Димитър Кирков
Любов в ада (29)

ІІІ

В късия декемврийски ден събеседването не завърши. Без да обяви какво най-много му е допаднало, преподавателят отложи сбирката за началото на новата година. Когато излязоха в коридора, той се позабави и сякаш случайно тръгна заедно с Дионисий.

— Има хляб, но и работа имаш по портрета — заговори професорът на „ти“, като леко докосна ръката му. — Щом минат празниците, обади се. И на Ласков казах. Ще дойдете двамата при мен да поговорим. Много труд ви чака…

Сърцето на Дионисий радостно тупна, но настроението му изтрая до улицата. Валеше мокър сняг, в сумрака и кишата тягостните чувства надделяха. Дионисий препусна покрай тъмните фенери, притиснал картината до гърдите си, за да я запази от влагата. Поколеба се дали да се отбие в някоя гостилница, но не му се блъскаше с други хора, сухоежбината вкъщи щеше да стигне, той бързаше, шляпаше в разкашкания сняг, без да подбира пътя си, сякаш му предстоеше нещо неотложно, което тутакси трябва да обмисли, да реши и да свърши.

Когато пристигна в квартирата си, съвсем се беше стъмнило. Хазайката замърмори след него заради дирите в антрето, в стаята му беше разхвърляно и студено. Преди още да свали прогизналото си палто, Дионисий разкъса амбалажната хартия, с която бе увил портрета, и го подпря на един свещник върху масата. И докато се събличаше, и докато вадеше хляба и салама, и докато дъвчеше коравите залъци, той не свали очи от образа на Юлика.

Под електрическата светлина боите изглеждаха мътни, чертите — сковани в неприятно напрежение, очите гледаха с хладна неизразителност. Оная малка разлятост на зеницата, която му се струваше чаровна у действителната Юлика, сега приличаше просто на небрежност, на неумело нанесена мазка или на безсмислена деформация. Той измъкна носната си кърпа и с резки движения избърса повърхността на картината. Кърпата се навлажни, но тоновете останаха все така убити и бледи, в разположението на фигурата Дионисий долавяше безсилие, сякаш жената беше препарирана.

Той не преставаше лакомо да преглъща, ръцете му сами режеха кръгчета салам, сами ги обелваха, чупеха късчета от твърдия хляб, тъпчеха устата, но гладът не се уталожваше, а като че нарастваше, зъбите едва смогваха да се справят с новите хапки, лека болка сковаваше челюстните мускули. Както пипаше по масата, младежът откри, че саламът е свършил, да, току-що свали последната обелка, завързана с канап, беше останал само крайшник хляб. Той механично стана и отвори прозореца, на външния перваз отдавна стоеше парче сланина. Парафинираната хартия се беше разкапала, сланината — пожълтяла, но Дионисий пак така механично я отнесе на масата, рязна едър мек къс и го задъвка, като отново впери поглед в портрета. В сланината имаше някакви жилки, някакви неподдаващи се на кътниците му влакна, ала той упорито въртеше хлъзгавата топка из устата си, без да усеща вкуса й, и щом я погълнеше, веднага бе готов с нов мазен къс, с нова суха корица, докато от хляба и сланината не остана нищо.

Дионисий тъпо се озърна, ядеше му се още. Кратка студена тръпка го разтресе и със същите автоматични движения той се надигна, запали печката, надзърна в шкафчето си, макар да знаеше, че няма друга храна, и отново се върна до масата. По ножа беше полепнала мазнина и младежът го взе, внимателно облиза острието, изсмука го, излъска го с езика си, като инстинктивно се пазеше да не се пореже. Премлясна, преглътна, все в предишното безмисловно вцепенение, втренчен в образа насреща му, и изведнъж — без изобщо да е решавал такова нещо — заби ножа в портрета.

Втвърдените бои изхрущяха, платното се цепна към средата, за един кратък болезнен миг Дионисий се забави, а после бързо и ловко отдели картината от рамката. И без суетене и колебание, като обръгнал убиец, той отмести похлупака на печката с върха на ножа. Отворът беше малък и младежът захвана да реже платното, в началото късовете неохотно димяха, но скоро вдигнаха високи оранжеви пламъци. Докато разполовяваше последното парче, отлющи се малко боя и падна върху плочата на печката. Късчето се стопи, разля се в продълговато петно, което запуши, в стаята замириса на тамян. Дионисий бегло погледна лицевата страна на парчето — отчупило се беше едното око на госпожица Антова, целият ирис с оная деформирана зеница… Той решително натика остатъците в огъня и без да се бави, грабна втория портрет, изобразяващ Юлика до кръста. Него не го и разгъна, пъхна го, както бе навит на руло, във високата пернишка печка. Известно време рулото стърчеше навън, но жаравата отдолу го подяде, то бавничко потъна и чугуненият похлупак, който го притискаше, тихо хлопна над отвора.

Минута-две Дионисий стоя сред стаята, усещайки как предишната неподвижна мътилка в душата му се сменя с лека и ясна мисъл. Ами да, ето какво го мъчеше, ето какво трябваше да реши и направи — още сега, незабавно ще замине! Точно така, колко просто било само! Все ще има някакъв влак, ще чака, ще се моли, ако билетите са свършили. Как не се сети веднага, колко време загуби. Бързо! Бързо!

И той като луд се втурна да събира багажа си. Смяташе да тръгне чак вдругиден, задължения бил имал за утре — каква глупост, какви дреболии! Не! Още сега! Какво такъв беше оклюмал?! И как хубаво ще бъде да пристигне изненадващо, да събуди Юлика… Сърцето му притрепери от радостна възбуда, една немислима преди час щастлива енергия бе помела без остатък мрачната вялост. Ще замине! Ще замине! А наема за януари ще плати сега, да зарадва и хазайката за Нова година… О, как чудесно се подрежда всичко! Дионисий захвърли ризата, която сгъваше, и се спусна с парите в коридора.

След десетина минути, помъкнал кожения куфар, той се озова на улицата. Времето беше стегнало, не валяха вече мокри парцали, снежинките се сипеха гъсто и сухият сняг, затрупал локвите, весело скриптеше. Весело се носеха рояци в сиянието на къщите, минувачите бяха оредели, в близката градинка бункерът, построен преди месец за противовъздушно скривалище, се гушеше под тежка гугла. И младото нахранено тяло на Дионисий пламтеше весело, сърцето му ликуваше сред зимната красота, приятно му беше да ходи пеш, студеният въздух го опиваше и той повървя няколкостотин метра, докато край него не мина файтон. Изведнъж студентът нетърпеливо се развика, мушна се под провисналия от снега гюрук и след половин час беше на гарата.

Нещата наистина се подреждаха чудесно, защото в единайсет часа тръгваше нощният пътнически влак. Композицията тъмнееше в страничен коловоз и Дионисий леко се измъкна по високите стъпала. Отблясъци от гаровите лампи осветяваха празния вагон, младежът го обиколи, избра си купе и хвърли куфара на багажната мрежа. Нищо не му досаждаше сега — нито дългото чакане в мразовития вагон, нито мудното лангъркане, когато най-сетне влакът пое на изток, нито безсмисленото бавене пред всяка керемидка. Колелата потропваха, километрите се точеха отзад, онова спасително решение да замине незабавно при Юлика, което лумна неочаквано у Дионисий, още пламтеше и топлеше и не позволяваше в душата му да припарят нито студени мисли, нито студовете на нощта. Повечето време той пътува сам, над вратата на купето мъждееше синя лампа, Дионисий гледаше в прозореца, зад който беснееше снежният вихър.

В стъклото се виждаше единствено образът му — синкавата светлина открояваше на едро чертите на лицето и той ту разглеждаше физиономията си, сред която от време на време блясваше жарта на цигарата, ту напразно се взираше навън, дано различи поне силует на дърво, ту отново се връщаше на своето отражение, което, лишено от подробности, му изглеждаше по-мъжествено и волево. „Така трябваше! Добре направи! — Дионисий сякаш се обръщаше към решителния лик насреща си и на свой ред продължаваше решително да го подкрепя: — Да горят и изгорят! Нищо да не остане от предишната глупост!“

И той си мислеше сега, че професорът сигурно беше прав. Какво друго интересува професора, освен да каже истината за онова, което вижда и усеща? Отде ще знае той какъв дръвник е мацотил портрета, отде ще знае самата Юлика, за да я обижда специално? И колегите потвърдиха същото — имаше нещо противничко в израза, някаква жалка будоарност, да! Какво каза професорът? Гнило, себична жажда за наслади… И всичко това го изкараха като негово достойнство, вникнал бил, исторически тип бил доловил дори… О, Боже! Достойнство! Не достойнство беше то, а грешка, грешка и вина — мислеше Дионисий в купето, — стара негова грешка, чиито причини единствено той можеше да обясни. Онова настроение сигурно се бе отразило в портрета, ония напрежения си бяха казали думата, без да го е желал и без да го е подозирал тогава… Нищо! Всичко свърши! А може би всичко е измислица — и приказките на професора, и неговите обяснения сега? Но по-добре, че изгори и двата… Не съжалява. Нека. Самият той не вярваше, че струват нещо. Сега ще почне отново. Нищо не е загубено… Дионисий се унасяше в дрямка, сепваше се от някое по-силно разтърсване на вагона и като спреше след малко очи на образа си в стъклото, пак се куражеше: „Така трябваше! Добре направи!“

Може би при други обстоятелства той щеше да се измъчва, може би щеше да допусне, че не той, а другите са грешили, може би поне малко щеше да тъгува за портретите, но сега му се струваше, че се е пречистил докрай. Дионисий стана и дръпна прозореца. Студената струя го блъсна в лицето, далеч отпред долетя глухият рев на локомотива, влакът летеше в нощта, летеше към нея и въпреки умората младият художник усещаше главата си чиста, а тялото — силно, и усещаше още, че зад гърба му не е останало нищо двусмислено…