Димитър Кирков
Любов в ада (5)

V

Юлика не им се месеше, но тая иначе мека и ласкава Живка изведнъж почна да се бърка в истинската страст на Милетко и сама го караше да я гюмчи понякога с тежките си пестници. Глупост беше, според Юлика, да го възпират от онова, което той можеше и обичаше, защото брат й нямаше вина за своята орисия.

Преди да проходи, когато Стефан Антов предчувстваше първата война, Милетко се разболя и цял месец майка му трепери дали бебето ще оживее. То пламтеше в жар и се гърчеше, тънки жилки стягаха вратлето му, през разкривените устнички се точеше бистра слюнка и ревеше кански, с някакви животински вопли, особено на разсъмване, когато слънцето опитваше да се закрепи на ноемврийското небе. Лекуваха го и доктори, и стари баби, рано-рано Анастасия извика поп, за да не си иде детето некръстено. И то се съвзе полечка, а когато майката развиваше повоите да го къпе, сълзи капеха в хладката вода, като гледаше сбръчканата му старешка кожица.

И дали от тая болест почна всичко, или грешката беше още от рождение, но Милетко не щеше и не щеше да проходи. Той пълзеше бързо из големите стаи, опирайки се повече на ръцете си, и се виждаше как едното му краче изостава назад и трудно се влече след тялото. Когато порасна, а баща му пак се готвеше да върви на фронта, вече беше ясно, че това краче не се развива като другото. Момчето се изправяше на здравия си крак, търсеше някой да го подкрепи и щапукаше неуверено, като само̀ се бе научило да пада ловко и да не се удря.

И още един телесен недостатък се показа след време. Милетко наближаваше десетата си година и тогава забелязаха, че ръцете му растат някак къси спрямо тялото, едва достигаха пояса и висяха отпред като бухалки, но инак бяха яки и сръчни, и като се оставеше грозотията настрани, служеха му добре. Той често заставаше на тях, умееше да пази равновесие, пречупил кръста в дъга и отпуснал присвитите си нозе, и така, с главата надолу, пъргаво обикаляше къщата, слизаше дори и се качваше по стълбището, и въпреки че номерът облекчаваше детето и го забавляваше, на Стефан Антов беше противно да гледа и той с усилие приучваше душата си да търпи.

По онова време Милетко рядко напускаше двора, слугинята го съпровождаше до училище, но веднъж Анастасия го изведе на разходка и двамата минаха покрай игрището на „Тракийски юнак“ в подножието на Хълма. Преди войните, в неделните дни, това игрище се пълнеше с хора, които идваха на тумби, на тумби да наблюдават упражненията на юнаците. Драги бяха на очите стройните редици и стегнатите форми на младежите — бели калпаци с червено дъно, кремави ризи, пристегнати с черен пояс на кръста, и същите на цвят тесни гащи, закопчани под коленете. Още по-чудни бяха гимнастическите им игри, на които народът ръкоплещеше, но цялата тая сила и младост войната попиля и затри. След погрома дружеството бавно се съвземаше, изровени бяха от сандъците старите униформи, макар че сламеното магаре на игрището се беше издънило, висилката я бе хванала ръжда, а стругованите дръжки на паралелката бяха прогнили и изметнати.

В оня пролетен ден неколцина хърбави младежи се бяха строили под лоста, а мустакат юнак от някогашните майстори напразно ги учеше на коремното. Като видя какво правят, Милетко се вкопчи в летвите на оградата и лакомо ги зазяпа. На няколко пъти майка му го потегли да тръгват, но той ръмжеше и блъскаше ръката й, възбуден от непознатата игра. И докато Анастасия се усети, той се шмугна във вратата, търколи се, куцукайки, до лоста и тромаво подрипна отдолу на здравия си крак.

— И аз! Чичо, хайде! — запъхтяно рече той на мустакатия, защото между късичките му ръце и желязото горе разстоянието беше голямо.

Старият юнак се подсмихна, но вдигна над главата си хромото момче. И щом се улови, Милетко набра мускули, изви снага и мигом се възкачи на лоста. Онова, което другите младежи се мъчеха да направят от цял час, той го стори бързо и леко. Задържа се, зачервен и съсредоточен, после се отпусна с главата напред, тялото му се завъртя около пръта и като опъна ръце и махна с крака, Милетко повторно кацна високо над всички. И тоя път победоносно огледа света под себе си — майка си, прибеляла от уплаха, слисания мустакатко, слабосилните юнаци — изсмя се щастливо и пак се гмурна надолу в сладкия въздух, разлюля се силно на яките си ръчици и се пусна да изхвърчи далеч от висилката.

В тия две-три минути на победа и щастие той бе забравил недъга си и като тупна долу, изскимтя от удара на недружелюбната земя. Всички се спуснаха да го вдигат, учителят на младоците го изтърсваше от прахта и гърмеше с бодър офицерски глас:

— Бравос! Юнак! Ха̀ такачка! Като паднеш — голям ще пораснеш! — И докато го подаваше на майка му, рече: — Че той цял гимнастик бе, госпожа! Да ти е жив и здрав! Що не го дадеш при нас юначе? Нищо, че таквозинка…

Анастасия благодареше незнайно за какво, милвайки припряно Милетко по косата, а като се прибраха вкъщи, се затвори в стаята си и плака дълго и мъчително.

Обратно на майка си, момчето дълго и радостно преживява онова, което се случи на лоста. И нямаше нужда мустакатият да го кани на игрището, знаеше Милетко вече пътя дотам и нищо не можеше да го спре. През нощта той често се буди, като предвкусваше следващия ден, а сетне се унасяше с блажено неспокойствие в душата. Сутринта, щом слугинята го остави, младият Антов свърна покрай училищната сграда, без това караше уроците си пет за четири, и се спусна към гимнастическата площадка на „Тракийски юнак“. На обед пресрещна жената, раздърпан и оживен, а като се нахрани, отново се появи на игрището.

И оттук нататък не мина ден, в който Милетко да не се качи на лоста. Обикновено отиваше рано, провираше се през две разковани летви на стобора и ако нямаше кой да му помогне, сам се изкатерваше със зъби и нокти по страничната опора. А щом докопаше пръта, започваше истинският му живот. Той се полюшваше бавничко в началото, наслаждавайки се на здравината на своите китки и на лекото напрежение в мускулите на раменете, сетне обръщаше назад глава, притиснал колене в гърдите си, и с един замах излиташе нависоко, като опираше кръст в хладния метал. И се завърташе, и се премяташе, и ловко пресичаше замаха си, плетейки страшни и красиви фигури, понякога се пускаше, сякаш аха-аха ще отхвърчи във висинето, но с пъргава чупка се връщаше обратно, ръцете му точно падаха на желязото и пак, и пак люлееха и изхвърляха послушното сега тяло.

Цялата телесна злина, която непрестанно го мъчеше чрез късия му крак, сега изчезваше, изчезваше принудата, която го дърпаше към земята, изчезваше всичко тромаво, тежко и сковаващо, оня живот долу, дето несправедливо го бе обидил, и душата на Милетко пееше, а грозното му тяло сякаш се стапяше в бистрия ефир над игрището, като на негово място се раждаше друго тяло — силно и прекрасно, което не само искаше, но и можеше да върши чудеса.

Нищо че бе игра неговият втори живот. Точно тук волята да надмогва, този дълбок човешки порив, раздразнен и незадоволен у Милетко, най-сетне трошеше препятствията и опиваше сърцето му. Като се умореше, той сядаше на пръта, равномерно пълнеше и изпразваше дробовете си, безтегловен и неразсъждаващ, прашинка жива и жадна материя, която не се интересуваше от друго на света, освен от собственото си хаотично движение, което може би изглеждаше безсмислено на подобните прашинки човешка материя, но в действителност то бе за Милетко същото, както техните уж смислени усилия. Минувачите по улицата надигаха глави и се чудеха какво е онова момче, щръкнало над игрището, а Милетко почваше отново и играеше до последната си силица, докато пръстите му сами не започнеха да се отпускат. Тогава той се добираше до опората, сурваше се долу и безформената купчинка блажено отдъхваше в прахта.

Когато смениха дръжките на паралелката, Милетко Антов се прехвърли там, по-лесно му беше да се качва на нея. Не му трябваше учител, нито търсеше публика, за собствено удоволствие играеше той, но публиката го откри и взе да се събира в делничните следобеди, защото в ония сиромашки години зрелищата бяха малко. След време, когато го приеха в дружеството и му дадоха снизана от молци униформа, народът заприижда и в неделите, както преди войните, но тоя народ сега беше очукан, свадлив и присмехулен. Всички нахално зяпаха трътлестия юнак в редицата, цъкаха семки, момчетии се боричкаха и блъскаха, някакъв господин с дълго черно сетре и рошави коси високо приказваше: „Тѐ го нашият юнак — куц и кьопав, и човек не знае да плаче ли, да се смее ли, и щях да се смея аз, ако не ни бяха орязали границата!“

Далеч отиваше тоя господин и на друг някой трябваше да се гневи, а народът продължаваше безгрижно да се смее, подвикваше на Милетко, окуражаваше го и не можеше да се разбере къде точно свършваше възхищението и откъде почва задявката. А имаше на какво да се възхищават, защото Милетко бе най-добрият гимнастик сред младежите, упражненията му бяха смели и опасни, всеки миг можеше да си строши врата и такова нещо не беше виждано на игрището. Но имаше и с какво да се задяват злите очи на тълпата, особено когато той се запътеше патраво към уредите. Глух беше тогава Милетко за подигравките, защото цялото му същество се напрягаше, предусещайки надмощието си след малко, когато въздухът щеше да му отвори вратите си и да го възнесе на седмото небе. Глух беше и като го сваляха другите юнаци, защото душата му още се носеше в строен ритъм над земята, а той притискаше юмруци към гърдите си, разтваряше ръце и се кланяше като на арена, сред ръкопляскане, кикотене, крясъци и подсвирквания. Гамени го тупаха по раменете, оръфани господа го канеха на почерпка, слугинки, взели отпуск от господарките си, нарочно му пресичаха пътя. И той отвръщаше, благодареше, прегръщаше непознати хора като пиян, препъваше се в блъсканицата и си тръгваше щастлив, сякаш летеше на педя от калдъръма.

Стефан Антов, разбира се, не присъстваше на тия срамни за него сцени, но Живка му разправяше какво се разиграва на „Тракийски юнак“, а и от някои чужди подмятания той се досещаше, че синът му е станал мезе за орталъка. Обида го жегваше, ала бащата чувстваше какво означава целият този циркаджилък за сина му и за кой ли път вече се насилваше да не забранява измамната радост. Да го оставя обаче на зевзеците, също не биваше. Стефан Антов помисляше да сложи два уреда в задния двор за забава на Милетко и все пак, каза си той, като ще е гарга, рошава да е, и реши да му направи истински гимнастически салон в къщата, та да го скрие от присмехулните очи. Щом чу какъв подарък му се готви, Милетко запляска над главата си и така прегърна баща си, че изхабените стави на стария Антов проплакаха.

А работата не беше трудна. В източното крило на дома им стояха една над друга две празни стаи — горната беше спалня за гости, а долната я бяха нарекли за кабинет на Милетко, и като бутнаха майсторите тавана между тях, образува се високо светло помещение с два реда прозорци. Висилка вградиха в средата, Стефан Антов изписа от столицата модерна успоредка, шведска стена устроиха и голямо огледало срещу нея, а Милетко се снабди с различни гири и пружини, за да поддържа гъвкавината на мускулите си. На всичко беше готов Стефан Антов за прищевките на своите деца. И в този телесен кабинет Милетко заработи страстно и влюбено, дълго вдигаше гиричките пред огледалото, като се радваше на гръдния си кош и на яките рамене, прецизно извайваше всеки пасаж на лоста, сякаш композираше със своите членове някаква телесна музика.

И наистина, както музикантът, съчинявайки песен, се вслушва в духа си, опипва всеки звук и поставя нотата в хармония с другите, така Милетко обръщаше вътрешния си слух към своите мишци, градейки странна мелодия чрез телодвиженията си, и който имаше сетива, можеше да чуе беззвучната Милеткова телопесен. Тя гърмеше понякога като победен химн, горд и радостен, друг път телесните тонове омекваха, скръб и копнеж се усещаха в бавните движения, понякога настроенията се смесваха — един пронизващ, ликуващ глас достигаше като че рая, надмогнал земните теглила и грехове, но веднага от ниското прозвучаваха тъмните тонове на ада, на покрусата, умората и отчаянието.

Малко страшно беше да се гледат Милетковите концерти, защото тук телесното страдание, проклятието на тежката плът, ужасът на ограничената материя бяха превъзмогвани не чрез опити на духа, а пак чрез усилия на тялото. Уродство и красота се объркваха за няколко минути, показвайки изведнъж, че са форми все на една и съща телесна субстанция, която докрай се оголваше в подвижната човешка буца, и така оголено, откровено, властващо и поглъщащо всичко край себе си, телесното би стреснало неподготвения зрител.

Зрители обаче бяха главно трима — Стефан Антов, Юлика и Живка, а те разбираха страстта на Милетко и бяха свикнали с неговите програми. Той вече рядко ходеше на „Тракийски юнак“ — и повече да гледа, не да играе. Надменно наблюдаваше младоците, търсейки някой, който може да му съперничи, но такъв сред тях нямаше и Милетко ги заряза. Заряза ги окончателно тоя път, защото най-сетне намери своята среда и на нея той се отдаде със същата влюбеност, с която се отдаваше на тялото си. Цирковете превзеха душата му без остатък, цирковете станаха неговата нова голяма страст и целият онзи пъстър и жилав народ, който играеше на манежите и се препитаваше под брезентовите куполи.

Знаеше ги всичките къде са разпънали шатрите си из страната и кога им е ред да навестят града. Обикновено те пристигаха с ранни товарни влакове, а Милетко вече ги чакаше край коловоза с казан шкембе-чорба в краката си и с две-три тави дъхави милинки. Чирачетата, наети да помагат за почерпката, подсмърчаха и се пулеха в шарениите и докато пътуващите артисти се измъкваха от фургоните и се протягаха, Милетко се мяташе горе, спускаше се да прегръща где когото хване, пляскаше с ръце, подвикваше и щастливо се кикотеше, прескачаше въжета и диреци, кошове и платнища, без да спира да кани прегладнелите да слязат най-напред на перона и да хапнат два залъка.

Свят му се виеше от познатия дъх на конска пот и пудра, на зверилник и яки човешки тела, който циркаджиите носеха навсякъде със себе си и Милетко усещаше по-остро от гаровите миризми на сгурия и креозот. И оттук нататък, докато циркът не си заминеше, всичко се завърташе весело пред очите му, Милетко помагаше да разтоварват, качваше се на високата капра на първата кола, плющеше с дизгините върху русите гърбове на унгарските коне и пръв пристигаше в подножието на Хълма, на Понеделник пазара, където се разполагаха цирковете, омаян се щураше между хората, като вдигаха шапитото, дърпаше въжа и снаждаше колци, ръкомахаше и се разпореждаше, тичаше да крепи клетката с мечките, а после мъкнеше някакви дъски, пъхтейки зачервен и раздърпан.

И макар често пъти да се пречкаше безсмислено, никой не му се сърдеше. Стар приятел беше станал Милетко на всички и като се почне от последния коняр, та чак до директорите, те го имаха за свой постоянен представител в града. В скитническия си живот тия хора се бяха научили да различават безпогрешно аплодисментите от любовта и тъй като извън арената улегналите и скопосни люде ги срещаха или със студено любопитство, или с едва прикрита надменност, дълбоко в себе си артистите бяха недоверчиви към шумни възторзи и показно възхищение. Но усетеха ли те привързаност и обич, знаеха да отвръщат с преданост и другарство, както вече години мнозина отвръщаха на Милетко.

Всякакви приятели имаше господин Антов — клоуни и жонгльори, акробати и ездачи, фокусници и дресьори, но най-скъпи му бяха гимнастиците и най-тънко ценеше тяхното трудно изкуство. Яхнал бариерата край манежа, той следеше с набито око репетициите, а като свършеше гимнастикът и стъпеше на тирса, Милетко обикновено го поздравяваше със стиснати над главата си пестници, но понякога ставаше, приближаваше, куцукайки, и прошепваше две-три думи за напътствие и бележка. И тия ревниви в тежкия си занаят хора не се обиждаха, а се вслушваха в думите му не само защото Милетко им бе показвал неведнъж какво той може на трапеца и партерните висилки. Вкус имаше господин Антов и фантазия, знаеше какво да подскаже, че да освежи стария номер и да трепне сърцето на публиката, а случвало се бе и нови номера да измисля. Голяма работа е да прибавиш нещо към старото цирково изкуство и само това да беше ползата от Милетко Антов, и то стигаше.

Но не беше единствена тая помощ. Циркът имаше нужда от града, както градът имаше нужда от цирка, а Милетко пръв се втурваше да свърже тия нужди в едно, а най-вече да вземе от гражданите и да даде на артистите. Ту бенефис уреждаше на стар свой другар, ту награда учредяваше за ветеран или млада надежда, вписваше едра вноска отгоре на списъка и тръгваше по кантори и дюкяни да събере от всекиго лептата. И в данъчното се разправяше той да смъкне облога на цирка, и от касапите отбиваше по някоя стотинка на кило месо, и кредит откриваше за приятелите си по гостилници и механи. Неуморим беше Милетко и нищо чудно, че тъкмо заради неговата всеотдайност цирковете наваляха към града в ония години, както никога по-рано не се беше случвало.

Нищо скрито не оставаше за Милетко в цирковото селение. Щом съмнеше, той довтасваше до задния вход и преди да влезе под купола, усмихнат се заслушваше в шумовете, с които хора и животни се разбуждаха от здравия си сън. В конюшнята конете потропваха, скимтене и драскане се чуваше от кучкарника, в клетката на лъва говежди кокал чукваше о пода под тежката лапа. В някой от фургоните тихичко извиваше грамофон, сънен бас избоботваше зад тънките стени и скръцваше легло, на въженце, опнато между палатките, прошумоляваше проснато бельо. С цялото си същество Милетко усещаше как от клетките и конските боксове, от спалните фургони и палатките се излъчват утринна свежест и сила, които сякаш къпеха и неговото тяло.

Като вдигаше предпазливо високата си ортопедична обувка, за да не разбуди някого, той се мушкаше под кожената престилка на служебния вход, прекосяваше тъмното пространство под музикантската кошара и заораваше нозе в сместа от пясък и трици, с които бе покрита арената. В сумрака галерията не се виждаше, мътни изглеждаха бронзираните гербове с изобразените на тях коне и шутове, високо под купола проблясваха трапецът и куките. Милетко любовно се взираше в познатите очертания, въздъхваше и се добираше до някоя от ложите, сядаше в тъмното и вадеше цигара и като щракнеше с кибрита си, сякаш лумваха снощните светлини, грейваха прожекторите в очите му, малиновото кадифе на бариерите се усмихваше като с женски устни, гръмваха маршовете и валсовете на оркестъра, отсреща се вдигаше червената завеса към манежа и колоната на артистите се изнизваше гъвкаво, искряха пайети по триката на акробатите, клоуни се премятаха, летяха във въздуха стройни и пъргави тела.

„Божичко, каква хубост! — вживяваше се Милетко, свит като запетая в ложата и святкайки с огънчето на цигарата. — Каква радост и каква хармония, Божичко, каква елегантност! Ех, да му се не види макар… хубаво е! Всяко нещо — докрай докарано, всяко нещо — пълно!“ Той примижаваше, сам в заглъхналия и празен цирк, сладко поглъщаше тютюневия дим, докато фасът го парнеше по пръстите и човекът го угасяваше внимателно върху дебелия цяла педя гьон на подметката, с която завършваше недораслият му докрай, късичък крак. За една цигара време отминалият снощи празник отново го упойваше, а като излезеше навън, циркаджиите вече шаваха из своето селище и Милетко им отдаваше докрай за през деня ведрата си и доверчива душа.

До вечерта — когато запалеха гирляндите с разноцветни лампи по купола на цирка, когато Милетко се смесеше с хилядооката празнична тълпа и като никой друг сред нея тръпнеше от познатото и винаги ново щастие на спектакъла, когато с ловкостта, красотата и силата на своите тела хората от арената му се отплащаха стократно за онова, което той им беше дал.

А свършеше ли представлението, Милетко отваряше широко кесията си, файтоните вече чакаха отвън и тръгваше шумната млада компания по бирарии и механи. Понякога ги канеше у дома си. Свъсена и мълчалива, Живка слагаше и вдигаше трапези, а Милетко я догонваше в кухнята, потупваше я като кобила по хълбока и я караше да остане при тях и си отпусне душата. Тя обаче не оставаше. Нито беше свикнала на гуляи, нито й беше мястото сред тия скитници, дето се влачеха нощем. Не проумяваше с какво чак толкоз мътят главата на господаря й. То не бе цирк, то не бе чудо! И хладно ги ненавиждаше всичките — и госпожичките, дето уж с трион ги режеха, и по телове подскачаха, и като гумени се гънеха до петите си, и сбръчканите от мазила клоуни, и акробатите, дето от калпазанския си занаят все гледаха втренчено и страшно. Но речеше ли да подметне нещо, Милетко вдигаше ръка да бие, затова Живка си поплакваше сама и много рядко се тюхкаше пред Юлика.