Димитър Кирков
Любов в ада (31)

V

Далеч навътре зад паянтовия стобор на селската къща треперушкаше светлина, вкусен дим се носеше оттам и зъл кучешки лай и като измъкна един кърпел от плета, Дионисий смело нагази в двора. Светлината бавничко помръдваше, два силуета се пипкаха край нея, търсейки навярно път в калта, единият носеше фенер, другият го следваше и младежът позна тоя втори силует — пусна тоягата и дрезгаво викна:

— Юли!

С уплах и радост силуетът нещо откликна и миг след това Юлика бе в прегръдката му, той целуваше лицето й, очите — устните му откриваха познатата кожа и не искаха да се отделят от нея, под дебелото й палто се долавяше, че тялото потреперва.

— Диди! Ти дойде! О, Диди… — накъсано проронваше Юлика между целувките, притискаше страни в бузите, в брадата му и Дионисий усети топла влага, усети сълзите й, а заедно с тях — и сълзи по своите ресници.

Вдигнала фенера, Живка осветяваше срещата в разкаляния селски двор, докато най-сетне Дионисий се сети да й подаде ръка. Тримата тръгнаха към къщата и Юлика, притиснала се в рамото на любимия, изхленчи:

— Ужасен е животът тук! Не мога повече така! Не моога, не моога…

— Онуй място — грубовато допълни Живка — хѐ чак къде са го направили — на къра. Поне да го беше оградил като хората дяволът, ми то отвсякъде подвява…

— Гадост, гадост!… Още утре се връщам, по-добре под бомбите, по-добре да загина! — гласът на Юлика прозвуча с истерична решителност и Дионисий внимателно я погледна:

— Какво има?

— Ах, какво ли не! Простотия и мизерия…

Те се качваха по разклатена външна стълба. Къщата бе двукатна — стените на горния етаж бяха градени от плетове, измазани със смес от кал, слама и говежди лайна. Малката площадка пред вратата беше затрупана с подпетени галоши и кални обувки и като ги прескочи, Дионисий влезе в широка стая, пълна с пушек. Преди да види, че Милетко клечи пред тенекиена печка, той чу гласа му — хем радостен, хем изнемощял и обиден:

— Хайде бе, Диска! Хайде да смениш дневалния! — Братът на Юлика силно го притисна с късите си ръце.

— Не си щипал циганка — прошушна Дионисий в ухото му и веднага подгъна нозе да пали печката.

Коминът и без това връщаше, а Милетко беше наблъскал мокър клечорак, но Дионисий подбра трески, пренареди дървата вътре и след пет минути огънят пърпореше. Газена лампа осветяваше помещението — една от ония селски гостни, които в нормално време никой не обитава. Нищо не беше останало обаче от пестеливата подредба на подобни стаи, багажът на Антови бе разбъркал всичко, двойният креват — извъртян настрани, под прозорчето бяха струпали нов одър за спане. Все още облечена с палтото си, Юлика седеше на тоя одър и кореше открито Милетко и Живка:

— Още преди Нова година предвидих — бързо приказваше тя, — че ще се наложи евакуация. Казах на брат ми и той сам, сам, без да съм го карала, представи си, обеща да уреди всичко. Живка и тя се присъедини тогава — познати била имала някъде си, стринка й живеела еди-къде си, да не съм се притеснявала, те поемали грижата. Но какво мислиш, какво стана?

Станало беше това, че вестта за голямата бомбардировка на столицата ги бе заварила неподготвени. Същата нощ англо-американците хвърлили с парашути над града осветителни тела и мъртвешките им лъчи ги изплашили повече от бомбите. И бомби, разбира се, последвали, жертви, разрушения, на един техен познат складът за кинкалерия изгорял до шушка. Какво ще прави сега човекът? Полудял е! Рано сутринта народът търтил да бяга, новини, слухове — от страшни по-страшни, на Юлика душата се къса, но се оказва, че Милетко и Живка са бездействали. На всичко отгоре трябва да се вземат мерки за безопасността на киното, тя търчи там, слага ред сред паниката, а като се връща у дома си — багажът едва събран. И Юлика вече не издържа, втора полярна нощ не може да преживее, Живка и тя си глътнала езика, мотае се също патка в кълчища, а Милетко… по-добре да не говорим за Милетко. Абсурд е да се отиде до Манастирището — пътищата затрупани с преспи, горе нито дърва са приготвени за зимуване, нито храни, един изход остава — да тичат на гарата заедно с простаците и Бог да им е на помощ. Обаче изневиделица пристига господин Тороманов с камиона си, сякаш е пратен от небето…

— Не е от небето! — ядосано се намеси Милетко. — Ходих при него, кандърдисах го!

— Оо! — не му обърна внимание Юлика. — И господин Тороманов един, и той един…

Уж кмет, уж власт, а не могъл да намери нещо прилично в неговото село, по-сиромашко било, по-некултурно, от Цочови по-добър избор нямало в околността. А в самото Самунджи свестните квартири блокирани отпреди, предвидливите хора ги заели. Кой знае всъщност дали и те са свестни, то цялото село представлява един ад, невежество и дивотия, и невъзможен битов примитивизъм! И ето, допадат те у Цочови, поне две стаи Юлика е смятала да наеме, но нищо подобно не става, една стая предлага Цочо, при това точно над обора — крави, кози живеят отдолу, дори кон един някакъв, нима Дионисий не усеща каква воня лъха през дъските? Всичкия си парфюм Юлика е изразходвала, за да надвие тая смрад. И никакви удобства! Вода се мъкне от километър, Живка борба се бори с Цочовица да сготви нещо на огнището, пък Цочо скръндза, скръндза неописуема, и дървата му се свидят, и брашно, ако му поискаш, и не е въпрос до парите, макар че Цочо е зинал за пари като крокодил, но пак се стиска и иска да го молиш. И шмекер като всички селяни — до мозъка на костите! Всяка сутрин разрежда млякото с вода например…

— Дотук траяхме, Юличке, още малко ще изтраем — обади се Живка.

— Няма да трая! Стига! Нека Диди всичко чуе! — с измъчен глас викна госпожица Антова.

През шестте дни, откакто бе напуснала дома си, тя наистина удържаше донякъде да не хленчи и укорява, но с идването на Дионисий се чувстваше като дете, което дълго е преглъщало несправедливи огорчения и най-после, пред близък човек, си изплаква мъките.

Защото Цочовица, продължаваше Юлика, Цочовица само как я тормози! Ей така, с памук й вади душата. Цочовица е проста и дива, но да тормози някого я бива, тя и Цочо гризе и откак са тук, той веднъж вече я е бъхтил, тъй като Цочовица само от бъхтене проумява, но може ли Юлика така да се разправя с нея? На всяка крачка Цочовица сякаш иска да й каже: аз съм господарката тук, пък ти си само кираджийка и ще си знаеш мястото. А Юлика ли няма опит в наемодателството? Колко хора са живели в доходното здание на Антови, но никога не ги е насилвала. Пък сега, щом рече и направи нещо — Цочовица насреща й: не е така, не е това, като че Юлика нищо не разбира и на нищо не е способна. Унижение, страшно унижение! И ето вчера Юлика се опитала да покаже независимост, а Цочовица веднага намекнала, че ако не й харесва, да си търси друга квартира. С две думи, паднала си ми в ръчичките и ще си траеш — същото, което приказва в глупостта си Живка. От друга страна обаче, истина е, няма мърдане, къде да се изнасят сега? Ако напуснат, по-лошо. А на Милетко му е все едно, дори приятелство върти с Цочо, съвместно пиянстват и…

— Милко, ей, Милко! — подвикна някой досами вратата.

— Цочо! Подслушвал е! — изплашено зашепна Юлика. — Миле, иди виж! Кажи му — Диди е дошъл… Обясни там…

Милетко излезе, тримата вътре напрегнато се вслушаха в глухото дъднене на своя представител.

— Ама немой така бе, човек! — опъна се Цочо. — Рекоха — двамина, вий тримца ми додохте. Хайде сега един, утре друг ще се изтърси — немой така!

Милетко пак задудна, различиха се думите „пари“, „платим“, а стопанинът ясно и строго попита:

— Женати ли са?

Още по-приглушено братът на Юлика заобяснява, от многото приказки можеше да се предположи, че Цочо не се съгласява, докато гласът му се извиси:

— Немой така! Резил пред селото не ставам. Маскарлък не ща!

Милетко се върна зачервен и се тръшна на одъра до сестра си.

— Е, Диска — ядосано рече той, — де ще те дяваме?

— Да бях останал в онуй село — виновно се усмихна Дионисий, — обещаха ми спане — в кауша.

Юлика нервно изхлипа, похлупи лице на коленете си, но след миг скочи, разходи се из стаята — очите й бяха сухи и решителни.

А долу, под прозорчето, изведнъж избухна кавга. Застърга вратата на обора, стопаните влязоха вътре, опяването на Цочовица се чуваше изпод гредореда, сякаш беше в стаята при наемателите си:

— Моми имаш, утре сватове ще ти додат! Щурако щурав! — сърдито приказваше тя. — Как тъй да остане?! У тях си що щат да правят! Моми имаш! Не помислюваш ли?! Ще рекат — и Цочо мискинин. Е, Пешке, кротко, Пешке — неочаквано ласкаво се измени гласът. — Не се бой. Хапни хлебец, хапни попарка, хапни да ти е жива рожбата. — И още нещо с грубовата нежност додаде Цочовица на кравата и веднага, по предишния сърдит тон, можеше да се разбере, че се обърна към мъжа си: — До неделя ще се тели, викаш? Да не бъркаш?

— Хайде, мари! — обиди се Цочо.

— Да не прозяпаш! Помощ иска добичето, първескинче е — не се трогна Цочовица. — Пак кажи на бай Гъльо, готов да е!

Двамата в обора се затаиха — изглежда, радваха се как Пешка яде, отгоре евакуираните също тихо се вглеждаха в селските черги на пода, докато Цочовица не вресна:

— Не ми зяпай, не ми зяпай! Иди речи да си търси подслон, че кое време е!

— Стига плюка! — викна и Цочо. — Немойм го гони човека в тъмнините! Знайш ли що път е бил, от болница иде!

Вратата долу застърга, с отчаян порив Юлика понечи да излезе, да води битка със селяните, но Дионисий я изпревари, изпревари и повторното качване на Цочо при тях.

— Добър вечер! — поздрави той от стълбището.

— Бог доброто! — обади се Цочо и отстъпи към ивицата светлина пред обора. — Че ти много младичък бе! Оо! — рече той, докато се ръкуваха, донейде успокоен, донейде разочарован от вида на тоя гражданин, дето бе дошъл по нощите да им докачи представите за ред и приличие. — Вляз, вляз да се видим!

Ефектът върху Цочовица беше подобен — момчето с превързаната глава и разпраното палто не изглеждаше на оня опасен мискинин, който преди малко я плашеше, че ще хвърли сянка върху репутацията на момите й.

— Ей я буля ти Цочовица — посочи я Цочо. — Стопанката.

— То… добичеата… — неспокойно завъртя ръка Цочовица, показвайки, че не е твърде чиста, па я обърса в престилката си и я подаде. — Що го каниш в лайната бе, човек?! — сопна се престорено тя на мъжа си, без да престава да изучава гостенина.

— Нищо, нищо — рече Дионисий. — Интересно ми е. Хубав добитък имате, охранен. — И потупа Пешка по задницата.

— Не е от рана̀та, не — подсмихна се Цочо. — От друго е. Стелна е Пешка, от ден на ден я чакаме да роди.

Кравата дрънна със синджира, обърна глава и притеснено огледа непознатия човек.

— Лошо, бай Цочо, разсипа се столицата — подхвана преговорите Дионисий. — Война! Ще ви създам малко неприятности тая вечер. Отде да знам положението? Два дни пътувам. Викам, да преспя сега някак, пък утре…

— Бе то за една нощ лесно, ама… — почеса се по главата Цочо.

— Ще се посместим малко… Както казват руснаците: „В тесноте, да не в обиде“ — хрумнаха му изведнъж на Дионисий тия думи, които беше чувал от един приятел на баща си, от емигранта Аркадий Николаевич.

— Аа, няма да се обиждаме! — пъргавият ум на Цочо веднага схвана смисъла на поговорката. — По нашему — ду̀ша да е широка! Хубава приказка каза. Бе то май скоро ще чуем руска приказка… — дяволито смигна той. — Ма ти руски знайш ли?!

— Малко нещо — изфука се студентът.

— Глей ти, глей ти! — радваше се и се чудеше Цочо и въпросът за преспиването на Дионисий в дома му окончателно беше решен. — Я ела да ми куснеш винцето! Да разкажеш що става по голямия свят!

И Дионисий не можеше да обижда стопанина, който след оплакванията на Юлика го изненадваше с любезността си, пи от виното, поседя, Цочовица го окая за раняването и в края на краищата се разбраха сега той да се качи при своите хора да побъбрят, пък стане ли време за сън, хѐ в тая одая ще легне, туканка на миндеря буля му Цочовица ще застеле, защото на одъра в същата стая спят старата майка на Цочо и двамата му малки сина.

На Дионисий се стори, че не се е забавил много, но търпението на госпожица Антова се беше изчерпило.

— Ах, къде остана?! — укорно възкликна тя. — С какво толкова те омаяха Цочови?!

Дипломатическият успех на Дионисий не промени настроението й, но след като свършиха пестеливата вечеря, Юлика свали бинта от челото му, обърса с хладка вода около зарастващата рана и го превърза отново, после придърпа до себе си газената лампа, за да зашие разпрания балтон. За последен път тоя ден Дионисий разправяше бедите си, Юлика нацупено слушаше, усещаше се, че е напрегната и разсеяна. Тя въздишаше, прекъсваше го, вмъквайки в разказа своите патила и обиди у Цочови, насилваше се да следи какво по-нататък е станало с Дионисий, без да може да скрие, че щом неговата история е приключила добре, значи всичко е наред, а на нейните мъки у Цочови краят се не вижда. Присъствието на Милетко и Живка я дразнеше, недоволна беше и от Дионисий, че не й съчувства достатъчно и не разбира как всъщност селяните си постигнаха своето — развалиха радостта от пристигането му, но най-много я гнетеше собствената й безпомощност да промени положението, както бе свикнала у дома си.

Разстроена и безрадостна беше Юлика, когато изпрати Дионисий да спи в долната одая, а той смяташе, че утре нервите й ще се оправят. Сутринта обаче, още преди да станат, в селото беше довтасала и ги чакаше новината, че предишната нощ градът отново бил бомбардиран. За връщане не можеше да става и дума. Милетко се бе разходил рано и докато закусваха, се впусна в подробности, малко преувеличаваше той слуховете — ей така, поради възбудата си от страхотиите, които и сам не знаеше защо му е приятно да разправя. Ала това лекомислено оживление бе противно на Юлика и тя избухна. Няма какво да се радваш, викна на брат си, щом край тебе хора страдат, а веднага след закуска благоволи да се размърдаш и да намериш нова квартира. Евакуацията може да се проточи година — все у Цочови ли ще стоят?! Не! Няма да го бъде! И Дионисий ще помогне, двамата заедно ще търсят или може би на него му харесва да прави компания нощем на бабушкерата долу и на Цочовите сополанковци? Ако някому харесва, Юлика няма да се примири, няма да се остави тя на тоя долен селски свят, на грубостите и дивотиите!

Госпожица Антова не познаваше селския свят дотолкова, сякаш бе израсла на друга планета, а не в селското си отечество. Роднини по селата фамилията Антови нямаше, нито делови интереси свързваха Юлика със селския живот, дори на пазар не ходеше тя, та да се бе разговаряла и надлъгвала със селенйята. Е, слушала беше Юлика да се приказва за селски работи, всеки ден, кажи-речи, виждаше потури и забрадки из града, и в кино „Астра“ влизаха селяни на дневните прожекции, най-сетне, тя бе чела туй-онуй от родната си литература, изпълнена от край до край със селски истории, тоест Юлика си имаше свои представи за селския свят, но косвени, главно от втора ръка, и тия представи съвсем не я въодушевяваха да търси да се запознава лично със селото.

Когато такова запознанство все пак се наложи, Юлика Антова бе шокирана и отвратена и може би главна причина за тия нейни отрицателни чувства не беше самото село, а тъкмо насилствените обстоятелства, които я бяха довели в Самунджи. Ако госпожица Антова беше дошла тук по своя воля, ако си представим примерно, че тя би решила да наеме стая у Цочови някое лято — за разнообразие, да кажем, тогава романтичната й душа щеше да приеме другояче обстановката. Може би като екзотично приключение щеше да й се стори престоят тук, може би сурова първичност щеше да види тя — и селото щеше да й хареса. Принудата обаче променяше всичко, по принцип госпожица Антова се бунтуваше срещу всяка принуда над волята й и тоя бунт в случая обагряше с още по-мрачни краски и без това сиромашкото и мрачно през зимата село Самунджи.

Непроходимите калища и селските физиономии, носиите и говорът, добитъкът и мърлявите дечурлига — всичко, всичко отблъскваше Юлика и поради принудата да търпи, тя изпитваше ненавист там, където иначе, в нормален случай, би чувствала единствено личното си превъзходство на по-фин и цивилизован човек. От една страна, Юлика намираше пълно оправдание на тия свои чувства, от друга обаче, нямаше как да не усети, че те я принизяват и правят уязвима, а и непрестанното недоволство само по себе си беше уморително. Имаше и трета страна — страхът да се завърне на Хълма, защото тя не можеше да забрави бялата нощ и взривовете, и не можеше да изтърпи болката, и не можеше да се примири с жалката смърт. Юлика не бе предполагала, че до такава степен ще се поддаде на страха, дотам — че да продължава да се мъчи и унизява в проклетото Самунджи.

Не, Дионисий сгреши, като смяташе, че нейното нервно напрежение е временно и ще мине до сутринта. Госпожица Антова се чувстваше унизена и това я бе извадило от релсите. Нейните емоционални импулси, налучкващи иначе вярно и полезно поведение, сега съвсем се бяха разиграли, вземаха бързи решения и бързо се отказваха от тях, тикаха я към неразумни думи и постъпки, към безсмислени сръдни и отсърдвания, към непредсказуеми жалби и желания. Юлика се държеше по-капризно и неуравновесено, отколкото у дома си, и в края на краищата повишеният разход на нервна енергия беше изтощил волята й.

Неразумна бе и заповедта й да се търси нова квартира. Милетко и Дионисий обаче я послушаха, поразмърдаха се из селото, питаха тук-там и резултатът беше само, че Цочо научи за обиколката им. Макар предишната нощ да не бе одобрил твърде появата на четвърти наемател, сега той се докачи, навъси се и вечерта Дионисий трябваше да поднови дипломатическите преговори, но постигна пак старото, пак остана да преспи при бабата и момчетата. И заредиха се пет-шест скучни, еднообразни дни в Самунджи, през които най-важно занимание на евакуираните бе да гадаят кога ще престанат бомбардировките, и се заредиха усилни нощи за Дионисий и Юлика, през които те заспиваха трудно, защото бяха хем близо, хем разделени.

А Цочо не допускаше разместване на населението из къщата. „Братът и сестрата заедно — бива. Слугинката се гуши на одъра — кво да правиш, пак бива. Ама да пусна и тоя ергенаш при тях — съвсем карашък манджа ще стане“ — такава беше неговата обща позиция, която той удържаше, макар че му бе чоглаво да мъчи младите и да гледа настръхналата госпожица. Но да отстъпва Цочо не можеше, защото сам той се изпусна в кръчмата за тая своя нощна забрана, когато рече да обясни защо не му харесват къщата. Другарите му се подбиваха с него, ала се и чудеха на твърдостта му, а Цочо се дуеше от това чудене и съвсем не идеше да мени разпоредбата си. Още по-малко идеше на Дионисий да настоява да се мести горе — неудобно беше, деликатно беше, а по същата причина той не разискваше и с Юлика Цочовия суров режим.

Въпреки замълчаването, Юлика приемаше тоя режим като допълнително ограничаване на независимостта й, като нова обида и унижение. Нервното изтощение се отрази и на външността й, лицето й беше посърнало, прическата — обикновена, нямаше го в Самунджи нейният фризьор Кольо Тотев за редовната ондулация. И дрехите й изглеждаха занемарени, ботушките — загубили гланца си, поизоставила се бе малко Юлика Антова в дните на евакуацията. Но такава, каквато беше — огорчена, с помръкнал блясък, тя сякаш бе по-скъпа на Дионисий.

Не, по-скъпа не можеше да бъде, просто той чувстваше, че никакви случайности не са в състояние да изменят онова нещо в Юлика, което я правеше единствена за него. Когато се разхождаха преди обед малко извън селото, по засъхналия път към лозята, той я слушаше, отговаряше, смееше се, ако тя се усмихнеше, или се гневеше заедно с нея на някоя селска глупост, но през цялото време усещаше как всичко, свързано с евакуацията, със Самунджи и с войната, с неговото следване и с кино „Астра“, всичко, всичко, което ги заобикаляше и за което можеше да се помисли, са все неща временни, нетрайни и преходни, неща маловажни и заменими, а те бяха такива, защото заедно с тях съществуваше тя и тя ги обезценяваше чрез своето присъствие в душата му, чрез своята единственост и незаменимост. И му беше радостно, независимо за какво говореха, той дъхаше на смръзналите й пръсти и му се искаше чрез нея да притисне целия свят до сърцето си, и същевременно му беше малко тревожно, малко напрегнато, сякаш пак им предстоеше да се разделят, и тая смес от чувства напомняше донякъде ревността.

Но защо я ревнуваше той и от кого? От никого все още нямаше причина да я ревнува Дионисий и думата „ревност“ в случая не означава онова добре познато чувство, предизвикано от явен или мним съперник в любовта. Или ако имаше съперник, неясно предугаждан от душата му, това беше времето, защото любовта се бои всъщност от промените, възможни единствено във времето. Любовта признава само вечността и сама приема себе си за вечност, а всичко течащо, което подронва тия представи, поражда смътна боязън и това чувство, както много наглед безпричинни преживявания на човешката душа, няма друга основа, освен временността на самото човешко съществуване…