълтеникавата пъпчива кожа, хилавата трътка, недоразвитите дребни крилца. „Иска да се доохрани голишарът!“ — лакомо се облизваше Живка с плоското лице, а двата пръста посягаха пак: хръц! хръц! Пекторалисът му е слаб! Пекторалисът… — хръц! Аах! — на Дионисий му се плачеше от срам. — Пекторалис! Каква анатомична дума, какъв позор! Сякаш наистина го бяха проснали на хирургическа маса и още жив му правеха дисекция, мускул по мускул, нерв по нерв. Най-напред извършвам разреза, уважаеми наблюдатели на тая вивисекция, и ето това е мускулус ректус абдоминис, а това — каналис ингуиналис, това — нервус пудендус, това пък горе е пекторалисът, пекторалис майор, наистина слабичък, жалко, недоразвит е обектът! Ама моля ви се, какво правите — хленчеше Дионисий и се мъчеше да се измъкне изпод скалпела. — Това е моя тайна, това е нещо интимно! Как смеете да бърникате в мен?! И за какъв обект говорите, дяволите да ви вземат! Аз съм индивид, аз съм личност! Аз съм нещо повече от всички тия ректуси и плексуси и настоявам да знаете, че притежавам душа, че обладавам дух, в края на краищата. Така че, за Бога, разберете — моето тяло не е само анатомия, не е само подредба на мишци, кости и малко тлъстини, а е седалище на дух и светлина и в този смисъл е неприкосновено. Оставете го, не го разголвайте и не ровете в него, и най-малкото — престанете да го наричате с тия гадни общи понятия! Че в него няма нищо общо с нищо на света тъкмо защото е вместилище на моята душа, не е ли ясно?! От нея зависи то, на нея е подчинено и чрез нейната еднократност, несравнимост и незаменимост получава своя смисъл! Иначе какъв е смисълът на всички тия пекторалиси, бицепси, фалоси и езофагуси, какъв е, а?

Дионисий отдавна беше слязъл от Хълма и летеше стремглаво към покрайнините на града. Както и друг път се случваше, внушението на измисления от него образ бе по-силно от заобикалящото го и чак когато нагази в една кална улица, той забеляза действителния свят и пое обратно към книжарницата на бай Ардашес. След като се наситеше на удоволствието или на горчилката, предизвикани от образите на своето въображение, момчето обикновено успяваше да притъпи първопричината на изживяването си и да се поуспокои, но сега обидата протегна ръце настрани и захвана да меси и вае нещо ново, което до тоя момент стоеше безформено в неговата душа.

Унижението от телесното разголване, както Дионисий нарече в себе си злощастното физическо изпитание, на което го беше подложил братът на Юлика, се допря до едно друго, смътно възникнало чувство още след първата близост със самата Юлика. За разлика от ясната горчивина в случая с Милетко, това чувство не позволяваше да бъде формулирано с две думи и все пак ученикът долавяше, че в него има нещо близко, някаква допирателна точка със срамното телесно разголване. „Глупости! Няма нищо общо! — веднага се отричаше той от своето спонтанно усещане. — Тя е, тя е…“ — липсваше такава дума, за да назове изцяло нежността и топлотата, в които Юлика го беше въвела. Той прехвърляше тежката чанта от ръка в ръка, унесено гледаше над главите на минувачите и след миг отново се връщаше в началото:

„Но какво е всъщност това? Любов ли? Или заместител? — питаше се ученикът. — Жалка плътска заблуда?! Какво знае тя за мен?! И аз за нея?! Мълчим! Като някакви растения мълчим! Тичинка и плодник! Да, тичинка и плодник, растителен свят!“ И неговата жадна за работа фантазия не се забави да му покаже тая набъбнала от жълт прашец тичинка, леко прищипната по средата, и плодника, удължен и слизест, беззвучно надвесен над нея. Но странно, забеляза Дионисий, тая мимолетна картина не го отблъсна по същия начин, както преди малко представата за оскубаното пиле или на собствената му вивисекция. Наистина нещо свързващо имаше между тях, нещо откровено оголено, веществено, защото и жената, подобно на Милетко, беше срязала неговата обвивка и беше стигнала до телесна глъбина, но не с оня противен скалпел на Милетковата глупост, а с нещо несравнимо по-остро и дълбокопроникващо, което предизвикваше в еднаква мяра и срам, и ненаситност, и страдание, и щастие.

„Но защо само тя, какво е виновна тя, и аз го желая!“ — прекъсна своя упрек Дионисий, чувствайки, че под плитчината на тревожните му съображения нещо тайничко се усмихва, нещо само по себе си блажено и искащо, и това беше тъкмо неговото тяло. И тъкмо това самостоятелно доволство на тялото, когато душата трепереше, на свой ред объркваше и плашеше момчето. Но онова мрачно настроение, с което излезе от дома си, вече бе изчезнало. И Дионисий Ралев не знаеше, че на лицето му е изписана трескава възбуда, както не знаеше, че това неволно изражение често се вижда по лицата на влюбените в началото на тяхната споделена любов.