Димитър Кирков
Любов в ада (16)

II

Желанието на граф Растенхайм не докачи представите на Йона Ралев за равномерно разпределение на старите ценности и две-три години, между другите свои дела, той работи по колекцията, посветена на християнски страдалци на плътта. Натрупаха се и незначителни неща, на които графът особено държеше, но покрай тях антикварят попадна на истински рядкости. Едното беше житие на онзи Перегрин от Парки на Дарданелите, който се бе самоизгорил в Олимпия, за да го обожествят. За разлика от присмехулника Лукиан, смятащ Перегрин за шарлатанин, неизвестният автор възнасяше саможертвата му до небесата и горко плачеше, като очевидец описваше лековитата му статуя, която избавила и него самия от мъчителна хълцавица. Към агиографските ценности спадаха и два ранновизантийски преписа на жития, подвързани заедно, с великолепни заглавни букви — на Алипий Стълпник и Симеон Пустинник; неизвестна възхвала за девичеството на света Варвара Египетска, писана с трепереща ръка на средновековен латински; една апокрифна повест за Макарий Римски, когото дяволът бе съблазнявал с похотливи видения; и древен палимпсест, върху който бе описан Пахомий от IV век, въвел еднообразните монашески дрехи, за да запази тялото от скверни съблазни. Тук се отнасяха също „Пастирът“ на Ерм и „Стълбата“ от ава Йоан, особено скъп препис, навярно от VI век, когато преподобният е бил още игумен в Синайските планини; жития на свети Нон, на Пафнутий и абисинския ава Яфкеран; и задъхано старобългарско облажаване на светите телесни членове на Петка Самарджийска, които като живи съблазняваха четеца; и житие на Василий Нови, изплъзнал се от сношение с бесовете; и раздърпан апокрифен сборник за подвизите на Стефан Безбрачни, Атанасий Женомразец и Епифаний Крепки — вероятно местни издръжливци, непрочули се по света. Разбира се, в тая сбирка присъстваха като нещо задължително няколко разкошни преписа, разкриващи различни версии за изкушенията на свети Антоний, а връх на всичко беше римски кодекс, summa summarum на всички телесни съблазни, с благи съвети как да се избягват, съчинение, излязло може би изпод перото на Яков Ворагински или на някой от неговите ученици.

И други неща съдържаше книжовното богатство, а освен него чичо Йона бе подбрал за графа картини на тая болезнена тема, повече за илюстрация, защото бяха копия от Анджелико, Голциус и Салваторе Роза, от Исидор Севилски, Гонорий Отонски и Грюневалд, но сред тях се срещаха и уникати — номерирани гравюрни отпечатъци от Шонхауер, Кранах Старши и самия Дюрер. В колекцията влезе също златна мощеница — образец на средновековното ювелирно изкуство, в която някога бе държана частичка от блажената плът на света Терезия; една волска жила от бича, с който бе шибал месата си инокът Парамонтий; парче от камъка, на който бе пролежал целия си живот стълпникът Ерофимий, и много други подобни дреболии, забавляващи всъщност граф Растенхайм най-добре.

Що се отнася до Йона Ралев, дълбоко в себе си той презираше последните предмети, защото не ги смяташе надеждни, те лесно се фалшифицираха и ако не бяха молбите на графа, не би се унизил да му посредничи за тях. Макар да се занимаваше с всякакви антики, той изпитваше най-интимна привързаност към книжовните паметници и тъкмо върху ръкописите извършваше своята прословута експертиза.

Чичо Йона никога не купуваше единствено след външен оглед. Разбира се, внимателно изучаваше всяка страница, преценяваше извивките на знаците и ритъма на редовете, изпълнението на заглавните букви и стила на миниатюрите — ако имаше такива, виртуозно отнемаше проби от мастилата, незабележими с просто око из ръкописа, и им правеше химически анализ, продължително се взираше през мощна лупа в пергамента или кожата на страниците, за да установи възрастта им, но не спираше дотук, както би направил всеки друг букинист. След като завършеше с формалните белези, той пристъпваше към изследване на съдържанието и с непоколебимо усърдие изчиташе дебелите средновековни фолианти. Целта не беше само да се увери в тяхната автентичност, чичо Йона преживяваше и наслада да плъзга очи по редовете, непоглеждани от векове.

Така постъпи той и с колекцията на графа. Освен това благородникът бе светски човек, по принцип нямаше отношение с мъртвите езици и беше помолил посредника да му прави кратки изложения за съдържанието на писмените експонати в неговата сбирка.

И чичо Йона се зачете всеотдайно, дълго. Пред духовния му поглед се заниза печалната повест за живота на аскети и отшелници, на хора неспокойни, но побягнали самотни в пустините, за да създадат чрез волята си своята съдба и да я противопоставят на заобикалящия ги свят. Йона Ралев предварително знаеше — това бе светът на Римската империя, а според тайния закон на империите, за да живее тяхното тяло, то трябва да се разраства. Имперското тяло винаги се беше хранило с човешка кръв, с морета кръв от много народи, но в неговия растеж бяха скрити и конвулсиите на агонията му. И все пак раздуването и гниенето на имперското тяло вероятно бе предизвикало уродливо разрастване и на всичко друго телесно в империята, може би съществуваше още един таен закон, според който малките тела на поданиците несъзнателно наподобяват огромното тяло на държавата. Преди гибелта на оная империя плътта бе властвала неудържимо — и в оргиите на похотта, и в разчекнатите усти на фантастичното чревоугодие, в кръвосмешения и извратеност, в наслади, постигани със смърт и разврат.

Плътта на империята и човешката плът заливаха онзи свят, в който бяха се появили първите християнски отшелници, за да се противопоставят на всяка плът, започвайки от своето тяло. Насилието на плътта те отхвърляха чрез насилие над плътта — такова беше средството на слабите, за да се борят и с империята, и с отровите на нейното разлагане. С разума си Йона Ралев схващаше потайната цел на тяхното мъченичество, обясняваше си идеята, но по-важно за него беше да си обясни волята на ония, които бяха страдали за идеята. Той подозираше, че между идеите и техните носители има някакви разлики, някакви решителни допълвания, които позволяват на личните съществования да пречупят в себе си надличното, и в случая се вълнуваше не толкова от общите идеи на ранните християни, колкото от индивидуалната им воля.

Още преди да разтвори ръкописите, като син на позитивния XIX век, Йона Ралев смяташе, че безумното служене на тялото се е превърнало в също тъй безумна омраза към тялото — еднакво враждебни на човешката душа. По-нататък примерът на първите бе следван векове и зърното на началната идея се беше вкаменило, превръщайки се в безплодно зърно, а разумът на идеята бе прелял в лудостта на фанатизма. Ала по хладния камък на тоя фанатизъм отново се изкачваха стълпници, за да се изтезават, отново гладуваха постници и отшелници се сражаваха със своите страсти, и пак вкаменената идея не съвпадаше напълно с живите човешки воли. Щеше да мине време, линията на живота щеше да надмогне аскезата и да затвори кръга в по-изтънчено и умерено служене на тялото, а много от някогашните диви наслади щяха да бъдат непонятни, както непонятни щяха да останат и много усилия на страдалците на плътта.

Но когато потъна по-надълбоко в своето четене, Йона Ралев откри нещо различно от тия първоначални свои представи. „Душата не може да остане блудница, за да я приеме женихът гола — пишеше Тертулиан в съчинението си «За възкресението на плътта». — Тя има своя дреха, свое украшение и свой роб — плътта. Тъкмо плътта е истинската невеста… И никой не е така близко до тебе, душо, както тя. Нея трябва да обичаш най-много след Бога.“ Оказваше се — не омразата, а обожанието и любовта към тялото са главна идея на аскетиката. Наричаха тялото „свято“, самото подвижничество беше назовавано филокалия, което означаваше любов към красотата, любокрасие, някои от сборниците в колекцията също носеха заглавие „Филокалия“. И така пишеше не само Тертулиан, но Исак Сирин и Ириней Лионски, Методий Патарски и Никита Стифат, Атанасий Велики и Йоан Златоуст, а сигурно и други отци, за които чичо Йона не беше чувал. И всички те сочеха аскетиката не като друго, а като изкуство, като художество над художествата! Това смятаха те за мистичното религиозно творчество! И както останалите изкуства превръщат суровата материя на нашия свят в друг, по-съвършен свят, така с духовните си деяния подвижниците се стремяха да превърнат човешката си природа в „свято тяло“, в пречистена, красива плът, която именно заслужава любов.

Филокалия… Според тая идея аскетът възстановява целостта на човека, целомъдрието и пресветлата му чистота, създава истинската му изява, а престъпленията спрямо тялото бяха грях. От своя страна, грехът означава мрак, невидимост, разединение — тъмата всъщност разединява, не допуска изява на нещата, нарушава целостта на света. И първичното значение на думата „ад“, това средоточие на греха, сочи точно място, в което нищо не се вижда, спомняше си Йона Ралев уроците на своя учител по старогръцки. Следователно, съобразяваше той, целта на аскезата е да постигне абсолютна чистота и несмесена светлина. Но каква чистота и как може да се добие тя от тленната и жалка човешка плът, от тоя съсъд на миазмите, vas stercorum?

Опитният букинист, внимателният четец на аскетичните подвизи разбираше много неща с ума си. Но той искаше да вникне в изкушенията и по възможност да ги съпреживее с въображението си. И си представяше мършави тела, подобни на неговото, студа и жегата, глада и болката, които сам бе изпитвал, с фантазията си опитваше да види рояка похотливи бесове, сукуби и инкуби, съблазняващи девствената плът, но усети единствено отвращение и може би защото нито много обичаше, нито мразеше достатъчно своето тяло, душата му остана донякъде безучастна към въображаемия конфликт. Освен това всекидневната работа не допускаше уединение, каквото безспорно бе нужно за изостряне на страдалческите страсти, работата го въвличаше в срещи и пътувания, в разговори и пресмятания — задължения, до едно безкрайно чужди на истинския аскет.

И все пак, въпреки че не доби опит от вживяването, Йона Ралев разшири опита на размишленията си и тъкмо с тоя опит щеше да утеши възпитаника си Дионисий. Както се беше произнасял по други поводи, той щеше да каже и сега, че историята на личната душа повтаря историята на световната душа и там, откъдето минава индивидът, човечеството вече е минало. Всичко, което се е случвало с всички, ще се случи донякъде и с твоя живот и ето че в теб откънтяват идеи и истории отпреди хилядолетия — световният сблъсък на тялото с духа, и твоето тъжно съмнение, синко, е само повторение на познатата световна съдба.

Чичо Йона обичаше да философства — понякога мъгляво и без да е съвсем прецизен към собствените си противоречия, но тоя път съзнателно щеше да замълчи за личната болка и за индивидуалната воля, които особено го бяха интересували в отдавнашния случай около колекцията на граф Растенхайм. Макар да не бе успял да се пъхне тогава в чуждите кожи, той продължаваше да смята, че отделната болка и воля променят всяка идея и история, правейки ги неповторими за личността. Пред Дионисий обаче нямаше да спомене предположението си, че личната душа се ражда в борба срещу натиска на световната душа, защото с думите си щеше да търси успокоение. Пак за да успокои, Йона Ралев щеше да допълни, че човекът е двойствено същество — небесно и земно, соларно и хтонично, като гностичния Абраксас — с глава на петел, човешки торс и змийска опашка вместо крака, слял в себе си потенциите на доброто и злото, и следователно човек може да се види в зверското, тъмното, низкото, но може да се види в божественото, звездното, високото. И с костеливия си показалец чичо Йона би начертал във въздуха двата сплетени триъгълника, Давидовия щит, символа на масонството, към което принадлежеше отдавна, знака за Адам Кадмон — онова предвечно същество, в което горният и долният човек се взаимопроникват, и върховете на шестолъчната звезда, образувана от сплитането на триъгълниците, щяха да сочат тъкмо небето и земята…