Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- yzk (2020)
Издание:
Автор: Димитър Кирков
Заглавие: Любов в ада
Издание: първо
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1989
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДП „Ст. Добрев-Странджата“, Варна
Излязла от печат: 25.IV.1989 г.
Редактор: Христина Василева
Художествен редактор: Антон Радевски
Технически редактор: Виолета Кръстева
Художник: Момчил Колчев
Коректор: Янка Енчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9403
История
- — Добавяне
XIV
Човек намира онова, което търси. И Дионисий намираше отровата, потребна за неговите терзания, но един случай, на който стана таен свидетел, го преизпълни с горчилка, доказвайки му между другото, че той не се различава твърде от брата на Юлика.
Бяха минали два-три часа от обяда. Сеансът горе наближаваше своя край, на Дионисий му потрябва някакъв разредител, който беше свършил, и с шишенцето в ръка той се запъти към килера долу, където беше оставил в една бирена бутилка. Къщата мълчеше в зимния следобед, сигурно Милетко беше излязъл, а Живка спеше в стаичката си, и за да не я разбуди, младежът безшумно се плъзна в сумрака на стълбището. Оставаха му само две стъпала, когато забеляза, че вратата на гимнастическия салон е отворена, очите му се подмамиха от блясъка на голямото стенно огледало, заемащо почти напълно междината между двата прозореца в Милетковия телесен кабинет.
Дионисий спря за миг, без да отлепя десния си крак от горното стъпало, и в същия миг пред огледалото оттатък се изпречи Милетко, разсъблечен до кръста, само по една юнашка фланелка, впита в изпъкналите му гръбни мускули. Човекът тренираше, поддържаше силата на тялото си с гирички — ту разперваше ръце настрани и ги събираше над главата си, ту ги издигаше пред гърди, ту свиваше лакти, допирайки железата до бицепсите си. В отражението на огледалото Дионисий го виждаше и отпред, добродушното лице на Милетко сега изглеждаше комично смръщено, очевидно той се радваше на мощната игра на своите мишци и се мъчеше да изобрази на физиономията си чертите на суров, страховит мъжага. Големият гръден мускул се издуваше, делтовидният потрепваше и го обгръщаше отгоре, триглавият и двуглавият се избутваха равномерно, цялата тая телесна маса шаваше доволно, а Милетко не можеше да откъсне очи от образа си в огледалото. Неудобно беше да се наблюдава скришно това момчешко самолюбуване, но Дионисий се стаи на стълбището, сякаш мускулната сила го хипнотизира.
И изведнъж, за секунда, в огледалото се мярна и изчезна Живка, в ръката си тя държеше бамбукова пръчка, завършваща със сноп меки пера, с която жената чистеше праха из къщата. Сигурно набърже се бе отбила да забърше и в гимнастическия салон, без да затваря вратата. Сега беше моментът Дионисий да тропне и да се обади или тихомълком да се върне при Юлика, но той остана да дебне, докато Живка пак се появи пред огледалото, бръсна го с четката си и се навдигна на пръсти да хване горния му край.
Застанал зад нея, Милетко отпусна ръцете си с гирите и се наду до пръсване в своето мъжкарско кокетство. Масивът от мускули внушително се нагъна, на някакъв митологичен бик заприлича той, на египетския Апис — живо въплъщение на телесната сила, готова да се втурне и оплоди целия свят, и тоя бик пристъпи една крачка и се отърка о Живка. Тя сърдито мина настрани, може би защото й пречеха да си свърши работата като хората, отново се скри от погледа на Дионисий, но тутакси се върна, вероятно за да доизчисти огледалото, и тоя път Милетко хвърли гирите и я пресграбчи изотзад с железните си ръце. Жената вяло се позавъртя — неясно беше дали се дърпа, или се натиска, а Милетко я повали на кечето, с което бе покрит гимнастическият салон, и там, пред огледалото, я облада бързо и бурно.
Вцепенен, забравил да диша, Дионисий виждаше и тях, и отражението им, и от всичко като че най-много го порази това, че през цялото време Живка не пусна бамбуковата си пръчица. Плоското й лице бе поруменяло и чак когато тя заоправя многоетажната си пола, младежът почувства болка в левия крак, поел от самото начало тежестта на тялото му. От потайно любопитство и страх да не го усетят той не бе помръднал и сега, като гърчеше устни от пробожданията в крака, запълзя обратно по стълбата.
Нещо диво и ужасяващо се надигна в него, сякаш някакъв древен Апис запрепуска в гърдите му, набучил на рогата си обърканата му душа, и бикът тръскаше бясно тая душа, мяташе я на земята и я тъпчеше с копитата си, мачкаше я с челиченото си теме и пак я намушкваше и раздрусваше, докато от душата отпадна всичката плахост, смут и отврата, и се оказа, че тя е зверски жилава, че ликува с несдържана, демонска радост, впита в мордата на бика, че се слива с тоя бик, попивайки неговата кръв и лимфа, жлъчка и слуз, и че става вече неразличима от косматото му туловище. В хола Дионисий за миг забеляза, че пръстите му са побелели от стискане на празното шишенце за разредител и яростно го запрати в стената. И като някакъв мършав Апис той нахлу в ателието, предназначено да бъде храм на неговото изкуство, и не погледна творението си на статива, а изненадващо, с любовен бяс се нахвърли на своя модел, без да чува нищо от изумената му уста, и стори приблизително онова, което бе видял преди минути в гимнастическия салон…
После, докато събираха по килима стъкълцата от счупеното шише, Юлика му каза с укорна гальовност:
— Днес си много особен… Не намираш ли?
Приклекнал зад фотьойла, Дионисий не отговори, защото вече беше изтрезнял.
Същата вечер по изключение той преспа в своята квартира. В стаичката, в един забравен леген, водата беше хванала тънка люспица лед. Момчето запали печката и дълго гледа през отворената вратичка пърпорещите пламъци. Нямаше сили за друга работа, сега му беше нужно усамотение, за да се отдаде до насита на своите терзания, и докато заспа среднощ, той успя да нарисува в главата си един от най-мрачните свои автопортрети. В картината се намери място и за низкото му любопитство на стълбището, и за бруталността му после, и за плътската корист, която го бе приковала като муха в хербарий у Антови. Коленичил пред огъня, Дионисий постепенно стигна оная степен на самоизмъчване, при която вече бе готов да изплаче своя смут пред един човек — пред баща си, ако беше жив. Може би чичо Йона щеше да разтълкува неговото объркване, да го разбере и да му внуши спокойствието на своята душа?…
А друг някой от познатите и приятелите му едва ли би го разбрал. Ех, да ти имам проблемите! — би махнал с ръка такъв човек, ако не му се изсмееше направо в лицето. Много вероятно беше тоя човек и да се ядоса. Я се поогледай, драги, около себе си! — би казал той. — С какво се залъгваш и с какво си седнал мен да занимаваш?! Светът се пука от мъки, хиляди загиват всеки ден, на нас тука вече въздух не ни достига, а той ще ми хленчи за душата си! Сврял се синковецът в топла дупчица, най-хубавата жена на Хълма го милува, ни студ знае, ни глад — а страдание ще ми представя!
Тия думи щяха да съдържат известна истина, но съмнението в искреността на Дионисий нямаше да е справедливо. А страданието му не можеше да бъде надмогнато от чужди примери, упреци и напътствия, защото подобно страдание се блъска самотно в тесните граници на индивидуалната плът и в космоса на отделната душа. В тия предели то е самовластно и участва в една двусмислена история, сладостно-горчива, ведра и трагична, смешна и печална едновременно, история между земята и небето и в тоя смисъл може би съответстваща на голямата история на човешкото съществуване.
Светлината от огъня играеше по лицето на Дионисий и откриваше сред сумрака на стаята ту сивите му тъжни очи, потъмнели сега от трепкащите сенки, ту правия нос, почти слят с челото, ту устните, извити в привидна усмивка. Далечни и неведоми смесици на кръв можеха да се отгатнат по това лице, стихийно съчетание на прадеди, които бяха оставяли тайните си граници в наследилата ги плът. Светлината от огъня сякаш се шегуваше да показва поотделно онова, което иначе бе започнало да се обединява в чертите му. Вродена жизненост и ранна скръб си съперничеха тук и може би назряващата духовност живееше в ущърб на волята. Времето още не бе втвърдило това лице, по него все още личеше неопределената юношеска форма, двусмисленият преход към мъжествеността и със своята колеблива незавършеност то изглеждаше привлекателно. Рисковано беше да се предсказва кое ще надделее в него — дали стихийната дързост или прекомерната мечтателност, ироничните устни ли, или скръбно наблюдателните очи.
Емоционалният усет на Юлика харесваше тая нерешеност, тая липса на вътрешна обвързаност у Дионисий, защото тя помагаше на свободата й да обича. Ала същата нерешеност беше една от мъчителните предсмъртни грижи на чичо Йона, защото той се съмняваше, че е успял да кали у възпитаника си оная духовна твърдост, която според него можеше да затъмни мътните отблясъци на неговия произход и да бъде единствената му защитна ризница пред очакващия го суров живот.